нашата борба не е срещу кръв и плът... / Религия и мистика / Православие

на светият отец св Максим Изповедник:
"...........................

10. Братът казал: “Каква е тази цел, изтълкувай ми, моля ти се, отче!”

Старецът отговорил: “Ако искаш да познаеш целта на Господа, то слушай внимателно. Нашият Господ Иисус Христос, бидейки по естество Бог и станал Човек по благоволението на Своето човеколюбие, родил се от Дева, е бил според божествения Апостол под закона, за да унищожи древната Адамова клетва, след като изпълни заповедите като Човек. Знаейки, че целият закон и пророците се крепят на две заповеди: възлюби Господа Бога твоего от цялото си сърце и ближния, като самия себе си, Той решил от началото до край да действа така, че в съвършенство, но по човешки, да изпълни тези заповеди. Но прелъстилият в началото човека и притежаващият чрез това властта на смъртта дявол, виждайки как по време на кръщението е свидетелствал за Него Отец, и как Той приел от небето, като човек, присъщия Му Свети Дух и отишъл после в пустинята, за да бъде изкусен от дявола повдигнал бран срещу Него, няма ли да успее да Го накара, щото и Той да възлюби благата на света пред любовта към Бога. Има три неща, около които се въртят всички човешки желания; те са следните: храната, парите и славата. Чрез тях той постоянно хвърля хората в бездната на погибелта, чрез тези три се опитвал да измами и Господа. Но Господ, показвайки се по-високо от всичко това, строго му заповядал: “Махни се от Мене, сатана!”

11. Тъкмо това е признак за любов към Бога (т. е. да стоиш по-високо от тези три неща). Сатаната, като не могъл да склони Господа Иисуса Христа да наруши любовта Си към Бога заради това, което обещавал, по всякакъв начин се стараел да Го доведе до нарушаване на заповедта за любовта към ближния, действайки чрез беззаконните иудеи. Поради това, когато Господ е учил за пътищата на живота и с дело показвал образец на небесен живот, възвестявал възкресение от мъртвите и обещавал на вярващите вечен живот и небесно царство. И за потвърждение на истинността на Своите слова вършел божествени знамения, призовавайки народа към вяра, а дяволът подбуждал беззаконните фарисеи и книжници към разни клевети против Него, та да не изтърпи, както те се надявали, изкушенията, и да се настрои спрямо клеветниците с ненавист, а той, кроещият козни да достигне по този начин своята цел, сочейки Го като нарушител на заповедта за любовта към ближния.

12. Но Господ, като Бог, знаейки неговите кроежи, не възприемал ненавистта срещу възбужданите фарисеи (защото как е възможно това за Благия по естество?), а напротив, чрез любовта Си към тях поразявал самия него, техния подбудител. Тъй като те, подхвърлени на вражеско подбуждане, са могли и да не Го приемат, и ако са Го приели, то е затова, защото свободно, по невнимание и безгрижност са скланяли към внушението на подбудителя. Господ ги е вразумявал, изобличавал, укорявал, оплаквал и в същото време не преставал по всякакъв начин да ги облагодетелства, злословен благодушно понасял, страдайки търпял и показвал по отношение на тях всякакви дела на любовта.

С такова човеколюбие спрямо възбужданите против Него Той поразявал възбудителите им. Дивна война: вместо ненавист Той показвал любов и с благост побеждавал бащата на злобата. Претърпял от тях толкова злини, по-право да се каже, заради тях, по човешки се подвизавал до смърт според заповедта на любовта и удържал съвършена победа над дявола, Той приел най-сетне заради нас венеца на възкресението. По този начин новият Адам обновил ветхия ето какво значи словото, изречено от божествения Апостол: Понеже вие трябва да имате същите мисли, каквито е имал Иисус Христос (Фил. 2:5).

13. Такава е била целта на Господа, да бъде послушен на Отца дори до смърт, като човек, заради нас, съблюдавайки заповедта на любовта, и да поразява дявола, страдайки от него чрез книжниците и фарисеите.

Така свободно, като че ли позволявайки победа над Себе Си, е победил Той очакващия да Го победи враг и изтръгнал света от неговата тирания. Така Христос, ако и да бе разпнат по немощ (2 Кор. 13:4), но с тази немощ е поразил оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола (Евр. 2:14). Така и апостол Павел е бил немощен сам в себе си и се хвалил с немощите си, за да се всели в него силата Христова (2 Кор. 12:9).

14. Изучил начина на тази победа, св. Павел казвал, пишейки на ефесяни: защото нашата борба не е против кръв и плът, а против началствата, против властите, против светоуправниците на тъмнината от тоя век (Еф. 6:12), и на тези, които водят борба с невидимите врагове, е заповядал да вземат бронята на правдата, шлема на упованието, щита на вярата и духовния меч, с който ще можете угаси всички нажежени стрели на лукавия (Еф. 6:16). На дело показвайки и начина на тази война, той казвал: Прочее, аз тичам не като след нещо неизвестно, удрям не като да бия въздух; но изнурявам и поробвам тялото си, да не би, като проповядвам на другите, сам негоден да стана (1 Кор. 9:26, 27). Също така: Дори до тоя час и гладуваме, и жадуваме, и ходим голи, и ни бият по лице (1 Кор. 4:11) и още в труд и мъка, често в бдение, в глад и жажда, често в пост, на студ и в голота (2 Кор. 11:27).

15. Същата война е водил той и с демоните, които възбуждали плътските похоти, прогонвайки ги с изнемощяванe на тялото си. Като ни показва на дело как се побеждават тези демони, които ни нападат чрез ненавист, и поради това възбуждат нерадивите против благочестивите, та, като бъдат изкушавани, да ги възненавидят и по този начин да престъпят заповедта на любовта, казвал: Злословени благославяме; гонени търпим; хулени молим се. Станахме като измет на света, измет за всички досега (1 Кор. 4:12, 13). Демоните внушавали да злословят, укоряват и гонят Апостола, за да възбудят у него ненавист към укоряващия, злословещия и гонещия го, имайки за цел да го доведат до престъпване на заповедта за любовта. Апостолът, като знаел техния умисъл, благославял укоряващите го, търпял гонещите го, умолявал хулещите да се отстранят от възбуждащите ги към това демони и да се съчетаят с благия Бог. По този начин той винаги поразявал във войната демоните, които внушавали зло, като с добро побеждавал злото, по подражание на Спасителя. По този начин той и останалите апостоли откъснали целия свят от демоните и го върнали към Бога, поразявайки със своето поражение тези, които мислели, че са удържали победа. И тъй, брате, ако ти имаш същата цел, то ще можеш и ти да обичаш ненавиждащите; защото иначе това е невъзможно.”

16. Братът казал: “Наистина, отче, така е. И затова именно Господ, поругаван, бит по лицето и подхвърляйки се на други страдания от иудеите, понасял всичко, което те вършили поради незнание и съблазън, и съжалявайки ги, е казал и на кръста: Отче! прости им, понеже не знаят, що правят (Лук. 23:34). Тържествувайки над лукавството и измамата на дявола, с победата на кръста, даже до смъртта Си Той издържал подвига на любовта, както ти каза. Той ни е подарил тази победа над демоните. След като разрушил властта на смъртта, е подарил на целия свят възкресението за живот, но помоли се за мене, отче, за да мога съвършено да позная целта на Господа и на неговите апостоли, та след това да бодърствам през време на изкушенията и да разбирам замислите на дявола.”

17. Старецът му отговорил: “Ако постоянно държиш в мисълта си казаното, то ще можеш да разбираш замислите на лукавия, но когато разбереш, че както ти биваш изкушаван, така и брат ти се изкушава, то прощавай на изкусения брат, а се противопоставяй на дявола. Той иска да те въведе в ненавист към измамения брат, а ти не се поддавай на неговите козни. Същото това ни внушава и ап. Иаков, братът Божий, като пише в посланието си: опълчете се против дявола, и той ще побегне от вас (Иак. 4:7). И тъй, ако помниш изложеното по-горе, то ще можеш да познаеш целта на Господа и Неговите апостоли да обичаш хората, състрадавайки им, когато постъпват неправилно, а на лукавите демони винаги да противоборстваш посредством любовта. Ако ние с тебе бъдем безгрижни, разпуснати и нерадиви, ако предадем помислите си на плътските удоволствия, то няма да водим война против демоните, а против братята и себе си, като угаждаме на демоните и воюваме под тяхно въздействие с хората.”

18. Братът казал: “Така е, отче. Демоните винаги вземат повод от моето духовно нерадение, за да въстанат против мене. Кажи ми, отче, как трябва да придобия бодърстване?

Старецът отговорил: “Съвършената безгрижност за земното и постоянното поучение в божественото Писание довежда душата до страх Божий, а той довежда до бодърстване. Тогава душата започва да вижда как демоните воюват против нея посредством помислите и да ги отблъсква. Затова говори и Давид: окото ми изгледваше неприятелите ми (Пс. 53:9). Подбуждайки към такова противоборство срещу демоните, ап. Петър е казал: Бъдете трезвени, бъдете бодри, защото вашият противник дяволът, като рикащ лъв обикаля и търси кого да глътне: противостойте му с твърда вяра (1 Петр. 5:8, 9). И Господ е казал: Бъдете будни и се молете, за да не паднете в изкушение (Мат. 26:41), също и Еклисиаст съветва: Ако гневът на началника избухне върху тебе, не напущай мястото си (Екл. 10:4). Умът трябва да е съсредоточен в добродетелта, в знанието и страха Божий. Чудният апостол, подвизавал се така трезво и мъжествено, пише: Защото, ако и да ходим в плът, не плътски воюваме. Оръжията на нашето воюване не са плътски, но с помощта Божия са силни да разрушават твърдини: с тях ние унищожаваме замисли, и всяко превъзнасяне, що въстава срещу познанието Божие, и пленяваме всеки разум, за да бъде покорен на Христа, и готови сме да накажем всяка непослушност, когато вашето послушание стане пълно (2 Кор. 10:36). Така, ако и ти подражаваш на светиите и с много труд се освободиш от всичко заради Бога, ще станеш трезвен.”

19. Братът казал: “Какво трябва да правя, отче, за да достигна това непрестанно пребиваване с Бога?”

Старецът отговорил: “За ума е невъзможно да бъде постоянно с Бога, ако той не придобие следните три добродетели: любов, въздържание и молитва. Любовта укротява гнева, въздържанието изсушава похотта, а молитвата, откъсвайки ума от всички помисли, го представя сам пред Самия Бог. Тези три добродетели обединяват в себе си цялата правда и без тях умът не може да пребивава с Бога.”

20. Братът казал: “Научи ме, отче, как любовта укротява гнева.”

Старецът отговорил: “Делото на любовта е да обичаш ближния и да му правиш добро, да бъдеш дълготърпелив спрямо него и да понасяш всичко, причинявано от него, както беше вече споменато. Имайки такива свойства, любовта естествено укротява гнева у този, който я притежава.”

Братът казал: “Не са малки нейните дела, но блажен е този, който е могъл да я придобие. Аз съм наистина далеч от нея, но моля ти се, отче, обясни ми какво значи да търпиш.”

21. Старецът отговорил: “Да бъдеш твърд духом в нещастията, да понасяш всяко зло и да чакаш края на изкушението, без да позволяваш на гнева да се вмъква или да кажеш неразумна дума, или да заподозреш нещо, или да помислиш нещо неподобаващо на благочестив човек, както е писано: Търпеливият до време ще се удържи и после се възнаграждава с веселие. До време той ще скрие думите си и устата на верните ще разкажат за неговото благоразумие (Сир. 1:23, 24).

22. Такива са свойствата на дълготърпението не само това, но и да считаш самия себе си за причина на изкушението е свойствено само на дълготърпението. А може би и наистина да е така (т. е. причината да е в нас), защото много от случващото се с нас става именно за да ни научи или за да очисти минали грехове, или за да поправи сегашното ни нерадение, или за да предотврати бъдещи падения. Този, който мисли, че изкушението го е овладяло за нещо от посоченото, няма да се гневи, бидейки бит особено когато съзнава при това греховете си. Няма да обвинява този, чрез когото е дошло изкушението: чрез него или чрез друг, той всячески е бил длъжен да изпие чашата на Божествената присъда, но ще обърне ума си към Бога, обвинявайки само себе си, и охотно ще приема поуката, както е постъпил Давид спрямо Семей и Иов спрямо жена си. А неразумният често моли Бога за милост, но когато идва милостта, не я приема, защото не е дошла така, както му се е искало, а както е отсъдил за целесъобразно Лекарят на душите. Затова малодушества, смущава се и ту се гневи на хората, ту изригва хула срещу Бога. По този начин той проявява неблагодарност и не получава лекарство от вразумителния жезъл.”

23. Братът казал: “Добре изтълкува всичко, отче! Но, моля те, кажи ми и за това, как въздържанието изсушава похотта.”

Старецът отговорил: “Въздържанието учи да се ограничаваме от всичко, което не задоволява някаква крайна необходимост, а само доставя удоволствие. То не позволява да се докосваме до нищо, освен до необходимото за живота, не позволява да тичаме след приятното, а заповядва да търсим само полезното и определя храната и питието според нуждата, като не допуска да се натрупват в тялото излишъци, а само поддържа живота в тялото, пазейки го освободено от желанията на похотта. Ето как въздържанието изсушава похотта. И обратно, удоволствията, изобилието на храна и питие разпалват тялото и предизвикват силни пориви към срамна похот, влачейки човека като животно към беззаконно съвкупление. Тогава очите стават безсрамни, ръцете необуздани, езикът говори само това, което ласкае слуха, а ушите охотно слушат само суетното. Тогава умът нехае за Бога и душата не само мислено блудства, но увлича и тялото към срамното деяние.”

