Защо модераторите не спазват Правилата ? / Религия и мистика / Православие

Наско, отново подчертавам, че никак не мога да те разбера. Уважавам правото ти да изразиш своето недоволство и защо не да отправиш критичност, но не виждам здравата логика на тази ти тема.

Въпросът с агентурното минало на митрополитите е отдавна отшумял. Всеки е изразил своето виждане по въпроса. Защо е нужно или къде е здравата логика да се повдига отшумял и замрял въпрос в момент, когато клубът е затихнал от месеци наред. Това не го разбирам.

Доколото цитираш мое съждение по отношение на дядо Кирил, то аз не се отказвам от тези си думи.

Държа обаче да ти припомня и друго мое твърдение, колкото и богохулно да звучи то, че ако дядо Кирил се заедеше с някой, то Всесилният Бог беше безсилен да промени ината му в полза на нарочения. Точно такъв е моят случай и по този въпрос съм писал многократно на патриарх Максим.

Свето- Пловдивският митрополит Николай в качеството си на викарий на Софийска митрополия е приемал група руски духовници и непонятно за мен, станало е реч за мен. Тогавашният епископ и сегашен митрополит подчертал, че съм огорчил патриарх Максим, отказвайки да приема неговото решение да бъда негов представител в Москва.

Понеже нямам намерение да издавам свои спомени, ще се възползвам от темата ти за да хвърля светлина за зловещото отношение на дядо Кирил, чийто инат и злоба бяха по-могъщи от Всемогъщия Бог и от могъществото на всички божества взети заедно.

Вярно е, че дядо Максим имаше желание да го представям в Москва и сегашният патриарх Неофит с дядо Геласий ми телефонираха дори да се връщам и временно да приема ефимерството в Софийската духовна семинария докато патриарх Максим съумее да наложи мнение по въпроса.

Аз действително не се съгласих на тази задкулисност защото бях убеден, че нищо няма да излезе. Предишните опити на патриарх Максим по отношение на мен бяха предостатъчни за да не храня никакви илюзии. За мен нямаше никакво съмнение, че по отношение на мен имаше школно съзаклятие, но това е друг въпрос. Нека се ограничим със зловещината на Кирил Варненски, който по незнайни причини беше награден от руското военно министерство за някакви си заслуги. Това не са маловажни факти, официално оповестени в пресата.

Трагедията на моя живот е, че пренебрегнах желанието на покойния Пловдивски митрополит Арсений, с когото се познавахме много добре, да ми стане духовен старец при монашеското пострижение и да избера тогавашния архимандрит Кирил.

Коренът на моите църковни неволи е, че имах дързостта да се вмеся в "духовното" ръководство на Браницкия епископ Герасим и да си спечеля неговата омраза, станала несъмнена причина за школско съзаклятие по мой адрес.Това не мога да го докажа, но само бившият свещеник в Будапеща - отец Шумов може да ме разбере и преповтори моето предположение.

В качество си на секретар на Синода, Кирил си позволяваше да крие мои писма до патриарх Максим. На два пъти, уведомяван от Траянополския епископ Иларион за моите писма, патриарх Максим в присъствие на епископа е изисквал писмата ми от Кирил.

За да се разберат проблемите в БПЦ-БП от близкото минало, трябва да се има предвид мистериозната роля на дъртия бяс Браницки епископ Герасим и неговата про масонска църковна школа от болшинството и най-силни митрополити, които де факто управляваха Българската църква и носят огромна вина за състоянието на БПЦ-БП.

Западноевропейският митрополит Симеон изяви желание да ме има като свой клирик и ми препоръча дори да завърша усилен курс по английски език. После ме уведомяваше или по-скоро изразяваше смаяността си, че при всяко споменаване на името ми в синодалните заседания, "школата" скачала като глутница вълци и в един глас възразявала на патриарх Максим.

Само за сведение. Чеда на дъртия бяс са:

Панкратий Старозагорски, Калиник Врачански, Йоаникий Сливенски, Кирил Варненски, Галактион Старозагорски, Игнатий Плевенски, сегашният епископ Йоан.

