|
Предварително се извинявам за дублирането на заглавията, стана наистина случайно, а и смисъла е напълно различен. Не знам дали ще ми повярвате, но наистина я писах преди да видя че и друг е използвал това заглавие. Но мисля че това трябва да е заглавието и го оставих непроменено.
Приказка за градината
Малко зрънце се откъсна и тихо се понесе в непрогледната тъмнина към неизвестното нищо. Черната нощ се разстилаше към четирите краища на земята и покриваше всичко с дълбоката си пелена. Вятърът дълго и протяжно нашепваше мъдростта си към света, като отнасяше зрънцето все по-надалеч. Рано призори, когато първите слънчеви лъчи усмихнато изгряха, невидимата стихия усмири гнева си и примирено отстъпи пред безличната вечност, оставяйки зрънцето в неизвестна земя. Светлината огря мълчаливата тишина и пречупи лъчите си през кристалната роса. Денят се отърси от ноща.
Изхвърленото зрънце леко потънало в меката пръст, земята го завила с топлата си завивка и то започнало да расте. Обвивката му се разпукала, и тънки корени се впили надълбоко, сучейки жадно от майката земя. Малко зелено стъбълце пробило твърдата покривка над него и кокетно оставило светлината да го окъпе в бели искри. Скоро разлистило първите си прозрачни листенца, и усмихнато поздравило света:
- Здравей!
Мълчание отвърнало наоколо.
- Аз съм тук, вие къде сте?! - плахо попитало то.
Досадно сумтене се чуло и нечие ядно мърморене:
- За какви се мислят всички...
Неодобрителен шепот преминал наоколо, придружавайки измърморените думи. Малкото растение се объркало. Едва подало глава към слънцето и вече предизвикало чуждия гняв.
- Аз... просто исках...
- Ти си никой! - заплашително трепнали нечии бодли над него. Бодлите били дълги и остри, а броят им сякаш нямал нито начало нито край.
- И никой не те е канил тук... - додал меден глас, идващ сякаш от неземно красиво място. Това било приказно красив цвят, облечен в наситено червено и с нежни копринени листенца. Но приказният цвят бил студено свит, а и разполагал с дълги и извити към небето бодли.
- Изтърсаче... - заключило то и се обърнало да довърши задълбочените си занимания върху самото то. Внимателно разтваряло всяко листче поотделно, и с изключително старание го изчиствало и нареждало, придавайки му ослепително сияние.
- Съвсем скоро - разтърсило безкрайните си бодли другото растение - Всемогъщата ръка ще те изкорени оттук.
После отпуснало огромното си стъбло и спокойно заспало. Малкото растение плахо се озърнало. Зад него стоял единствено безлично студен камък, неестествено стърчащ над черната земя. Малкото растение тихо прибрало листенцата си, а ситна капка се проточила бавно надолу по крехкото му стъбло. Ноща неусетно настъпила, природата притихнала, но то не могло да се остави на приятните сънища да го отнесат. Дълго стояло самотно в тишината на ноща, опитвайки се да разбере с какво е предизвикало чуждия гняв. Скришом и с удивление наблюдавало острите им бодли, и постепенно осъзнало собствената си незначителност. То било просто едно никакво растение, капка живот във вселената. С тези мисли изпратило то ноща, на изток пробляснали отново червените лъчи на слънцето, а то останало все така свито в себе си. светлината разбудила всички за живот и бодлите над него се протегнали мързеливо. Чудно красивият цвят със задоволство първо се огледал наоколо и уверен, че всички погледи са насочени към него, подновил безкрайните си занимания със себе си.
- Нашето изтърсаче още е тук - отбелязало огромното растение с многото бодли, докато проверявало острия връх на един от тях.
- Всемогъщата ръка понякога се бави, - отвърнало другото, поставяйки внимателно поредното сияйно листенце - но винаги идва.
Малкото растение останало глухо за думите им. Тихо плачело в себе си, без да издава нищо навън. Така минавали дългите дни. Красивото цвете безкрайно подреждало себе си, а другото непрестанно изпитвало остротата на бодлите си. Малкото растение нямало нито красив цвят, нито остри бодли. Просто крехко стъбло и нежно зелени листа. Мълчаливо ги наблюдавало и се питало каква е съдбата му. И дали Всемогъщата ръка наистина съществува. Възхищавало се единствено на безмълвния камък, който оставал винаги непроменен.
