|
|
|
Тема
|
 "Той иска да изглежда смирен"
|
|
| Автор |
nabludatell42 () |
| Публикувано | 31.07.17 07:56 |
|
|
Фразата е на криминалния психолог от на М. Бенатова.
Чудя се, дали всички нямаме тази наклонност. Да неглижираме "грешките" си, да се оправдаваме за всеки грях - "обстоятелствата го наложиха". Разбира се, в по-малка степен престъпнника във филма.
И все пак, ако такъв опитен хитрец не успява да излъже човек (макар и специалист-психолог, но все пак човек) - как се надяваме да заблудим Съдията?
Редактирано от nabludatell42 на 01.08.17 10:39.
| |
|
|
|
Имаме, разбира се - всички шикалкавим, лукавстваме. . . всички, лицемерим - разликата е в мащаба. Ето нещо, на което попаднах тези дни и което изобличава всички ни
| |
|
|
|
Добра статия, благодаря Наско.
Всъщност самооправаването почва от райската градина май. Адам казва "Жена ми ме накара" Ева "Змията ме изкуши"... Как обаче можем да се борим с това? Може би -
да бъдем брутално честни със себе си? Звучи трудно.
Скоро попаднах на мисъл от св Иоан Дамаскин, за разликата между доброто и злото. Злото води до пристрастяване; от него е трудно да се откажем, и тогава вече нямаме право на избор. И вече наистина "обстоятелствата ни го налагат", но с тази разлика, че съзнателно сме се довели дотам.
Докато с доброто не е така. От него винаги можеш да се откажеш, и имаш свобода. И да правиш добро изисква - предполагам - постоянно и съзнателно усилие, против обстоятелствата понякога...
| |
|
|
|
Цялото объркване идва оттам, че хората се привързваме към този мамлив свят на мамона - свят, "цял лежащ в злото" (по памет). И когато привикнем с "миризмата" на това зло, то се стига дотам, че започва да ни се услажда, грехът се превръща в нещо естествено, злото се приема като нещо добро, на черното започва да гледа като на бяло, като на нещо привлекателно. И това в наши дни е повсеместно явление, беззаконието се е превърнало в норма на поведение.
Трудно е човек да се измъкне - измъква, от тази ка, л но Бог знае немощите ни. А пък ние знаем, че ако за нас нещо е невъзможно, то за Бога всичко е възможно (и това го казва, по отношение на главното: на спасението - в отговор на недоумяващите ученици - "кой може да се спаси"*).
". . . всичко, що поискате в молитва с вяра, ще получите." Амин.
* В тази конкретика и в духа на казаното, изводът е, че ние в една или друга степен сме лицемери, ако не сме готови за отдадем земното, преходното, за Царството, за Вечността .
Всеки християнин изповядва Символа на вярата, но колко осъзнават, че самото Христово Евангелие е "Евангелие на Царството", Евангелие на живот вечен в Живота, Евангелие, да отдадем целия си живот и самите себе си на Христа Бога. Защото живота ни започва с онова "в_дух_ване" за дихание за живот" (Битие, 2:7) и едва сле това "в_дух_ване", човекът става Бого_образен и - в някакъв зачатък - Богоподобен.
Ако изгубим и този начатък на Богоподобие, то се принизяваме до скотовете и затова мнозита не се срамуват да приемат учението за маймунския произход на Негово Величество Човека - венецът на Божието Творение - онзи, заради когото Самия Творец стана човек, за да ни издига до Себе Си, до Всесъвършенството. Стига да го желаем, с чисто сърце, с търсене с дух и с истина.
"Всичко, което поискате в молитва с Вяра, ще получите". Амин.
| |
|
|
|
В отговор на:
"Всичко, което поискате в молитва с Вяра, ще получите". Амин.
Аз не получавам нищо
| |
|
|
|
Дълги години ме безпокоеше един чисто личен проблем. И тъй като нямах решение, аз не преставах да питам за него стареца. Всеки път, когато се срещахме, даже и за малко, ние говорехме за това.
Отец Порфирий, разбира се, всеки път, когато засягахме вълнуващата ме тема, се стараеше да ме успокои. Едновременно с това той даваше свои собствени обяснения, и даже оправдания, за многото препятствия, които обезсмисляха всичките ми усилия за разрешаването на този проблем.
Аз обаче не се съгласявах с тези оправдаващи обстоятелства, т.е. те не ме удовлетворяваха. Резултат от нашите разногласия бяха дългите беседи относно моя неразрешен проблем. Независимо от сериозните и очевидни доводи на отец Порфирий аз не само не се съгласявах с него, но, напротив, имах дързостта да му възразявам: „Отче, колкото и да ме уговаряте, аз няма да се съглася с вас.”
Това много опечаляваше стареца, но това не значи, че аз не се опечалявах по-малко от него. Напротив, аз мога съвсем отговорно да кажа, че на моменти стигах до отчаяние. И това беше оправдано: аз имах голям личен проблем, разрешението на който ми се струваше съвършено невъзможно.
Отец Порфирий, изпълнен с Божествената благодат, виждаше моето отчаяние, но той виждаше и моя настойчив стремеж към разрешение на проблема, при което (без да преувеличавам) в мен се появи даже някаква настойчивост, нещо, което преди го нямаше. Т.е. аз достигнах до това, вече да не моля Бога за решение на моя проблем, а изисквах от Него това. Едновременно с това исках от Него и обяснение… защо Той се бави. Безусловно на вас това ще ви се стори странно, безразсъдно. И за съжаление това беше така.
Старецът, отчитайки всичко това, и преди всичко моите неразумни изисквания, искаше да ме вразуми и върне в правия път. И той ми предложи заедно да се разходим в гората, за да се „разтъпчем”, както той каза, намеквайки за това, че през голяма част от времето на него му се налагаше да води заседнал начин на живот. Но както се оказа, това не беше цел на нашата разходка, или в крайна сметка – не само това. Вървейки между боровете, той говореше за величието на Бога, за което свидетелства и самата природа, всичко – от малките храсти до огромните дървета.
– Ти можеш ли да ми кажеш колко игли има на този бор? – попита той, показвайки стоящото пред нас дърво.
– Милиони…
– Да, милиони, но аз искам да знам колко са по-точно.
– За да ви кажа точно, трябва да ги преброя.
– Ти никога няма да можеш да ги преброиш, даже ако загубиш за това целия си живот. Не само поради това, че те са непреброими, те са милиони, както ти правилно забеляза, но и защото тяхното количество постоянно се променя. Разбери това, че ти и аз никога няма да можем да узнаем това, а Бог знае, на Него не Му се налага да седи и да брои, както ние бихме постъпили в дадения случай. На Него Му е известен броят на иглите не само на този бор, но и на всяко друго дърво, колкото голямо или малко да е то. Но най-важното, Той следи и се грижи за листата-иглички от тяхното раждане, до тяхната смърт. Той знае даже кога коя игличка ще падне на земята. На Него Му е известно и количеството на космите на твоята глава, на моята, и на главите на всички хора. От Него не се скрива падането на нито един косъм, още повече че нито един косъм не пада без Неговото съизволение.
Ако на Бог са известни такива маловажни детайли – продължи старецът – като количеството листа на дърветата и броят на космите на главата на всеки човек, още повече ако Той се грижи за всички тях, то възможно ли е на Него да не Му е известен твоят проблем и да остане равнодушен? Разбира се, не! Хиляди пъти не! Следователно за какво говори това?
- Не зная. Вие, отче, ми разтълкувайте това?
- Защо трябва да ти обяснявам? Защо ти самичък не помислиш върху това и не си направиш изводи? Ти си учен човек, син си на свещеник, израснал си в Църквата, твоят баща отец Йоан е свят човек, всеки ден те е учил на нашата свята вяра, ти си прочел много книги, толкова много години ти си мое духовно чедо, и на тебе не ти е ясно какво може да означава това, че Господ отказва да ни даде това, за което ние го молим?
Настъпи мълчание.
– Послушай ме. Когато Бог не удовлетворява нашата настойчива молба, това означава, че или Той не ни дава това, за което молим, имайки предвид нашата собствена полза, или ние не знаем как и кога трябва да Го молим. Случва се и така, че едновременно може да е и едното, и другото.
Що се касае за първия случай, то никой не знае защо става така. Непостижими са пътищата Господни! И тук аз ще млъкна.
Що се касае за втория случай, за него мога да ти говоря много.
Когато молим за нещо Бога, ние сме длъжни да го правим без натрапчивост, да не казваме: „Искам това да стане веднага.” Такова наше поведение е не само недопустимо, но е и израз на голяма непочтителност към нашия Творец. Какъв си ти, или ако искаш – кой съм аз, за да искам каквото и да е от Бога, и още повече да Му поставям определени срокове?
– Но, отче, първо, моите молби не бяха изисквания, а второ, аз не съм говорил за срок. Вие знаете прекрасно това. Решението на моя въпрос се забави…
– Това и ти обяснявам – причината, поради която разрешението на твоя проблем се бави. Когато ние искаме да помолим Бога за каквото и да е, трябва да се обръщаме кротко с молитва към Него. Ако видим, че Той не изпълнява нашата молба, трябва да престанем да Го безпокоим. Колкото по-настойчиво молим за нещо, толкова повече то се отдалечава от нас. Затова трябва да престанем да се молим. И когато ние сме вече забравили за своята молба, тя ще се изпълни, и ние даже няма да забележим как ще стане това. Защото Бог не забравя нищо. Той е приел нашата молба, пази я, и когато счете, че й е дошло времето, ще я изпълни.
