Приказки по картинка (5) / Култура и изкуство / Приказки

Наскоро ненадейно ми се освободиха няколко часа в следобеда и аз веднага реших да разпусна малко с един шофьорски курс. Е, не можах да взема книжка веднага – късаха ме два пъти, но до вечерта се оправих.

Та тъкмо се разхождах нея вечер, отпочинал, с книжка в джоба и не щеш ли ми се обажда един приятел – началник на транспортния отдел на космоса. Вика: „Спасявай положението, трябва ми спешно шофьор на вселена за нощна смяна.” Приятел, к’во да го правиш?! Веднага се сетил, че ще измисля нещо. Спокойно – казвам – както съм отпочинал добре, ще изкарам една нощна смяна. Идвам.

То да си шофьор на вселената не е кой знае каква философия де. Внимаваш само за две неща: да караш направо, без да напускаш лентата и да не минаваш на втора светлинна. Ще кажете: „Ама каква втора светлинна? Нали максималната скорост е 300 000 км/сек.?” Така е. По закон. Тия от транспортния отдел на космоса не случайно бяха наложили това ограничение, защото младото поколение беше станало много безразсъдно и безотговорно напоследък. Не е като едно време...Ние бяхме друга работа. Мен ако питате, ограничението си беше на място. А и моят приятел добре бе изпипал нещата, защото всички вече мислеха, че няма по голяма скорост от светлинната. Ей го на и вие току що също скокнахте да ми възразявате за втората светлинна. Така е то. Потвори една лъжа 1000 пъти и тя става истина. Но сигурността на вселената е по-важна. Аз даже го съветвах на времето да обявят 100 000 км/сек. за крайна, но нали съм малко краен човек, екстремист така да се каже - не ме послушаха. Твърде много сме щели да ограничим правата на хората...

Както и да е. Да не се отвличам. Застъпих аз на дежурство веднага. Държа волана здраво, заковал съм километража на 300 000, пея си нещо на ум и карам направо. От време на време смигвам през страничното стъкло на шофьора на някой паралелен свят, но не си позволявам много да се разсейвам, за да не кривна от лентата. По едно време обаче, дали от правия път, взе да ми се приспива. Само от правия път е било, един монотонен такъв... Пък и нали нощна смяна бях – нищо не се виждаше наоколо. Любопитно ми бе да знам като как изглежда околовселенското пространство, но... нямах късмет. Една безкрайнна тъмница се бе проснала отпред... Безкрайна като пространство, но иначе си беше съвсем крайна и окончателна - стрелката на тъмномера бе опряла в абсолютната нула. Да бе, нула градуса тъмно. В такива условия, като няма какво да разнообразява гледката, почваш да клюмаш глава.

Хубаво, че вътрешният ми глас стои винаги буден, докато спя. По едно време го чувам да крещи: „Гледай къде карташ бе идиот!”. Отначало мислех, че вика на някой самонадеян шофьор покрай нас, но като ми удари два вътрешни шамара и се освестих разбрах, че било за мен. Поглеждам и какво да видя? Вселената се отконява от правата посока и излиза от лентата. Ужас! Паралелните светове вече не бяха нито паралелни нито успоредни даже. Добре, че не карах на втора светлинна – да се бях врязал в съседния досега. Мигновено завъртях волана в обратна посока, обаче го направих много рязко. Вселената поднесе и се завъртя около остта си, после закачи нещо и се преобърна няколко пъти. За щастие останахме в нашата лента. Щом стъпихме на колелата си, така да се каже, форсирах и успях да елиминирам остатъчните странични и центробежни сили. Ако беше някой млад шофьор, щеше да се насмете и да натисне спирачките, което би било фатално – ако вселената спре, всички ще разберат, че още редица други физични закони са лъжа на транспортния отдел. Тогава би настъпила такава ентропия, дето няма хаосомер, който да я измери.

Не всичко бе приключило обаче. Нали закачихме нещо. Оказа се че било най-периферната звезда на съседната паралелна вселена и тя бе прогорила дупка в нашата. Вярно ви казвам, вижте тая снимка: