Мили сестри по съдба, мисля си понякога, че толкова много сме затънали в обмисляне и осмисляне на различните лица на болката от незабременяването, че не се сещаме да осъзнаем това хубавото, което ни отличава от повечето безпроблемни. Не е ли вярно, че всички ние имаме пълната, безусловна и истинска любов на един мъж. Как иначе сме станали участници в неравностойната битката с ПРОБЛЕМА... та нали именно обичта ни един към друг е талонът за участието ни в тази игра. Ние сме постигнали пълноценността на едва човешка връзка и именно затова сме тръгнали да изкатерим следващото стъпало на щастието.

И любовта не е ли божи дар, който се дава много по-рядко от майчинството. Нима нямате познати, които са забременели около 20-те години, но биологичният им партньор нехае и те са били самотен родител в най-златната възраст...ами, когато станат на 30 години - миналото е в черни багри, а бъдещето е неясно, плашещо и объркано ... когато детенцето им порастне, кой ще бъде до тях, за да им даде нежност, с кого ще остареят заедно. Те не са по-щастливи от нас, дори не са и по-спокойни. Или, какво ще кажете за семействата, в които бащата малтретира безпроблемно забременялата си и родила няколко деца съпруга, или просто не я обича. А жените, които са се репродуцирали веднага след завършването на гимназия, защото не са могли да направят нищо по-добро със себе си, и на 30 години са вече изчерпани емоционално и умствено. Дали не започваме да считаме, че те са постигнали повече от нас. Знаете ли пък какъв е ужасът на над 30-годишна жена, която няма деца, защото въобще няма мъж до себе си ; за миг си помислете си в какъв ежедневен кръговрат живее тя и какви са мислите й - боже, времето минава, не мога да намеря някого, който да живее до мен, камо ли да стигна до истинската любов ; ами ако не мога да имам деца, както онази моя позната..., дали пък да не намеря някой, който просто да ме оплоди, но пък без да го опозная, как да съм сигурна, че не страда от някоя страшна болест...не още, нека изчакам.. но пък след няколко месеца ще стана на 32...
Всички тези жени наистина не знаят какво да правят, ние поне знаем - имаме пред себе си изключително ясно очертан проблем и остава само него да разрешим, за да сме щастливи НАПЪЛНО. Ние сме постигнали много по-трудното, остава ни само още малко, малко, мъничко...

Всеки организъм, който има женска репродуктивна система, може да се репродуцира, независимо дали е хамстер, пантера, бръмбар или морска фея. Но нима ние хората живеем, само за да се възпроизведем. Нима сме толкова подвластни на чисто природните си инстинкти, че напълно сме забравили да благодарим на съдбата, която ни е поднесла биологично неблагополучие, но след като ни е вече дала духовно преимущество - ЛЮБОВТА.

Като че ли се увличам, но преди да завърша, ще ви кажа кое ме провокира да напиша това. Прочетох нежното описание на една от нас във форума : "99 причини да сме щастливи". Една от причините беше ... мъж, който е отпуснал спокойто палци в предните джобове на дънките ви, вашият гръб е спокойно отпуснат на гърдите му и вие двамата просто гледате в една и съща посока...някъде напред ; нека преди да вкопчим в зловещи мисли, да се огледаме ... и тогава ще видим колко малко са жените, които могат да изпитат това.

Много е тъжно...незнам защо заглавието на постинга е такова

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Миличка,
аз съм една от тези, дето е изпитала ужасът на над 30-годишна жена, която няма деца, защото въобще няма мъж до себе си. Намерих истинския мъж когато бях на 38....Разбира се оценявам подаръка, който ми направи съдбата. Разбира съм щастлива от това,че имам до себе си любящ мъж, но от това болката, че не мога да му родя деца става още по-голяма, повярвай ми. Тъкмо бях решила,че животът ми тръгва в щастливата посока, тъкмо започнах да живея спокойно и изведнъж съдбата ми удари нов шамар.. Така че всеки си знае колко е щастлив.

Въпросът е философски. Вярно е, че в момент на болка не бива да забравяме и хубавите неща, които имаме и да сме благодарни за тях. Но не бива и да се предаваме и да се борим за още по-голямо щастие.

Съгласна съм с Вера ......... наистина имам мъж, който обожавам ,както и той мене ... винаги е до мен и неговата подкрепа ми е необходима много , имам и родители и роднини, който ме обичат и разбират напълно..... но не мисля ,че трябва да спра дотук не съм съгласна, че не трябва да се боря за пълното си щастие , то не е само за мен ........... то е и за хората, който ме обичат ............. нали това е живота . борба за още и още .......