Затова не трябва да настояваме за нашите молби, молейки Бога за тяхното изпълнение, да направи Той така, както искаме, и тогава, когато ние искаме. Настойчивостта в тези случаи е противопоказна. Вместо полза това ще ни донесе само вреда. А когато настойчивостта е съпроводена с инат, когато човек е настроен решително да не отстъпва от своето искане, както е например в твоя случай, тогава може да се очаква всичко друго, но не и положителни резултати. Въобще, дете мое, аз искам ти да разбереш, че ние не трябва да настояваме, опитвайки се да променим Божията воля, защото ние така искаме, и още повече, това го искаме веднага. Когато искаме да достигнем нещо, трябва да се стремим към него, но все пак трябва да оставяме всичко на волята Божия. В противен случай, колкото повече се стремим да достигнем желаното, толкова повече то се отдалечава от нас. Това е подобно на нашата сянка. Колкото и бързо да бягаш, ти никога няма да я догониш. Защото колкото си бърз, толкова по-бързо тя ще бяга пред тебе.
Ти разбра ли, чедо мое, това, което ти разказах относно настойчивостта?
– Разбрах, отче, но не мога да се съглася с Вас…
– Тогава аз ще ти дам друг пример и ти ще се съгласиш с мен.
Вземи стомна с тясно гърло, в което едва можеш да вкараш ръката си. Пъхни своята ръка, свий я в юмрук и се опитай да я изкараш навън. Колкото и да се стараеш, това няма да ти се отдаде. Ти може да се опитваш настойчиво да изкараш ръката си цял ден, месец, години. Но всичко ще е напразно. Обаче само като разтвориш юмрука си, веднага ще можеш със същата лекота да я изкараш, с каквато и си я вкарал в стомната. Същото е и с твоя проблем. Колкото по-настойчиво се опитваш да намериш неговото решение, толкова то се отдалечава от теб. Запомни следното. Ако искаш да решиш своя проблем, то спри да настояваш за бързото му решение. На Бога са известни твоите трудности. Ти изложи пред Него своята молба и Той ще вземе решение. Спокойно, с вяра очаквай от Него отговор. Ако постъпиш така, то решението ще бъде положително. Ако обаче продължаваш да настояваш, както сега правиш, тогава резултатът ще бъде отрицателен. Аз те съветвам да спреш да се занимаваш със своя проблем, ако искаш с неговото решение да се заеме Бог.
– А какво ще кажеш, отче, за думите: „Искайте, и ще ви се даде… хлопайте, и ще ви се отвори“? Нима тези думи не подхождат на моя случай? Ако аз спра да чукам на вратите Божии, то как ще ми ги отвори Той? И ако аз все пак престана да Го моля, то как Той ще ми даде това, за което моля?
– Всичко зависи от това как ще чукаш, за да ти отвори Той, както и как Го молиш, за да ти даде това, което искаш.
Ако например ти чукаш по вратата нагло, със заплаха, то бъди уверен, че никога няма да ти отворят. Ако пък ти отворят, то не очаквай от стопанина любезен прием, по-скоро той ще те хване за шията и ще те изхвърли надалеч. Напротив, ако чукаш на вратата кротко като възпитан човек, то ще ти отворят вратата широко, хазяинът с радост ще те приеме и всичко ще стане, както ти искаш.
Същото става и тогава, когато ти искаш от някого нещо. Ако ти искаш нагло и дръзко, тогава ти никога не ще получиш исканото. Тогава, когато ти искаш кротко и вежливо, незабавно ще получиш това, което ти е нужно.
Всичко това, и даже още в по-голяма степен, е приложимо в отношенията с Бога. Той от никого не приема нито натиск, нито наглост, нито пък заплахи. Ще да е странно, ако беше обратно.
И така, ти виждаш, че не е достатъчно само да чукаме на вратите Божии, а трябва да знаем и как да чукаме правилно, ако искаме да ни ги отворят. Когато ние молим Бога за нещо, важно е не количеството на молбите, а това, как ги подаваме.
– Тогава, отче, защо вие не се помолите да удовлетвори Той моята молба? Нали знаете как трябва да се чука на Неговите порти, знаете как трябва да Го молим, и имате пред Него велико дръзновение.
– Затова, защото, дете мое, аз не искам да принуждавам Бога, и теб не те съветвам да го правиш. Никога в своите молитви не принуждавай Бога да решава твоите проблеми. Проявявай голямо търпение, чакай и ще видиш каква полза ще ти донесе това
([url]http://pravoslaven-sviat.org/molitvata/[url])
- наскоро попаднах на това и реших да го споделя, защото вероятно всички се вълнуваме дали получаваме отговор на молитвите ни...
| |
|
|
|
Молитва за начинаещи ()
· Митрополит Антоний (Сурожки) ·
Ние всички сме начинаещи и аз няма да провеждам някакъв курс от лекции, а просто искам да споделя нещичко от това, което съм разбрал отчасти от собствения си опит, а още повече, разбира се, от опита на другите.