24. Братът казал: “Наистина, така е, отче, но моля те да ме научиш и на молитвата, която освобождава ума от всякакви помисли.”

Старецът отговорил: “Нашите помисли са мисли за предметите, от които едните са чувствени, а другите умствени. Бидейки зает с тях, умът носи и се занимава с мисли за тях. Но благодатта на молитвата съчетава ума с Бога, и го освобождава от всички помисли. Тогава умът, очистен, беседвайки с Бога, става боговиден. Станал такъв, той проси от Бога божественото и никога не греши в своето прошение. Затова именно Апостолът заповядва: Непрестанно се молете (1 Сол. 5:17). Насочвайки по-често ума си към Бога, ние по-лесно бихме отхвърлили пристрастието си към материалното.”

25. Братът казал: “Но как може умът непрестанно да се моли, нали когато пеем или четем, когато беседваме с някого или услужваме на някого, естествено го разсейваме с много мисли и представи?”

Старецът отговорил: “Божественото Писание не заповядва нищо невъзможно. Сам Апостолът, чрез когото е казано това, пеел и четял, и вършел делата на своето служение обаче непрестанно се е молил. Да се молиш непрестанно, значи да държиш ума си прилепен към Бога с голямо благоговение и горещо желание, предоставил се в упованието на Него и чрез Него да дерзаеш във всичко в работата си и в това, което ти се случва. Бидейки така настроен, Апостолът казва: Кой ще ни отлъчи от любовта Божия: скръб ли, притеснение ли... (Рим. 8:35) и после: Защото аз съм уверен, че ни смърт, нито живот, ни Ангели (Рим. 8:38), и още: Отвред сме наскърбявани, но не стеснявани; в затруднение сме, но се не отчайваме; гонени биваме, но не изоставяни; повалени биваме, но не загиваме. Винаги носим в тялото си мъртвостта на Господа Иисуса, та и животът Иисусов да се открие в тялото ни (2 Кор. 4:810).

26. Бидейки така настроен, Апостолът непрестанно се е молил, защото, както казахме, във всичките си работи и във всички свои изпитания се уповавал на надеждата в Бога, а и всички светии винаги са се радвали на скърбите, в очакване чрез тях да се усъвършенстват в божествената любов. Затова Апостолът казва: Затова с много по-голяма радост ще се хваля с немощите си, за да се всели в мене силата Христова (2 Кор. 12:9) и малко по-долу: кога съм немощен, тогава съм силен (2 Кор. 12:10). Но горко на нас, бедните, които сме изоставили пътя на светите отци и поради това сме лишени от всякакво духовно дело.”

27. Братът казал: “Защо, отче, аз не се съкрушавам?”

Старецът отговорил: “Затова, защото ние с тебе нямаме постоянно пред очите си страха Божий. Затова, защото сме станали вместилище на всякакво зло и пренебрегваме страшните Божии заповеди като празни приказки. Иначе как да не се съкрушим, като слушаме например как Моисей говори от Божие име за грешниците: защото в гнева Ми огън пламна: той изгаря всичко до ада преизподен: изпояжда земята и плодовете є опалва основите планински (Втор. 32:22). И още: Кога изостря бляскавия Си меч и ръката ми приеме съд, ще отмъстя на враговете Си и ще отплатя на ония, които Ме мразят (Втор. 32:41). Или както вика Исаия: Уплашиха се грешниците на Сион; трепет обзе нечестивците: “кой от нас може да живее при поядащ огън? Кой от нас може да живее при вечен пламък?” (Ис. 33:14). И пак: И ще излизат и ще видят труповете на людете, които са отстъпили от Мене: защото червеят им не ще умре, нито огънят им ще угасне; и ще бъдат гнусота за всяка плът (Ис. 66:24).

28. Оплаквайки ни, Апостолът пророчески казва: всички се отклониха от пътя, вкупом станаха негодни; няма кой да прави добро, няма нито един... Гърлото им отворен гроб; с езиците си лъстят; под устните им аспидина отрова; устата им пълни с клетва и горчилка. Нозете им бързи за проливане кръв; пустош и неволя по техните пътища; те не познаха пътя на мира. Страх Божий няма пред очите им” (Рим. 3:1218).

И отново в пророческо прозрение за нашия сегашен живот пише той към Тимотея: И това знай, че в последните дни ще настанат усилни времена. Защото човеците ще бъдат самолюбци, сребролюбци, самохвалци, горделиви, хулници, към родители непокорни, неблагодарни, нечестиви, недружелюбни, непримирими, клеветници, невъздържани, неукротими, недобролюбци, предатели, безочливи, надути, повече сластолюбци, нежели боголюбци (2 Тим. 3:14). Затова горко ни, че сме дошли до краен предел в злото, защото кажи ми, кой от нас няма дял в посочените недостатъци? Не се ли е изпълнило върху нас това пророчество? Не сме ли всички ние чревоугодници? Не сме ли всички сластолюбци? Не сме ли до безумие привързани към вещите? Не сме ли гневливи всички? Не сме ли всички злопаметни? Не всички ли сме предатели на всякаква добродетел? Не сме ли всички злословници? Не осъждаме ли всички? Не липсва ли на всички ни уважение? Не сме ли всички високомерни? Не сме ли всички горди? Не сме ли всички тщеславни? Не сме ли всички лицемерни? Не сме ли всички братоненавистници? Не се ли гордеем всички? Не сме ли всички лукави и завистливи? Не сме ли всички непослушни? Не сме ли всички лениви и лъжливи? Не сме ли всички нерадиви спрямо заповедите на Спасителя? Не сме ли всички изпълнени с всякакво зло? Не сме ли станали вместо обиталище на Светия Дух обиталище на злите духове? Не сме ли станали вместо синове Божии, синове на геената? Не сме ли станали по-лоши от иудеите, ние, които носим сега великото име на Христа? И никой да не негодува, когато чува тази истина. Защото иудеите, бидейки беззаконни, казвали: “Едного Отца имаме, Бога”, но са чули от Спасителя: Вие вършите делата на баща си. Ваш баща е дяволът; и вие искате да изпълнявате похотите на баща си (Иоан 8:41, 44).

29. Не е ли справедливо и ние, престъпили Неговите заповеди, да чуем подобно нещо от Него? Апостолът е назовал Божии синове тези, които се ръководят от Духа, понеже всички, водени от Духа Божий, са синове Божии (Рим. 8:14). Как можем да се назовем ние синове Божии, когато сме ръководени от плътско мъдруване? Казва се, че тези, които са ръководени от Духа, се познават по плодовете на Духа. А плодът на Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание (Гал. 5:22, 23). Имаме ли нещо от това? Не вършим ли по-скоро противното на Духа? Затова не следва да се наричаме синове Божии, а нещо противно на това. Роденото от някого е подобно на родилия го, но Господ казва: Роденото от Духа е дух (Иоан. 3:6). Ние сме станали плът, която се бори против Духа, и поради това е справедлива присъдата за нас: няма Моят Дух да бъде вечно занемарван от (тия) човеци, защото са плът (Бит. 6:3). Как можем да се наричаме дори християни, когато нямаме в себе си нищо Христово?

30. Може би някой ще каже: “Аз вярвам в Христа и нима не е достатъчно само тази вяра, за да се спася?” Апостол Иаков отговаря на такъв следното: и бесовете вярват, и треперят (Иак. 2:19) и още: Тъй и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва (Иак. 2:17). Но вярваме ли ние в Него? Как може да се каже, че Му вярваме за бъдещето, когато не вярваме относно временното и настоящето. А не вярваме, защото сме пристрастени към материалното, живеем плътски и воюваме против Духа. Тези, които наистина вярват в Христа и чрез изпълнение на заповедите Му са Го приели в себе си, говорят следното: и вече не аз живея, а Христос живее в мене. А дето живея сега в плът, живея с вярата в Сина Божий, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене (Гал. 2:20). Затова, страдайки за Него заради спасението на другите, като Негови верни подражатели и истински изпълнители, са казали: Злословени благославяме, гонени търпим, хулени молим се (1 Кор. 4:12, 13), защото са чули Неговото слово, което заповядва: обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат... молете се за ония, които ви обиждат и гонят (Мат. 5:44). Така, както с думите, така и с делата си откривали действащия в тях Христос. Ние обаче, които действаме противно на Неговите заповеди, се показваме като изпълнени с всякаква нечистота. Затова сме и станали вместо храм Божий дом за търговия, вместо дом за молитва разбойнически вертеп, вместо свят род грешен род, вместо Божий народ народ, изпълнен с грехове, вместо свято семе зло семе, вместо синове Божии синове на беззаконието. Тъй като сме оставили заповедите на Господа, ние работим за злите духове чрез нечистите страсти и сме прогневили Бога.