За "внуците", их же несть числа, няма да пиша.

В отнези трудни времена, Синодът реално се управляваше от Панкратий Старозагорски и Клиник Врачански, а официално от намаления състав на Синода, който беше негативно настроен спрямо патриарх Максим.

Според мен, положително настроени към патриарх Максим бяха единствено Арсений Пловдивски, митрополит Геласий, архимандритите Йосиф (днес Американски) и Неофит (сегашен патриарх). Частично благосклонни към дядо Максим бяха и Ловчанският Григорий, Доростоло-Червенският Софроний, Видински Дометиан.

Ето защо, когато станаха политическите промени, заговори се за смяна на патриарха и в самото начало беше визиран Йосиф Американски да го смени. Той се облизваше, макар и да изпитваше неудобство пред своя старец - патриарх, който го направи човек и не го остави да бъде цял живот един нищо и никакъв селянин.

В началото на политическите промени патриарх Максим изяви желание да му бъда протосингел, но глутницата вълци, чеда на дъртия бяс единодушно се възпротивиха.

Скоро след това започна моят същински проблем в Църквата, бидейки игумен на манастир. Тогава съвестта ми не позволи да подпиша договор - прецедент в историята на БПЦ и в отчаянието си реших да напусна България, оставяйки майка си да пази манастирски и енорийски ценности до административното предаване - приемане. Патриарх Максим ми съчувства, но чрез тогавашния Траянополски епископ Иларион ми предаде, че не може да се меси в делата на чужда епархия.

Тук дължа да подчертая признателността си към Величкия епископ Сионий за неговото благородство, почтеност и аристократизъм. При опит да измамят майка ми с протокола по предаване-приемане без да пишат какво точно се е предало и приело, Сионий е бил в безценна подкрепа на майка ми, за което съм признателен. Такова нещо е същинско чудо в живота на израждаща се българска църковност. Ако не е бил дядо Сионий, сега може би щях да гния в затвор, ако ли не и умрял.

Когато бях поверително уведомен от един депутат, че е взето задкулисно решение да се свика "събор" и патриарх Максим да бъде сменен с един митрополит, когото познавах добре, по съвест дръзнах да изляза с интервю във вестник "Работническо дело" в края на м. септември 1992 г и не само да оглася задкулисната тайна, преговаряна от дядо Неофит, но и по съвест да защитя патриарх Максим, подчертавайки кой в действителност има вина за църковните дела.

Тогава патриарх Максим наложи своето си мнение да ме назначи за ректор на Софийската семинария и чрез Смоленския епископ Нестор да ме прикани да приема семинарията незабавно.

Аз отказах по простата причина, че съм конфликтна личност и не исках да причинявам разочарование на дядо Максим. После, от 3 години живеех вече в чужбина, а в България промените бяха колосални. Бих ли могъл да се справя, знаейки че семинарията е като гнездо на оси - преподаватели протежета на този или онзи?! Така или иначе изявих една неприемлива претенция да си подбера преподавателския екип, съзнавайки отговорността на делото. Това желание беше неосъществима илюзия, а аз не исках да бъда параван. Тогава назначиха архимандрит Серафим, който по едно време беше Варненски протосингел и не зная къде изчезна.

При мое идване в България патриарх Максим изяви желание отново да ме има в Софийска митрополия и дори ме покани в кабинета си за разговор. Кирил отсече, че не е съгласен. По неписани правила, духовният старец, макар и фиктивен да е той, има право на доживотно вето.

В събеседването ни с патриарх Максим в неговия кабинет, той ме запита какво е мнението на "стареца". Отговорих му, че както всякога, то е негативно, но ако патриарх Максим ми гарантира, че в качеството си на патриарх ще съумее да наложи желанието си, то оставам завинаги в България. Тогава патриархът замълча за миг и благославяйки ме, рече: "Хайде, за теб ще е по-добре да се върнеш обратно във Франция".