По своята същност молитвата е една среща – среща между душата и Бога; но за да стане тази среща реална, двете личности, които участват в нея, трябва да бъдат действително самите себе си, да бъдат истински.
Всъщност ние в голяма степен сме твърде неистински и Бог в нашите взаимоотношения също често ни изглежда неистинен: ние мислим, че се обръщаме към Бога, а в действителност се обръщаме към образ на Бога, създаден от нашето въображение; и си мислим, че стоим пред Него с цялата своя правдивост, докато всъщност вместо себе си поставяме някой, който не е нашето истинско „аз” – някакъв актьор, някакво подставено лице, театрален персонаж. Всеки от нас едновременно представлява няколко различни личности; това би могло да бъде твърде богато и хармонично съчетание, но може да бъде и доста неудачно съединяване на противоречащи си една на друга личности. Ние сме различни в зависимост от обстоятелствата и от обкръжението ни: различните хора, които се срещат с нас, ни познават като съвършено различни хора. Всеки от нас може да си спомни измежду своите познати дама, която е самата любезност с чуждите и същинска фурия вкъщи, или пък страховит началник, който в семейната си среда е истинско въплъщение на кротост.
Първата ни трудност в молитвата е да намерим коя от нашите вътрешни личности трябва да се срещне с Бога. Това не е толкова просто, защото дотолкова сме отвикнали да бъдем самите себе си, че ние наистина не знаем коя от страните на характера ни е нашето истинско „аз”. Нещо повече, дори не знаем как да го намерим. Но ако отделяме поне по няколко минути през деня за размисъл върху своите постъпки и отношения с хората, възможно е да се приближим значително към откриването на нашето истинско „аз”. Тогава бихме забелязали що за хора сме при среща с другите. Бихме могли да попитаме себе си: кога „аз” съм действително самият аз? Може би никога, може би само за секунди или до известна степен при някои обстоятелства, или пък само с определени хора. И ето, през тези пет или десет минути, които бихте могли да отделите за размисъл – а вярвам, че в продължение на целия ден всеки може да намери това време – вие ще откриете, че няма нищо по-скучно от възможността да останете насаме със себе си. Обикновено ние живеем като че ли някакъв отразен живот. Работата не е в това, че изявяваме себе си в зависимост от обстоятелствата като редуващи се различни личности, но и самият ни вътрешен живот много често въобще не е нашият живот – това е живот на други хора. Ако се вгледате в себе си и се запитате колко често изразявате своето истинско „аз”, ще видите, че това се случва много рядко. Най-често сме заети с незначителни неща; затова в кратките минути на съсредоточеност трябва да изоставяме всичко, което не е жизнено важно.
Разбира се, рискувате да ви бъде скучно, оставайки насаме със себе си; но какво пък, нека малко да поскучаем. Това не означава, че нищо интересно няма в нас, защото в глъбината на нашето същество ние сме създадени по образа Божий; и ако смъкнем всичко ненужно от себе си, това ще заприлича на реставриране на прекрасен древен стенопис или на картина от велик майстор, която в течение на много векове е била покривана от рисунки на бездарни хора. Отначало колкото повече я реставрираме, толкова повече ще ни се струва, че я разваляме като отмахваме рисунките на различните пластове. Но после, когато започнем да почистваме най-долния пласт и открием истинската красота, която великият майстор е вложил в своето произведение, тогава ще видим нищожността на междинните пластове. И ще осъзнаем истинската красота. И едва тогава ще открием какво представляваме самите ние: едно нищожно същество, което има нужда от Бога, но се нуждае от Него не за да запълни празнотата си, а заради самата среща с Бога.
И така, да пристъпим към този опит и всяка вечер в продължение на една седмица да се молим с тези прости думи: Помогни ми, Боже, да се освободя от всичко фалшиво и изкуствено и да намеря моето истинско „аз”.
Мъката и радостта, тези два велики дара Божии, често стават повод за среща със самите себе си, когато успеем да изоставим своите фалшиви уловки и да станем неуязвими, недосегаеми за цялата лъжа на живота.
Следващата ни задача е да изследваме проблема за реалния Бог, защото съвършено очевидно е, че ако решим да се обърнем към Бога, трябва да се обърнем към истинския реален Бог. Всички знаем какво представлява класният ръководител за ученика; когато ученикът трябва да се яви при него, той отива именно като при класен ръководител, и докато не порасне и не излезе извън покровителството на класния, никога не му минава и мисъл в главата, че класният ръководител също е човек. Ученикът мисли за него чрез категориите на неговата служебна функция; това лишава личността на класния наставник от всички човешки черти, затова най-често човешки контакт между него и ученика не се постига.
Друг пример: когато юношата е влюбен в момиче, той я разкрасява с всевъзможни съвършенства; но тя може да няма нито едно от тези качества и много често да е едно измислено същество, създадено от въображението на юношата, облечено в несъществуващи достойнства. Тук също не може да се получи контакт, защото той ще се обръща към едно нереално момиче. Това се отнася и за отношението ни с Бога. Ние имаме определен запас от мисловни или зрителни образи на Бога, натрупани от книгите, придобити в храма, от чутото и наученото от възрастните в детството ни или от по-късно от свещениците. Много често тези образи не ни позволяват да се срещнем с реалния Бог. Те не са съвсем неверни, защото в тях има частици истина, и заедно с това като цяло не съответстват на реалния Бог. Ако искаме да срещнем Бога, трябва, от една страна, да използваме знанието, което сме придобили чрез личен опит или посредством четене и слушане, но от друга страна, трябва да направим и крачка по-нататък.
Днешното наше знание за Бога е резултат от вчерашен опит; ако ще се обръщаме към Бога какъвто ние Го знаем, ще оставаме винаги с гръб към настоящето и бъдещето и ще гледаме само към своето собствено минало. С подобен подход ние се опитваме да срещнем не Бога, а онова, което вече знаем за Него. Това потвърждава функцията на богословието, доколкото богословието е цялото наше човешко знание за Бога, а не онова – частно и недостатъчно знание, което ние лично вече сме постигнали и узнали за Него. Ако искате да се срещнете с Бога какъвто Той е в действителност, трябва да пристъпите към Него с известен опит, който да ви приближи към Бога, но после трябва да изоставите този опит и да застанете пред Бога не такъв какъвто Го познавате, а пред Бога, който вече ви е известен и все още неведом.
Какво следва по-нататък? Нещо съвсем просто: Бог, Който е свободен да се приближи до вас и да отговори на вашите молитви, може дотолкова да се приближи, че да ви даде да Го почувствате, да усетите Неговото присъствие; но Той може и да не стори това; Той може да ви даде да почувствате Неговото реално отсъствие. И този опит ще е толкова важен, колкото и първият, защото и в двата случая вие се докосвате до реалността на Божието право да се отзове или да не се отзове.
И така, постарайте се да намерите своето истинско „аз” и да застанете лице в лице пред Бога такъв, какъвто Той е, като се откажете от всички лъжливи образи или идоли на Бога. И за да ви помогна, за да ви дам опора във вашето усилие, предлагам ви в продължение на една седмица да се молите със следните думи: Помогни ми, Боже, да се освободя от всякакъв лъжлив Твой образ, каквото и да ми струва това.
В търсене на своето истинско „аз” можем да изпитаме не само скука, за която вече споменах, но и ужас, дори отчаяние. Това оголване на душата силно раздвижва чувствителността ни; тогава именно можем да започнем да се молим. Първото, което трябва да избегнем, е лъжата пред Бога; това изглежда твърде очевидно, но невинаги се избавяме от лъжата. Трябва да говорим с Бога откровено, да Му кажем какво представляваме самите ние. Не защото Той не знае това, но едно е да приемеш факта, че някой, който те обича, знае всичко за тебе, а съвсем друго е да имаш мъжеството и истинската любов към това лице, за да говориш с него правдиво и да му кажеш всичко за себе си. Трябва да кажем на Бога откровено, че не се чувстваме добре, когато ето така стоим пред Него, че нямаме истинско желание да се срещнем с Него, че сме уморени и предпочитаме да си легнем и да спим. Но при тези думи трябва да се предпазваме от излишна волност или дързост, че видите ли, Той е нашият Бог. След това най-добре е с радост да останем в Неговото присъствие, както е с любимите ни хора, с които ни свързва истинска близост. Ние не изпитваме такава радост и такава близост с Бога, че просто да си седим, да Го гледаме и да се чувстваме щастливи. А пък ако ни се наложи да говорим, то нека това бъде искрен разговор. Нека да прехвърлим всичките си грижи на Бога, да Му разкажем всичко, така че Той да узнае от нас самите истината, и да оставим грижата за делата си, предавайки я на Бога. Сега, когато Той вече е посветен в нашите грижи, няма за какво повече да се безпокоим: можем свободно да мислим за Него.
Упражнението през тази седмица трябва да се съедини с упражненията от предходните седмици; то ще се състои в това да се научим, когато застанем пред Бога, да Му предадем всичките си грижи до една – Той да се грижи за тях. И за да имаме някаква помощ в това усилие, ще си повтаряме ден след ден съвсем проста и конкретна молитва, която ще определя нашето поведение в отношенията ни с Бога: Помогни ми, Боже, да оставя всички мои грижи и да насоча мислите си единствено към Теб.
Ако не сме прехвърлили всичките си грижи на Бога, те ще продължават да стоят между Него и нас по време на срещата ни; вече видяхме, че поредното ни действие трябва да бъде да прехвърлим грижите си в Негови ръце; и това е много важно. Трябва да сторим това с голямо доверие, дотолкова да вярваме на Бога, че да Му предадем всички тревоги, които искаме да свалим от плещите си. И какво след това? Като че ли опустошихме себе си, в нас като че ли нищо не остана – какво ще правим по-нататък? Не бива да бездействаме, защото тогава като в празно пространство ще нахлуят в нас чувства, мисли, вълнения, спомени и т. н. Необходимо ни е, мисля, да помним, че срещата не означава наша едностранна реч. Когато беседваме, ние не само изказваме мислите си, но и се вслушваме в това, което има да ни каже събеседникът ни. А това изисква да се научим и да мълчим; този момент също е много важен.
Помня, че когато приех свещенство, една от първите, които дойдоха при мен за съвет, беше старица, която ми каза: „Отче, аз се моля почти непрекъснато четиринайсет години, но никога не съм имала чувство за Божието присъствие.” Тогава аз я попитах: „А дадохте ли Му през това време възможност и Той да вмъкне Своята дума?” – „Ах, ето какво било, – каза тя. – Не, само аз Му говорех през цялото време – нали молитвата е именно това?” – „Не – отвърнах аз – мисля, че не е това; ето, предлагам ви да отделяте петнайсет минути на ден и просто да седите и да се занимавате с плетивото си пред Божието лице.” Тя така и направи. И какво стана? Много скоро тя отново дойде и каза: „Удивително, когато се моля на Бога, т. е. когато говоря с Него, нищо не чувствам, а когато си седя тихо пред Него се чувствам като че ли обгърната от Неговото присъствие.”
Никога няма да успеете да се молите на Бога истински и от все сърце, ако не се научите да стоите мълчаливо и да се радвате на чудото на Неговото присъствие, или, ако щете, на пребиваването пред Неговото лице, въпреки че не Го виждате.
Много често, след като сме казали всичко, което имаме да кажем, след като поседим известно време, недоумяваме какво да правим. Тогава, мисля, трябва да се прочетат някои от съществуващите молитви. Някои хора намират това за твърде лесно; същевременно им се струва неподходящо да приемат за истинска молитва простото повтаряне на онова, което някога друг е казал или написал. Наистина, ако това е механично упражняване, не си струва. Но не бива да забравяме, че от нас самите зависи да не бъде механично – думите на молитвата трябва да се произнасят внимателно. Други се оплакват, че готовите молитви са им чужди, защото не изразяват мислите и чувствата им. В известен смисъл тези молитви действително са чужди, но само дотолкова, доколкото картина на велик майстор е чужда и непонятна за ученика, или пък музиката на велик композитор – за начинаещия музикант. Тъкмо в това е и работата: ние ходим на концерти, в картинни галерии именно за да разберем какво представлява истинската музика, истинската живопис, за да формираме свой вкус. Ето защо понякога трябва да ползваме готовите молитви – за да се научим какви чувства, какви мисли, какви начини трябва да усвоим, за да изразяваме молитвите си, след като принадлежим към Църквата. Тези молитви ни помагат и в периоди на душевна празнота, когато почти нямаме какво да кажем.
Всеки от нас е не само това бедно и оголено до кости същество, което ние откриваме, когато останем насаме със самия себе си; ние още сме и образ Божий; и детето Божие, което живее във всеки от нас, е способно да се моли с най-възвишените, с най-святите молитви на Църквата. Трябва да помним това и да се ползваме от него. Предлагам ви към предишното упражнение да добавите и малко мълчание, три-четири минути, и да завършите с молитвата: „Помогни ми, Боже, да видя своите собствени грехове, никога да не осъждам ближния си и слава Богу за всичко!”.
Преди да започнем да говорим за молитвите, които остават без отговор, искам да помоля Бога да просвети и мене, и вас, защото това е трудна и същевременно жизненоважна тема. Това е едно от най-големите изкушения, което всеки може да срещне по своя път, и поради което начинаещите и даже хората с молитвен опит изпитват голяма трудност да се молят на Бога. Защото много често хората се молят и им се струва, че се обръщат към празното небе.
Това се случва често, защото молитвите им са една безсмислена детинщина. Помня как един възрастен човек ми разказваше, че в детството си месеци наред е молил Бога да го дари с една изумителна способност, която имал дядо му – да изважда всяка вечер зъбите от устата си и да ги слага в чаша с вода, и колко щастлив бил по-късно, че Бог не изпълнил това негово желание. Често нашите молитви са именно така детински, както и тази. И те, разбира се, остават неизпълнени. Колко често сме сигурни, че се молим правилно, но се молим за нещо, което засяга и други хора, за които в момента изобщо не си и помисляме. Когато се молим за попътен вятър за себе си, не се замисляме за това, че той може да се окаже буря в морето за други, които са там, и че Бог няма да изпълни тази молба, която би нанесла вреда на другите.