31. Отдалече изобличавайки нашето лицемерие, Бог говори: понеже този народ се приближава към Мене с устата си, и с езика си Ме почита, а сърцето му отстои далеч от Мене (Ис. 29:13). Пък и това, което нашият Господ е говорил, укорявайки фарисеите, е много приложимо и към нас, сегашните лицемери, които, след като сме се сподобили с такава благодат, проявяваме още по-лош нрав и от тях. Не създаваме ли и ние тежки и мъчни за носене бремена и не ги ли възлагаме върху плещите на хората, докато сами и с пръст не искаме да се докоснем до тях? (Лук. 11:46) Не вършим ли и ние всичките си дела, за да бъдем забелязани от хората? (Мат. 6:5) Не обичаме ли и ние да седим на предните места на вечерите и събранията? Не обичаме ли и ние да бъдем наричани от хората: “учителю, учителю” и не преследваме ли до гроб тези, които не ни въздават достатъчно тази чест? Не сме ли взели ключа на знанието, но не отваряме с него, така че и ние самите не влизаме в царството небесно, а и другите не допускаме да влязат? Не сме ли и ние слепи водачи, които прецеждаме комара, а поглъщаме камилата? (Мат. 23:24) Не очистваме ли и ние външността на стъклениците и съдовете, докато нашата вътрешност е пълна с грабеж и невъздържание? Не даваме ли и ние десятък от копър, гьозум и кимион, а оставяме съда и Божията любов? Не се ли уподобяваме на варосани гробници, които отвън се виждат привлекателни на хората, а вътре са изпълнени с лицемерие, беззаконие и всякаква нечистота?... Кой няма да заплаче за нас, които се намираме в такова състояние? Кой няма да ни пожали за това наше греховно поробване? Защото поради това ние, почтените Божии синове, станахме глинени съсъди, поради това е потъмняло и се е изменило нашето най-добро злато (Плач Иер. 4:12). Затова ние, назореите на Сион, които сме блестели повече от снега, станахме като черни въглени, бидейки по-бели от млякото, станали сме по-черни от мастилото...

32. След като сме познали по този начин страха Божий, както и Неговата благост и човеколюбие, както от Ветхия, така и от Новия Завет, нека обърнем към Бога цялото си сърце. Защо да погиваме духовно, братя? Да очистим нашите грешни ръце, да изправим двоедушните си сърца, да скърбим и да се съкрушаваме за нашите грехове. Да престанем да вършим злите си дела, да повярваме на Божията благост и да се убоим от Неговите запрещения, да решим да изпълняваме Неговите заповеди. Да възлюбим един другиго от цялото си сърце и да кажем на тези, които ни ненавиждат и оскърбяват: вие сте наши братя да се прослави Господнето име. Да си прощаваме един другиму, когато биваме изкушавани един чрез друг, защото всички нас ни напада общият ни враг дяволът. Да се противим на своите лоши помисли, призовавайки Бога на помощ и да изгоним чрез Него от себе си злите и нечисти духове. Да подчиним плътта на духа, умъртвявайки я и подчинявайки я чрез всякакви скърби. Да се очистим от всякаква сквернота на плътта и духа, да се подбуждаме един другиго към любов и добри дела. Да не завиждаме на другите и да не се дразним от тези, които ни завиждат. Да си оказваме взаимно състрадание и със смиреномъдрие да се лекуваме един другиго. Да не осъждаме и да не се присмиваме един на друг, защото сме членове на едно тяло. Да отхвърлим от себе си нехайството и безгрижието и да започнем мъжествено да се подвизаваме против лукавите духове, имайки за Ходатай пред Отца Праведника Иисуса Христа. Той е очищение на нашите грехове; да Му се помолим от чисто сърце, от цялата си душа, и Той ще ни прости греховете. Защото близо е Господ до всички, които Го призовават (Пс. 144:18). Затова се говори: Принеси жертва Богу хвала и отдай на Всевишния твоите оброци, и Ме призови в скръбен ден: Аз ще те избавя, и ти ще Ме прославиш (Пс. 49:14, 15).
............................"

e ден на и на Св. Симеон Нови Богослов:

Из Слово дванадесето (За греха и покаянието)
1. Каещият се за своите грехове не ще получи никаква полза, ако не изпроси от Христа Господа и изцеление на тая си немощ, поради която съгрешава.
2. Каквото и да прави човек в този живот, напразно го прави, ако то не допринася за здравето на душата му.
3. Как грехът се извършва и по наша воля, и без нашата воля?