Една нощ, когато тъмнината обгръщала цялата земя, а вятърът виел безутешно, на малкото растение се присънило странно видение. То било високо и здраво, стъблото му се извисявало далеч над другите растения, а бодлите му били дълги и остри. Всички го гледали със страхопочитание, и никой вече не обелвал и думица за него. Светкавица прорязала небето и то стреснато се разбудило. Отново било малкото растение изтърсаче, а чуждите бодли се извисявали застрашително над него. Гръм разтърсил земята, и то взело решение да промени съдбата си. Кристално ясен ден настъпил след бурята и малкото растение усмихнато разтворило листенца, поздравявайки отново света:
- Здравейте!
Отегчителна въздишка преминала над главата му.
- Отново проговори - иронично се протегнало бодливото растение.
- Трогателно... - разтърсило цвета си другото. Капчици вода, останали от бурята, просветвали измежду червените му листенца. То било наистина красиво. Трудно било за малкото растение да откъсне очи от тази измамна хубост. Поело дълбоко от слънчевата топлина и напрегнало всичките си крехки сили, за да изпълни решението си. А то не било никак леко. Непоклатимото му желание се вляло надолу по тънкото стъбло и изпълнило върховете на листенцата и корените му. С пределно усилие изтръгнало всяка капка от силите им и започнало изведнъж да расте. Нови листенца се разпуквали с невиждана бързина. Върха на стъблото му се издигало нагоре, и много скоро достигнало височината на бодливото растение. То недоверчиво наблюдавало всичко, заплашително насочило най-острите си бодли към него. Но не направило нищо. А малкото растение продължавало нагоре, със сетни усилия на волята. Почти достигнало височината на червения цвят, когато изчерпало докрай силите си и спряло, изнемощяло до смърт. Красивото създание до него спряло да нарежда сияйните си листенца и погледнало към него. После свило листа и рекло:
- Е,и?! Ти никога няма да имаш бодли...
- Крайно време е Всемогъщата ръка да се намеси! - недоволно промълвило бодливото растение, изпод него.
Малкото преди растение било прекалено изтощено, дори да отговори. Едва държало изправено крехкото си стъбло, което всеки момент заплашвало да се пречупи под натиска на вятъра. Ноща бързо ги настигнала, а след нея и новият ден. Това били най-трудните мигове в живота на младото растение. Всеки полъх застрашително навеждало растението, рискувайки никога повече да не се изправи. Но колкото повече време минавало, толкова по-сигурно се чувствало то. Скоро, вятърът вече не го притеснявал, и то спокойно се усмихвало на топлото слънце.
- Видяхте ли? Сега съм като вас...
- Хм... - изсумтяло красивото цвете - Ти никога няма да бъдаш като нас!
Другото растение притеснено замълчало. Дълбоко в него се прокрадвали съмнения за Всемогъщата ръка, която се бави. Безмълвно продължавало да проверява остротата на върховете си и да ги поддържа заплашително насочени към него. Но и радостта на младото растение не продължила дълго. Не минало много време и странни кафяви линии се появили по него. Пълзяли нагоре по стъблото му, обхващайки все по-големи пространства. Били като невидими сили, които бавно разяждали растението отвътре. Скоро обхванали листата му и то цялото залиняло, като че без причина. Всичко се развило с мълниеносна бързина и то нямало време дори да се уплаши. Живителните му сили просто били изчерпани и то си отивало.
- Сбогом... - промълвило тихо то, само на себе си.
Никой не го чул. След няколко дни останало само сухото му стъбло, вкочанено и твърдо. Вятърът се промъквал наоколо, карайки мъртвото растение да потрепва. Прозрачно новородено паяче безмълвно се покатерило върху сухото стъбло и бавно започнало да изгражда ефирната си плетеница от тънки нишки. Бодливото растение продължавало да изпробва острите си върхове, а красивото растение ежедневно подреждало червените си цветове. Земята тихо се ронела, засипвайки нащърбеният камък, който останал все така безличен и студен. Докато един ден крехко зелено стъбло пробило твърдата черна обвивка, разтворило нежни листенца и казало:
- Здравейте!
|
