Отново навременна позиция на дядо Неофит. При всички досегашни резерви към него, радвам се че ни е патриарх.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от nabludatell42 на 25.06.16 08:53.

И я кажи, в какво се изразява "пастирската загриженост, отговорност и любов към хората с хомосексуални наклонности" на църквата?

Каквато би била загрижеността към всеки - хайде да го наречем - отклонил се от правия път. Човекът като личност заслужава уважение и обич. У всекиго има вложен Божи образ и подобие. Но обичта не означава безусловно приемане на отклонението, при което оставяш човек да погине. Както нравствено, така и на идещия Божи съд.

Образно казано, ако имаш дете и го видиш че залита по наркотиците - няма да го оставиш да се погуби, макар че обичта изисква да му дадеш пълна свобода.

при наркотиците имаме опит и наблюдения - употребата на наркотици води до смърт, неупотребата спасява живота. Затова реакцията е естествена - животът е по-голямата ценност, и изборът е ясен.

При хомосексуализма обаче нещата не стоят така. Нямаме жизнен опит който да ни показва, че това е животозастрашаващо поведение. Имаме само предположения на една част на обществото. Осъждане на поведение на база предположения. Предположения какво ще се случи след смъртта, съответно морални ограничения, идващи от тези предположения.

Не, не ги защитавам хомосексуалните, просто изказвам мнение, че сравнението е неудачно. В този дух и загрижеността някак не е на място, когато е адресирана до всички, а не само до групата, ръководена от съответните предположения.

Добре е късметът да ти се усмихва, но не е добре като почне да ти се хили!

Добре - нека тогава да е образно.

Имам един братовчед, който е с десет години по- малък от мен. Когато бе на около 16-17 години (не помня точно), се бе увлякъл по наркотиците. И тъй като имам пребогат опит с тях се намесих. Казах му - и двамата знаем, че си достатъчно интелигентен, за да разбираш, че тези вещества съсипват здравето ти от- до и могат дори да те убият, кажи ми тогава защо ги вземаш. Отвърна ми - защото всичко ми е все едно. (има кофти предистория, която ще спестя, за да не става прекалено дълъг коментара). Отвърнах му - това е добре, само тъпаците и малките умове, никога не стигат до състоянието "всичко ми е все едно", обаче сега ще ти докажа, че си се самозаблудил. Какво имаш предвид - попита ме той. Отговорих - щом всичко ти е все едно, тогава хвърли наркотиците още сега. Каквото ти е с наркотиците, такова ще ти е и без тях - това означава, да ти е все едно. Каза ми - да изглежда имаш право, не искам да захвърлям наркотиците, кеф ми е като ги вземам, разнообразяват ме, забавно ми е докато съм под влиянието им. Ок - казах - а разбираш ли, че с това си признание, всъщност признаваш, че вече си зависим. Да - не криеше, всъщност страшно много ме тачи и уважава - ако един ден не вземам, и ме хваща нервата. Добре - няма да те карам да се отказваш, няма да искам това от теб, но само при едно положение: ще вземам наркотици заедно с теб, съгласен ли си. Той се шашна, каза ми - знаеш, че те уважавам много и твоето мнение е от значение за мен, ала никога не съм ти признавал, че съм изпитвал съмнения, че си и малко луд, ала този път ги разсея напълно; сериозно ли говориш, че искаш да вземаш наркотици с мен. Отвърнах - все още си малък и подозренията ти са плахи, истината е, че съм много луд, така че: да, съвсем сериозен съм, искам да ми даваш наркотици и всеки път, когато вземаш, ще вземам и аз от същото. Ти избирай - или ги захвърли още сега, или ще вземаме и двамата, така и така, и на мен всичко ми е все едно. Попита ме - ти винаги си бил такъв странен, може ли да ти помисля и да ти отговоря след няколко дена. Естествено - няма за къде да бързаме. След два- три дена, го засякох да си прави магистрали - той се сепна, не знаеше как да реагира, казах му: не се шашкай, нищо не е станало, няма да те бия (никога не съм му посягал - с изключение на един път, който бе шамар за шамар и толкоз) , но не знаеш какво направи току що. А той - какво съм направил. Това е отговора ти - ще вземаме и двамата. Брачет няма - обещавам, това е за последно. Споко бе човек - изобщо няма да е за последно, напротив, купона сега започва. Взех му пряхоляка и го изшмърках всичкия. Той почна да се хили - ма ти наистина си луд. Ставаш досаден с това "ти си луд" - да не мислиш, че пък ти си нормален.

И така - в следващите няколко месеца, го ударихме на наркотици, вземахме всичко каквото ни падне под ръка. През целия този период, нито сме говорили повече по темата за отказване, нито съм му наливал акъл, нито съм развивал разни безполезни и неефективни философии. Една сутрин, като станах го видях как разстила поредните магистрали. Обърнах се към него и рекох - на мен не ми прави, повече не ща, аз съм до тук, ти като искаш продължавай. И той - ама как така, ти сега ще откачиш. А аз - ако наистина съм луд, то няма как да откача, така че нека видим. А той - това е интересно и аз искам да видя, така че и аз спирам до тук ... надявам се. Е - не можеше да се справи, като мен, тъй като аз зависимост не мога да развия, но все пак се справи изненадващо за мен, много по- добре от други хора, предполагам това, че ме обича и съм му братовчед помогна допълнително. Та изкара малко криза, но странното за самия него бе, че въпреки това не искаше повече да взема. Нямаше какво толкова да му обяснявам - разясних му, че кризата му е в по- голяма степен физическа, отколкото психическа, тъй като вече се е наситил и подсъзнателно знае, че повече от това, което е изпитал от наркотиците до сега, няма да изпита, няма да има разнообразие, няма да има забава, каквото е било до тук, от тук насетне само ще се повтаря, така че сам да си решава, изборът си е негов, живота също. Но спор няма - известно време се измъчваше, ала когато ми каза, че всъщност наркотиците са му гадни, разбрах, че вече е готов.