1.
Добре е да плачем и скърбим за греховете си, и да молим Бога за тяхното опрощение. Но от това не ще имаме никаква полза, ако нашият Господ Иисус Христос не излекува тия немощи на каещия се, поради които той съгрешава сякаш без да иска — понеже ако той не се изцели от тях, не ще може да се въздържи от грехове. Ето защо всеки каещ се трябва да насочи целия свой подвиг към това да бъде изцелен от Христа Господа, да се освети и приеме сила за изпълняване на волята Божия и Неговите заповеди. Защото неизцеленият от Христа Господа понякога върши грехове, увличан към тях от немощта си, а друг път с огромно усилие и самопринуждение изпълнява някоя заповед. Но каква полза има такъв? Той прилича на човек, който строи и пак разрушава построеното. Ето защо е безусловно нужно да бъде изцелена нашата немощ от Христа Господа, Който едничък е истинският лекар, дошъл на земята да излекува нашите немощи, поради които грешим. Той е Ангецът Божий, Който взема греха на света; този грях именно е немощта на нашето повредено естество. Понеже, след като Адам нарушил Божията заповед и бил изгонен от рая, всеки човек станал немощен и болезнен. И тия немощи — понеже се намират както в естеството, тъй и в нашето произволение — са някак странни: понякога ни се струва, че са от естеството, а друг път — от произволението.

Немощите, за които говоря, са следните: всеки човек страда от немощи и не може да има чиста любов, не може да не завижда, да не нагрубява, да не презира, да не се надсмива, да не говори лъжи, да не се гневи, да не ламти за благата на тоя свят, които вижда, да не се тщеслави, да не е лаком за имане. Нека той е най-благоразумният сред благоразумните, най-мъдрият сред мъдрите, най-мъжественият сред мъжествените, най-честният сред честните, нека е по-добър и по-съвършен от всички други; но докато в него пребъдва (неизцелена) немощта на нашето естество, той неизбежно или целомъдрието не може да опази, или не може да надвие себе си и да прости на тоя, който му е съгрешил с нещо, или не намира у себе си добри разположения — да дава милостиня и всякога да благодари на Бога, изобщо — да се въздържа от всичко зло и да върши всичко добро. На наблюдателния не може да не се открие, че всички тези немощи понякога зависят от самовластното произволение, а друг път — от насилието от страна на естеството. Впрочем, не всички човеци са еднакво немощни, но някои — повече, а други — по-малко.

Ето от такъв род немощи трябва да бъдем изцелени. Но преди всичко е нужно да подирим лекар, който би ги излекувал. Затова светите отци са завещали на нас, християните, винаги да се молим Богу по такъв начин, като викаме към Него от съкрушено сърце: "Погледни на нас, Господи, по Твоята милост, и изцели нашите немощи, заради Твоето име". Сиреч, погледни на нашите немощи и ги изцели с Твоята благодат, та да се слави името Ти, затуй, че си милостив и благ, и едничък си Изцелител, и за да се не хвали никой със себе си, но със своя Изцелител да се хвали и Нему да благодари от все сърце ден и нощ, изпълнен с истинско смиреномъдрие. И ето, у когото по такъв начин бъдат излекувани немощите, той е станал и [истински] християнин, а у когото все още се намират немощи от тия, които споменахме, явно е, че такъв още не се е изцелил. И той страда от тях или поради незнание, или поради неразумност, като човек, който не знае какво говори на Бога, когато Му се моли, и изцеление на какви немощи проси от Бога. И ако такъв умре неизцелен, той вечно ще плаче за това в ада, без надежда някога да се освободи от онова огнено горене. Да викат ден и нощ човеците-християни: "Погледни, Господи, и изцели нашите немощи". Но и Господ не може да ги изцели, ако те не знаят, какви са тия немощи, за които умоляват, въпреки че немощите са толкова много и тъй разнообразни. Ето това е гибелната причина, поради нея погиват толкова много християни — богати и бедни, властители и прости, млади и стари, монаси и йереи. Едничкото средство за изцеление на всички тези немощи изобщо е приобщаването с божественото естество или приемането на благодатта Божия. Ако християнинът не получи Божествена благодат и сила според мярата на своята вяра, то дори и бдения да прави, на гола земя да спи, дори да пее псалми ден и нощ, да се моли и пости — той все така си остава неизцелен и нямащ дял с Христа, като неверните.

2.
Каквито и добри дела да върши всеки човек — мъдър или немъдър, учен или неук, богат или беден, — с каквито и подвизи да се подвизава и обременява в сегашния живот, ако това не спомага за оздравяването на душата му от нейните немощи, суетно и безполезно е всичко то за него, понеже душата му остава извън Царството небесно; защото в Царството небесно се приемат единствено здрави души, у които няма никаква немощ. А тези немощи, които посочихме по-напред, тези непотребни пориви на плътските похоти, тези пристрастия към земните и светските неща, богатството и суетната слава, не може да изцели в себе си никоя душа, нито да оздравее самичка или с помощта на други някой човек. Те могат да бъдат излекувани единствено от нашия Господ Иисус Христос, както е писано: "Той взе върху Си нашите немощи и понесе болестите" (Мат. 8:17). Понеже, ако човешките души — не говоря за езичниците и безбожниците, и даже за юдеите, които вярвали в истинския Бог, — можеха с лекота да възненавидят светските похоти и плътските наклонности и по такъв начин да се изскубнат от властелина на тоя свят дявола (понеже той чрез тези страсти се е сдобил с властта на смъртта), то не би имало никаква нужда благият, милосърден и човеколюбив Бог да става Човек, да се разпъва и подир смъртта да слиза в земната преизподня, т.е. в ада. Но там е работата, че никой не може да възненавиди света и всичко светско и плътско, ако не стане причастник на Божествената благодат и не получи за това сила от Господа Иисуса Христа. А който, укрепяван от божествената сила Христова, не възненавиди отначало, от всичкото си сърце, всичко светско и плътско, той изобщо не ще може да изпълни Христовите заповеди, или, както е писано, всякога да се откланя от зло и прави добро (Пс. 33:15).

Затова всеки, който вярва в Христа, трябва преди всичко останало да проси от милостивия Бог благодат и сила да възненавиди света и всичко светско, всички страсти и плътски похоти, а подир туй, след като ги възненавиди, над това и да се труди с топла вяра, та да достигне тяхното умъртвяване, каквато е мъртвостта Христова, както ап. Павел говори, че винаги носи "в тялото си мъртвостта на Господа Иисуса" (2Кор. 4:10). Ето такива просби са благоугодни пред Бога и Той с благоволение ги слуша, както ни уверява св. Йоан Богослов: "ако просим нещо по Неговата воля, слуша ни" (1 Йоан. 5:14). Понеже единствено това и иска Бог да търсят от Него човеците, т.е. това, което води човека към вечно спасение. Затова никой от човеците да не се грижи за нищо друго и за нищо друго да не прахосва трудовете си в тоя живот, освен единствено за това — душата му да се окаже здрава и свободна от всяка светска и плътска страст в сетния час на смъртта. Тъй че необходимо е душата да се изцели от всеки свой недъг и тогава, когато тя оздравее, може да послужи Богу както подобава, изпълнявайки божествените Му заповеди, и да се яви непосрамена, когато застане на Страшния Христов съд. Ако ли тя не стори това, т.е. не послужи Богу и не изпълни заповедите Му, макар и в неголяма мяра, то в съдния ден тя несъмнено ще се окаже неизцелена от страстите и поради това ще бъде хвърлена в геенския огън, който ще я погълне в своята неугасима пещ и ще я гори вечни векове. Защото геенският огън не може да гори никого другиго, освен ония, които в сегашния живот са оставили душите си неизлекувани и все така неизлекувани са преминали и в другия живот.

3.
Грехът се върши и по наша воля, и не по наша воля, понеже грехът всякога се явява пред нас само като някаква прелъстителна примамка. Но веднага щом душата на човека се склони мислено към грях, тозчас към нея подскоква тиранинът и насилникът на душите, който всякога стои зад нея и зорко наблюдава движенията й, подскоква и я завлича да стори греха на дело. И така, явно е, че грехът се извършва и по волята на човека, и не по волята му — извършва се по волята му, тъй като умът сам се скланя към грях; извършва се не по волята му, защото, когато той се скланя да извърши греха на дело, към това той бива завличан и принуждаван от дявола. Затова и Премъдростта Божия, нашият Господ Иисус Христос, подсича самите корени и начатъци на греховете, когато заповядва в Своето свето Евангелие никой да не допуска в себе си порочни пожелания и дори да не поглежда похотливо с очи, защото стигне ли до пожелаване на греха, душата с мъка се връща назад и трудно може да се въздържи от [греховното] дело, понеже към последното я тласкат демоните, които правят това по-бързо от мигване на око. Ето защо душата трябва да полага всяко старание да не допуща демоните да се приближат до нея, а това тя може да постигне само като към греховни пожелания не се скланя, в Христа Иисуса, Комуто подобава слава во веки. Амин.