Освен тези два очевидни момента, има и друга страна на въпроса, много по-съществена и дълбока: случва се да молим Бога от все сърце за нещо, което от всяка гледна точка ни се струва достойно да бъде чуто, а срещаме само мълчание; а да понесем мълчанието е много по-трудно, отколкото отказа. Ако Бог каже „не”, то от страна на Бога това ще бъде все пак положителна реакция, а мълчанието е като че ли отсъствие на Бога и то ни довежда до две изкушения: когато молитвата ни не получава отговор, ние започваме да се съмняваме или в Бога, или в самите себе си. По отношение на Бога ние се съмняваме не в Неговото могъщество, не в Неговата власт да направи това, което желаем, а в Неговата любов, в Неговото съпричастие. Ние молим за нещо много важно, а Той като че ли не ни обръща внимание; къде е Неговата любов, Неговото състрадание? Това е първото изкушение.
Има и друго изкушение. Знаем, че ако имаме вяра колкото синапено зърно, планини бихме премествали, и когато видим, че нищо не се помръдва от мястото си, мислим си: „Вероятно моята вяра е някак порочна, някак неистинска?” Това също е неправилно, за него има друг отговор: ако внимателно прочетете Евангелието, ще видите, че в него има само една молитва, която не е получила отговор. Това е молитвата на Христос в Гетсиманската градина. Но в същото време знаем, че ако някога в историята Бог е бил съпричастен към нечия молитва, това, разбира се, е съпричастието към Своя Син пред Неговата смърт; ние знаем също, че ако съществува какъвто и да е пример за съвършена вяра, то това е именно в този момент. Но Бог е счел, че вярата на Божествения Страдалец е достатъчно велика, за да понесе Неговото мълчание.
Бог не дава отговор на молитвите ни не само когато са недостойни, но и когато Той намира у нас такава сила, такава дълбочина на вярата ни, че може да разчита на нас, че ще останем верни даже пред лицето на Неговото мълчание.
Помня една жена, неизлечимо болна; много години тя е живяла с усещането за Божието присъствие, а след това внезапно усетила Неговото отсъствие – действително реалното отсъствие; тогава тя ми написа: „Моля ви се, молете Бога да не се поддам на изкушението да си създам илюзия за Неговото присъствие, а да имам сили да приема Неговото отсъствие.” Вярата на тази жена беше голяма. Тя беше способна да издържи на това изкушение и Бог й даде да понесе Неговото мълчание, Неговото отсъствие.
Запомнете тези примери, премислете ги, защото някога навярно ще ви се наложи да се окажете в подобно положение.
Не мога да ви дам никакво упражнение; искам само да помните, че винаги сме длъжни да пазим неизменна своята вяра и в любовта Божия, и в нашата собствена честна и правдива вяра. И когато ни се случи такова изкушение, нека да се помолим с молитвата, състояща се от две фрази, произнесени от Самия Иисус Христос: „В Твоите ръце предавам духа Си; Но нека бъде не Моята воля, а Твоята.”
Опитах се да ви представя главните пътища, по които можем да тръгнем към молитвата; но значи ли това, че ако изпълните всички мои препоръки, непременно ще се научите да се молите? Не, разбира се, защото молитвата е не просто едно усилие, което можем да направим в момент на решимост да се молим; молитвата трябва да има дълбоки корени в живота ни; и ако животът ни противоречи на нашите молитви, или пък ако молитвите ни нямат нищо общо с живота ни, те никога няма да станат нито живи, нито реални. Разбира се, ние можем да намерим някаква пролука и да заобиколим тази трудност, като изключим от молитвите си всичко, което в собствения ни живот е несъвместимо с молитвата – все пак, защо да се срамуваме, или защо да се чувстваме неловко пред себе си! Но по този начин нищо не може да се разреши.
Другата трудност, с която постоянно се сблъскваме, е склонността към мечтателност: тогава молитвата ни изразява едно сантиментално настроение, а не същността на нашия живот. За тези две трудности съществува едно общо разрешение, а именно: да свържем живота си с молитвата така, че те да станат едно цяло, да превърнем молитвата си в живот. Много голяма помощ ще ни окажат готовите молитви, за които вече споменах, защото те представляват обективен и точен образец как на практика трябва да се молим. Бихте могли да си кажете, че те ни се струват неестествени и това е вярно в смисъл, че те изразяват живота на хора неизмеримо по-велики, отколкото сме ние, живота на истински християни. Но именно затова е хубаво да ползваме техните молитви, като се стараем да станем подобни на хората, за които тези молитви са естествени и правдиви.
Помнете Христовите думи: В Твоите ръце предавам духа Си. Тези думи, разбира се, са извън предела на нашия собствен опит; но ако ден след ден се учим да бъдем хора, способни да произнесат тези думи искрено, с цялата им правдивост, ние не само ще направим молитвата си истинска, но и самите ще станем истински – в нова, истинска реалност ще станем синове Божии.
Ако вземете например тези пет кратки молитви, които ви предложих, ако вземете една след друга всяка от тези молби, ако се постараете да направите последователно всяка от тях свой девиз, лозунг за целия си ден, ще видите, че молитвата ще стане критерий и основа на вашия живот, но същевременно и животът ви ще се превърне във ваш съдия – против вас или за вас – ще ви обвинява в лъжа, когато произнасяте тези думи, или обратно – ще потвърждава, че сте им верни. Вземете всяка фраза от всяка молитва, ползвайте я като правило, ден след ден, седмица след седмица, докато не станете такъв човек, за когото тези молитвени думи станат смисъл на живота му.
Сега ни предстои да се разделим. Бях безкрайно радостен да беседвам мислено с вас, защото сме обединени от молитвата и от нашия общ интерес към духовния живот. Да бъде Господ Бог с всеки от вас и сред нас вовеки.
И преди да се разделим, предлагам Ти, читателю, да произнесеш с мене една кратка молитва, която ще ни съедини пред Божия престол:
Господи, не зная за какво да Те помоля. Ти Сам знаеш какво ми е потребно. Ти ме обичаш повече, отколкото аз мога да обичам себе си. Дай ми да прозра своите нужди, които са скрити от мен. Не дръзвам да прося нито кръст, нито утешение, само стоя пред Тебе. Сърцето ми е отворено за Тебе. Възлагам цялата си надежда на Тебе. Ти прозри нуждите ми, които аз не знам, виж и стори с мене според Твоята милост. Съкруши ме и ме подкрепи. Порази ме и ме изцели. Благоговея и стоя безмълвно пред Твоята свята воля, пред непостижимите за мене Твои пътища. Принасям себе си в жертва пред Тебе. Нямам други желания, освен желанието да изпълня Твоята воля. Научи ме да се моля, Ти Самият се моли в мене. Амин.
| |
|
|
|
Да, търпение и пак и пак търпение.
"Аврам беше на деветдесет и девет години, и Господ се яви на Аврама и му рече: Аз съм Бог Всемогъщий, ходи пред Мене и бъди непорочен; и ще сключа Моя завет между Мене и тебе, и много, твърде много ще те размножа (Бит. 17:1-2).
Авраам беше на деветдесет и девет… Обикновено Библията посочва напредналата възраст на човека като похвала и одобрение за него. В тази глава ние виждаме това три пъти (Бит. 17: 1, 24, 25).
Девет години след Божието обещание за многобройно потомство патриархът, който дотогава изобщо нямал деца, се сдобил със син – Измаил от робинята Агар, и мислел, че така най-после ще се сбъдне обещаното. Авраам бил, казва Писанието, на 86 години, когато Агар родила Измаил (срв. Бит. 16:16). И все пак Бог още 13 години изпитва търпението на праведника и чак тогава изпълнява Своето обещание. Чак когато Авраам станал на 99, Бог му се явил отново. Защо Той се е бавел толкова време? За да видим не само голямото търпение и упование на праведника, но и безпределното Божие всемогъщество.
Тоест от една страна Бог се бавел да изпълни обещанието Си, за да изпита и насърчи вярата на Авраам (бащата на всички верни и вярващи!), а от друга – за да засили впечатлението от чудото (Исаак се родил, когато Авраам бил на 99, а жена му Сара – на 90). От един, при това престарял, се родиха толкова много, колкото са звездите на небето и безбройният пясък на морския бряг (Евр. 11:12). И наистина, в лицето на този грохнал старец ние виждаме пример за толкова силна вяра и такова непоколебимо доверие, че те буквално са взривили ограниченията на слабата човешка природа.
Въпреки че по плът Авраам не бил в състояние да стане баща в тази толкова напреднала възраст, по дух той се оказал способен да приеме с вяра чудесното обещание – и то се изпълнило! Което значи, че ако не се изпълнява онова, за което молим Бога, то това става не защото Господ не иска да ни помогне, а поради собственото ни съмнение, слабост и маловерие. Нека ви бъде според вашата вяра (Мат. 9:29).
От друга страна, фактът, че голямото служение, голямата религиозна мисия на Авраам започва на 75-годишна възраст (срв. Бит. 12:4), а активният й етап продължава чак до момента на смъртта му (срв. Бит. 25:7-8), не може да не вдъхновява остарелите вярващи мъже и жени, тъй като именно в тази възраст хората започват да изпитват безпокойство и тревога от настъпващата старост. Не ме отхвърляй на стари години; кога започне да чезне силата ми, не ме оставяй (Пс. 70:9), отправя вик към Бога псалмопевецът Давид."
| |
|
|
|
Добра статия, благодарности Наско.
| |
|
|
|
Извинявай, не се сдържах :) Ама такива благи приказки ми приличат на психотерапия, която си правиш сам :) Ефектът може да е същият, а не плащаш на лекари. И ако процедираш както трябва, ще има полза за тебе. Иначе няма да има полза и ще продължиш да си нервен...
Има по-лоши престъпления от това да гориш книги. Едно от тях е да не ги четеш
| |
|
| 
|
|
[