Така Кирил с бесовска злъч се противопоставяше всякога. Нещо повече дори. Беше си позволил да излъже или по-точно да измами Синода, че съм бил подавал молба да премина във Варненска епархия и без мое знание и съгласие да ме назначава на служба. Аз бях му изпратил единствено картичка с поздравление за някакъв празник и нищо повече. Отреагирах много емоционално в писмена форма до патриарха като Председател на Синода за да бъде четено възражението ми в заседание.

След този случай патриарх Максим обмисляше с близкото си обкръжение по какъв начин да избегне възраженията на Кирил. В желанието си да ме изпрати в Москва като негов представител, патриарх Максим беше натоварил дядо Неофит и дядо Геласий да влязат с мен в телефонна връзка. Познавайки реалността, аз отказах да приема временно ефимерството в семинарията, за което и дядо Николай споменал, подчертавайки да съм бил обидил патриарха, забравяйки, че дядо Максим беше една фиктивна фигура в църковния живот на БПЦ и че думата му не се чуваше, а какво остава да постига свои виждания и желания.

Дори дядо Неофит в битността си на Русенски митрополит е споменавал за свое желание да работим заедно, но да съм бил уредил проблема с дядо Кирил. Аз не виждах и не виждам никакъв проблем и ми се струваше, че ако Синодът не е отбор футболисти и прочие авантюристи, да би изяснил къде и в какво е проблемът, подхранващ сатанинската ненавист у митрополит Кирил Варненски към мен.

След това, получавайки френско поданство, подадох молба до митрополит Симеон да ме приеме в епархията си. За моя най-голяма изненада, отговорът дойде не от Симеон, а от Кирил Варненски, че трябвало първом да мина през Варненска епархия и тогава можело да бъда клирик на Западноевропейска епархия.

Доколкото имам официално канонично отпустително писмо, не исках в никакъв случай да загубвам своето право, подозирайки, че в бесноватостта си Кирил целеше да ме лиши от сан, Възможно е да се лъжа, но това ми чувство ме е ръководило всякога.

Преминавайки към митрополит Инокентий, на когото вярвах и имах доверие, не съм преставал кореспонденцията си с патриарх Максим. Дядо Симеон се опита да интригантства и замолих писмено патриарха да стори всичко възможно за да се избегнат излишни конфликти в чужбина и да опазим националното ни достойнство. Патрирхът не остана безучастен на писмото ми. Според митрополит Геласий, то е било разисквано в заседание на Синода.

Беше взето някакво решение да се изпраща във Франкфурт отец Харалампий от Видинска епархия. Отново замолих патриарх Максим писмено да не се изпълнява това синодално решение за да се избегне същински скандал. Тогавап си позволих да телефонирам и на митрополит Кирил. За пръв път той намери сили да ме изслуша. Изпращането не се осъществи и с това се избегна невъобразим скандал. Това е единственият ми положителен спомен за пословичния инат, иже нарекомый Кирил Варненски.

Когато болшинството духовници, напуснали патриаршията и пребиваващи под омофора на митрополит Инокентий писаха "покайни писма", връщайки се обратно, аз също писах писмо и помолих да ми се разреши да живея в един от ставропигиалните манастири.

Силистренският митрополит Иларион ме уведоми, че лично патриарх Максим е чел писмото ми в заседание на Синода и имало решение, но по необясними причини той не намираше решението, което ме касаеше, в протокола от въпросното заседание.

Цяла една година не получавах отговор. Когато написах второ писмо, получих от секретара на Синода отговор на КЛОЗЕТНА ХАРТИЯ без печат и изходящ номер, който все още пазя в архива си като образец на синодална подигравка. Въпросната хартия представляваше копие на смачкан и вероятно хвърлян в кошчето за боклук лист хартия, на което копие се бяха отпечатали гънките.

Мигновено оттеглих покаянието си и написах, че една парижка проститутка е същество несравнимо по-морално отколкото един български митрополит - синодален старец. Може да се предположи, че парижката курва ще се покае един ден, но един непогрешим доживотно български митрополит .... (досетете се какво искам да кажа)