Та така да се каже - дадох му осъзнаване или по- точно му съдействах да се осъзнае повече, отколкото е към момента. Нещо, което - във връзка с наркотиците - съм го правил с още няколко човека. И това е - не го оставих да се погуби за нищо, помогнах му с каквото мога, помоща ми се оказа успешна, а пълна свобода не мога да му дам, поради простата причина, че аз не съм Бог за да съм способен да давам и отнемам нечия пълна свобода.

И така - да се върнем на въпроса, защото явно не ме разбра. Това, което питам е - как, по какъв начин църквата прояви загриженост към хората със хомосексуална ориентация. Какво конкретно действително нещо направи за тях. Или казано по друг начин - не питам за думите, които не оспорвам, че звучат красиво и величествено, питам за покритието на думите т.е. делата. (тъй съм се научил от Исус) Та ..... ?

Редактирано от Exaybachay на 23.06.16 20:50.

Да, интересна история. Между другото, добре разказваш. Пробвал ли си да пишеш?

Разбирам те, помогнал си му да влезе в тресавището. И после да излезе. И вероятно му е останал урок за доста време. Но е било и рисковано - можело е такова пристрастяване да развие, че да не е в състояние да спре. Чел съм че хероинът развива изключително силна зависимост - и физическа, и психическа. Но не съм добре запознат, винаги съм отбягвал наркотици. Има и други приятни неща на света.

Но на въпроса с пастирската загриженост към хомосексуалистите. Прав си, БПЦ няма специална програма или инициатива, която, хем да се грижи за тях като личности, хем да ги връща от пътя им. Православните сме малко инертни изобщо, за разлика от католици и особено протестанти. Но мисля че при лична среща, ако такъв човек отиде на изповед или просто поговори със свещеник - ще му обяснят че погубва душата си. А обгрижването към него няма да е по-различно от грижата за останалите, тъй че не търси нещо специално. Греховете са много и най-различни...

Така е, освен примерно че при разпространението на СПИН доста голям процент са хомосесксуалисти. Което после се е променило разбира се. Но си прав, може би аналогията не е съвсем на място.

В случая имаме "предположения на част от обществото" както казваш или убеденост и вяра на Църквата, че тези хора погубват душата си. И тази вяра се основава аксиоматично на Божиите думи, достигнали до нас с Библията. И ако приемем че има Бог, тази аксиоматичност има приоритет над произволни наши човешки постулати. Е, все пак ако приемеш че няма Бог, то няма и смисъл да спорим

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Най-силната помощ е молитвата. Ако този свят още го има, това е поради молитвата на молитвениците, каквито има на Атон, например. Те не правят нищо конкретно за братовчед ти, нито за теб, нито за мен, "просто", се молят за всички нас. Всеки Божи ден, денонощно. Няма по-голяма Подкрепа от Божията. Без Помощ свисше, ние и една глътка въздух не ще можем да поемем. "Ако Господ не съзида къщата, напразно ще се трудят строителите й; ако Господ не опази града, напразно ще бди стражата."


На всякъде по света хора се молят, включително и за конкретни неща. Странно е, ако човек си мисли, че едва ли не всичко зависи от него. Дори и да е невярващ, е редно да проумее, че Слънцето утре ще изгрее без значение дали ни има или не. Но ако е рекъл Господ и Слънцето ще спре - както се и случило. (Иисус Навин 10:12-14). Защото "без Мене не можете да вършите нищо" (Иоан, гл.15-та)

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

"""Но на въпроса с пастирската загриженост към хомосексуалистите. Прав си, БПЦ няма специална програма или инициатива, която, хем да се грижи за тях като личности, хем да ги връща от пътя им. Православните сме малко инертни изобщо, за разлика от католици и особено протестанти."""


Ма ти сериозно ли ? Та нали ти пускаш тема, където четем:

Патриарх Неофит допълва, че църквата се отнася „с пастирска загриженост, отговорност и любов към хората с хомосексуални наклонности", но в същото време „решително се противопоставяме на опитите да се представи и наложи греховната тенденция като норма в нашето общество, като повод за гордост и пример за подражание".

Какво повече искаш от това - да ходим по домовете им, подобно на протестантите ? Никой не обича да му насилват волята.

А е казано: "моят Отец работи и Аз работя", както и "Дух Святий ходатайства за нас с неизказани въздишки". Всеки има съвест, който чува, чува, който затулва ушите си и затваря очите си, да не би със сърце да разбере, е/става/ негов, личен проблем.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от tri-9084 на 25.06.16 10:13.

Съгласен съм, че аксиоматичността за Бог има приоритет над човешките постулати. Но това е само за групата, за която важи постулатът за Бог. Агитацията извън тази група е неразбираема за мен. Представи си еквивалентната обърната ситуация - обратните да отганизират агитационна кампания по домовете, с листовки и презервативи и балончета...? Те също са заинтересувани тяхната общност да се разширява. Как ще се отнесеш към това излизане извън тяхната група? В момента виждаме едно сравнително ограничено противопоставяне на двете групи, но не е изключено да станем свидетели и на повече. То действието е равно на противодействието обикновено.

Добре е късметът да ти се усмихва, но не е добре като почне да ти се хили!