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Няма да коментирам темата като цяло, защото наистина, ако имате човек до себе си, който ви разбира и оценява и с когото се чувствате добре, ще бъдете щастливи. Обаче истината е, че никога няма пълно щастие - винаги нещо ще ви липсва. Ето, аз имах щастието да стана майка, но много скоро след това имах неуспяла бременност и след това загубих майка си. Не това обаче искам да коментирам. Порази ме изразът "ужасът на над 30-годишна жена, която няма деца и т.н.". Трудно ми е да повярвам, че за съвременната българка 30 години е напреднала възраст! Аз станах на 30 години, нямах деца защото нямах мъж до себе си, но за мен това изобщо не бе ужасно! Просто не ми бе дошло времето! После станах на 35 и отново си нямах деца и мъж и продължавах да се чувствам отлично! Когато намерих мъжа, с когото исках да създам деца, тогава реших че ми е време и съм благодарна на Господ или на късмета си или на природата за това, че имах щастието да родя дете.
Мисълта ми е, че не бива да се слагат етикети на хората, още повече, че ако кажете на един канадец или западноевропеец, че някоя 30-годишна жена е "ужасена" от възрастта си и се съмнява, че ще може да има поколение ще ви се изсмеят, защото световната тенденция е към застаряване на родилките. Доколко това е хубаво, доколко е лошо е отделен въпрос, но 30 години е една МНОГО нормална възраст за раждане на дете и никой не бива да се отчайва от това, че я наближава!
Утре имам среща с приятелка на дъщеря ми, чиято майка се оказа на 47 години(!), т.е. родила е детето си на 44. Има и такива случаи, затова, момичета, не се отчайвайте!
МониТ

Мони, целях единствено да повдигна духа на момичетата, които дори да са намерили любомия на над 30 години, вече не са сами - иначе нямаше да са в този клуб. Явно съм доста отчаяна и явно аз самата не съм сигурна дали любовта сама по себе си може да неутрализира болката на незабременяващата жена. Може би ми беше нужно да изложа мислите си пред тези като мен, за да осъзная това чрез отговорите им.

Искрено съжалявам, ако писанието ми е създало лоши емоции у някого. Радвам се, че си намерила човек, с когото безпроблемно да създадете семейство на над 30 години, пък и ти се възхищавам, че си запазила спокойствие преди това. Така се е случило, че в моето обкръжение има много жени около 30-те, които са буквално изтощени от безкрайно търсене на човек, който да ги обича. Просто аз само за такива случаи знам.
От друга страна, животът на жена без любом човек е вече зад гърба ти, а ПРОБЛЕМЪТ на жените, които не могат да забременеят дори веднъж, не ти е познат.

Не се притеснявай за подхванатата тема. Тя е съвсем нормална. И аз в миг на отчаяние, за да се успокоя си казвам: " Имам толкова неща около себе си-близки, роднини, работа...Има и хора, по-зле от мен...". И освен това сигурно в очите на хората, които не са имали нашия проблем изглеждаме щастливи. Все пак ако нещо не ти дойде до главата, не можеш да го разбереш. Така, че всеки е прав за себе си, защото който и да е проблем, погледнат под различен ъгъл, изглежда различно. Желая ти от сърце пълното щастие!

Разбирам те какво искаш да кажеш..... защото много често преди време, в моментите на голяма депресия от това че не става... и че не знам .... нито защо не се получава... нито какво да направя и какво още да си изслевам.....аз сякъш бях позабравила че имам човек до мен, който ме обича такава каквато съм....Стоях си в хола.... но само тялом... а мислите ми по цял ден преброяваха на ново и наново календара, още колко дни остават до датата на М., дали е станало сега.... трябва да е станало..... не, не ...не може да е станало....и миналия месец така се надявах пък накрая се разочаровах..... е, все пак може този месец да не е като всички предходни....и така в омагьосания кръг....

Но когато болката е толкова голяма... и изхода понякога просто не се вижда от никъде.... е нормално (донякъде) да позабравяме за нещата които имаме и които ни правят щастливи.... Защото просто искаме да намерим разрешението за този, най-важен проблем.....

Бях забравила колко е хубаво... вечер като се приберем да си говорим за разни неща...дори за дребни неща... да се смеем... да гледаме заедно някой филм и после да си го обсъждаме...да кроим планове...(но не за бебе), да се срещаме с приятели ... и на мен да не ми напират сълзите в очите, когато техните деца си играят наоколо.... пък аз си мислех ...`Дали изобщо ще ми се случи НЯКОГА и на мен да си имаме наше...`

Явно старите хора са били много мъдри като са казали че...`Времето лекува....`
Мойто съзнание в даден момент просто отказа да продължава в същата посока....няколкото години мисли САМО в тази насока....явно в един момент чашата наистина прелива.... и просто не може да побере повече от тях......мозъка се `уморява` от толкова болка и мъка....

Сега за мен нещата не са по-ясни, нито пък по-лесни, отколкото в началото преди 3-4 години....но сега се будя сутрин с мисълта да целуна човека до мен...да го изпратя, да направя нещо специално за него...да му сготвя любимата вкуснотийка...да го чакам да се прибере и да ме целуне, да се желаем когато ни се иска...а не защото календара казва `сега трябва`...вече май спрях да го гледам и да броя тия дни в трепетно очакване.....

Нека пък известно време поживея така.... в блажен непукизъм....
Да живея така както беше в първата година от брака...да се смея, да не броя календара, да се срещам с приятели и с техните деца, да им се радвам, да съм щастлива дори само от факта, че мъжа ми ме обича и че ще е с мен, дори и да нямаме деца, да се заглеждам по бебешките магазини и да си казвам...Леле..какви сладурски неща има за бебета....един ден ....ще ги изкупя половината.... и с усмивка да подминавам.....

Уморих се от толкова месечни разочарования...категорично отказвам да се разочаровам от появата на М. ....да не забравя да си купя превръзки.....
Имам нужда от положителни емоции... да се радвам на това което имам...СЕГА....да съм щастлива от малките жестове на любимите хора...да вярвам че щастието няма да ме подмине и мен.... и че един ден .... то ще бъде пълно...

Имах нужда и да споделя тези мои мисли с вас момичета.... благодаря ви че ви има....

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите