Мили момичета, всички си задавате този въпрос. Тръгне ли веднъж човек по лекари, няма начин да не мисли. Просто защото лекарите искат да се следи температурата, да се следи мензиса и т.н. Т.е. всичко да се следи и непрекъснато. И да мислиш, падна ли ми температурата, правили ли сме секс вчера, защото ако сме, днес не бива; качи ли се, ще се задържи ли; колко дни остават до заветната дата, която да бъде прескочена. Ужас. Е как да спре да мисли човек?! Дори да иска, самите лекари му вменяват да не го прави. Напротив, само за това да мисли. И съм сигурна, че на мъжете също съвсем не им е лесно - сега не може, сега може, сега ТРЯБВА.
Няма ли някаква психотерапевтична помощ по въпроса?

Най-после! Благодаря ти, Добронамерена, че повдигна този въпрос. Отдавна си мисля да повдигна въпроса за психологическата страна на нещата. Досега темите са само за физиологичната. То е ясно, че се чувстваме кофти през повечето време. Но кои са най-трудните ви моменти? Споделете за тях (ако искате, разбира се).
При мен ежедневието изобилства от такива. Две от колежките ми са бременни с второ, другите вече имат по 2 деца, повечето ми приятелки родиха поне по едно. В последните 2 години ми се налагаше доста често да пазарувам подаръци за чужди бебчета - не издържам вече. Последният път си пожелах да съм бременна, преди да ми се наложи да пазарувам за колежката ми, която ще ражда в края на юли. Между другото, любопитен факт е, че тук (в Америка) се прави т.нар. "бейби шауър" преди да се роди бебето. Представяте ли си каква практичност и пълна липса на суеверие ги води тези американци. Близките и познатите (само жени) се събират на парти и подаряват на бъдещото мамче неща от списък, който тя предварително сама е написала. Така няма повтарящи се, или ненужни подаръци. Звучи доста нахално за нас българите, но тук това си е традиция и така всички са доволни
Но да се върна на темата.
Искам да ви питам също понякога в моменти на размисъл явява ли ви се следната мисъл: "Добре, Бог не ми дава дете (засега), може и никога да не ми даде, но и без това земята е пренаселена. Може би така е по-добре, иначе е много егоистично да мисля само за собствените си чувства, а да не мисля за земята като цялостен организъм."
Друга мисъл: "Аз искам да имам дете, много искам, но какво мога да му дам?!? Мога ли да му покажа пътя към щастието? Мога ли да му помогна да стане личност? Не искам ли да имам дете само защото всички така правят на тази възраст, само заради инстинкта си, който става все по-силен?"
Тези мисли понякога много ме човъркат. Не знам как да се отнасям към тях. Дали това е начин да се покажа сама на себе си, колко съм надраснала проблема, или си е просто една примиренческа позиция.
Искам да завърша оптимистично. Според мен всяка от нас има да научи нещо от своя проблем. Аз лично се научих да ценя повече живота. Той не е нещо, което просто се случва от само себе си (поне не при мен)
Според мен той трябва много да се цени и обича и да се бориш за него, за да ти се даде правото да му служиш .
Това е от мен, ако искате споделете и ваште мисли по въпроса.
Поздрави и успех!

Здравейте, момичета
И аз си задавам стотици пъти тези въпроси, но някак все бягам от отговорите и се старая да занимавам мисълта си с други работи, просто за да не ми е мъчно.
На мен също не ми е леко. Доста от близките ми родиха в последно време. Аз съм много щастлива за тях и особено за сестричето ми, която си роди второ бебче, но тайничко им завиждам, естествено благородно и не спирам да се моля и на мен да се случи.
Понякога си мисля че съм изпуснала шансовете си, че съм пропиляла възможностите си. Всичко това идва заради двата аборта, които имам. Дали пък не съм загубила всичко безвъзвратно?
Незная как е с другите, но в последно време всичко при мен е объркано и някак неподредено. Усещам в много случаи, че губя контрол. И това естествено се отразява в къщи. Все по-често започвам да се хващам, че повишавам тон или че се дразня от елементарни и дребни неща, от които на моменти правя трагедии.
Определено на моята половинка не му е лесно. Той се опитва всячески да ме поддържа силна, но понякога не се получава. Особено зле е, когато ми дойде новия цикъл. Не си говорим и всеки се чувства виновен. Понякога това ме озлобява. Иначе не съм лош човек.Понякога си мисля, че надежда няма. Поне не и за мен. Купувам с тонове бебешки дрешки и душицата ми се къса. Няма с кого да поговоря за това. Само с една приятелка, която също е в този клуб.
Давам си кураж, моля се за чудо и се надявам все пак то да стане.
И си мечтая. Мечтая си за сезона на влюбените, сплетени длани, семейно щастие, детска усмивка от лятна количка и много, много любов......

Съдбата води желаещия, нежелаещия влачи!

Ами аз се разплаках.....какво да направя....
Все едно чета себе си:( толкова е оплетено всичко, мислите се въртят ту в посока "защо толкова хора, които не искат и се пазят им се случва щастието, а на тези, които го желаят от цялата си душа-не???" Този въпрос ми се върти почти винаги, когато си позволя да се замисля...
Друг въпрос е колко е несправедлив живота, всички го знаем.... Напоследък започвам да търся положителни страни в живота без дете, намирам си разни такива....че ще можем да си ходим навсякъде, че няма да се притеснявам дали не взима наркотици, какви са оценкита му, какви са приятелите....и т.н.
.......но толкова глупави причини може да измисли само жена, която е в нашито положение. В определени моменти всички грижи и притеснания около едно дете са ми неустоимо притегателни......
Остава надеждата и това сами да си помогнем!
Нали има една приказка: " Помогни си сам, за да ти помогне и господ"
При всички ще дойде, аз вярвам!!!!!!!!!!!!!!!!!!!

май нсички сме така - на път да луднем
а като си помисля какмо му е на моя - не ми се мисли - някак си за да ни предпазат от своите страхове не споделят това какво ги вълува, затаяват всичко - не знам как издържат
аз ако не направя поне един скандал седмично имам чувството, че ще се пръсна

......ми писна да мисля. И мисля да спра да мисля!!!

Момичета, извинявайте, че се бъркам щото тука повечето теми са женски, ама понеже и ние до скоро ревяхме с вашите сълзи та си мислех че все пак ще мога поне мъничко да ви помогна.
Та на въпроса "как да забравя". Зарежете ги тия термометри и го обърнете на секс, чесно ви казвам, при нас така стана - всеки ден, ако не вечерта, сутринта със сигурност. Ако на единия много-много не му се иска, другия поема инициативата и след 10-на дена влизаш в ритъм и ти се прави. Така един месец и стана. Слава Богу! Е разбира се ако проблема е психологически.
Щото като мериш тая температура и даже и да дойде момента и ти си викаш - "сега или никога" и се спичаш и пак нестава и ти още повече се спичаш и.... се завърта въртележката. А така не знаеш точно кога и кой път и го даваш по-споко. Знам че ше кажете," лесно е да се каже" ама аз ви казвам, при нас така стана. И мойта женичка колко рев е изревала, пък и аз покрай нея ама, всичо ше си дойде на мястото, обещавам ви. Вие само по-спокойно и си мислете за секса като такъв, а не "ох Господи, дали тоя път ше стане". Е така мисля аз че можете да збравите. Извинявайте ако съм ви досадил или съм изглеждал самодоволен, това е последното което съм искал.

Кофти, кофти ама гот!

Няма да се извиняваш, ами идвай по-честичко да ни даваш по някой друг ъкъл....на мен лично ми е приятно и бих могла да послушам съветите ти!
Наистина мисля един месец да спра да меря температурата, но товаа ще стане когато спра да пия хапчета! За сега така ще я караме:)
А секса си е секс и не мислим зе бебчо докато го правиме:)))


Любовта ще спаси света!

Значи термометъра може да ти свърши работа само ако е кожен, размера е според персоналните ти изисквания, а температурата му, както сигурно знаеш, е в пряка зависимост от ъгъла под който стои е и начина на измерване е малко по-различен ама сигурно нямаш нужда от съвети за него

Кофти, кофти ама гот!

Този термометър ми е любимия, а и измерва температурата ми най-точно:)


Любовта ще спаси света!