Чух една прекрасна история за св. Франциск. Веднъж той казал на един от учениците си:
- Братко, хайде да отидем в града, да проповядваме на хората.
Те отишли в града - тръгнали да се разхождат по улиците, да се срещат с хората, да им говорят, понякога да погалят някое дете, друг път да се усмихнат на някоя жена или пък да кажат нещо ободряващо на някой уморен пътник. И така цял ден, но вече започнало да се свечерява и неговия ученик попитал:
- Учителю, а кога ще проповядваме?
Франциск отговорил:
- А ние какво правим? Ние проповядваме и общуваме с хората, те ни гледат, слушат ни. Неколцина от тях ни погледнаха в очите, неколцина осъзнаха какви съкровища носим в сърцата си. Няма друго поучаване, не съществува друго проповядване. Няма смисъл да ходим някъде да проповядваме, ако не проповядваме, докато ходим.

Че е погрешно нечие мнение - погрешно да е, ма не е моето. Няма смисъл да се отричаш от света, за да служиш на Бога, ако не можеш да служиш, докато си в света. Инак тази служба се изразява в какво? - някой най- обикновен занаятчия, който да речем обработва земята, без да е християнин служи в пъти повече на Бога, от някой пукал, заврял се в храма, каканижещ по цял ден библията. Отричането от света се поражда само от невежество и страхове, които се опитвате да скриете под гръмкото "служба на Бога".

Я, рождения ден на покойния ми брат - и каква интересна тема.
Поздравления!
Ще я изчета с интерес.
Дано тези клубове живнат най-после!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Извинете, написаното към друг потребител беше адресирано към Вас.
Просто разсеяност и недоглеждане.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Не се притеснявайте. А какво писахте? Защото не виждам друг пост.

на светият отец св Максим Изповедник:
"...........................


10. Бра­тът ка­зал: “Как­ва е та­зи цел, из­тъл­ку­вай ми, мо­ля ти се, от­че!”

Ста­ре­цът от­го­во­рил: “Ако ис­каш да поз­на­еш целта на Гос­по­да, то слу­шай вни­ма­тел­но. На­ши­ят Гос­под Иисус Хрис­тос, би­дей­ки по ес­тес­т­во Бог и ста­нал Чо­век по бла­го­во­ле­ни­е­то на Сво­е­то чо­ве­ко­лю­бие, ро­дил се от Де­ва, е бил спо­ред бо­жес­т­ве­ния Апос­тол под за­ко­на, за да уни­що­жи древ­на­та Ада­мо­ва клет­ва, след ка­то из­пъл­ни за­по­ве­ди­те ка­то Чо­век. Зна­ей­ки, че це­ли­ят за­кон и про­ро­ци­те се кре­пят на две за­по­ве­ди: въз­лю­би Гос­по­да Бо­га тво­е­го от цялото си сър­це и ближ­ния, ка­то са­мия се­бе си, Той ре­шил от на­ча­ло­то до край да дейс­т­ва та­ка, че в съ­вър­шен­с­т­во, но по чо­веш­ки, да из­пъл­ни те­зи за­по­ве­ди. Но пре­лъс­ти­ли­ят в на­ча­ло­то чо­ве­ка и при­те­жа­ва­щи­ят чрез то­ва власт­та на смърт­та дя­вол, виж­дай­ки как по вре­ме на кръ­ще­ни­е­то е сви­де­тел­с­т­вал за Не­го Отец, и как Той при­ел от не­бе­то, ка­то чо­век, при­съ­щия Му Све­ти Дух и оти­шъл пос­ле в пус­ти­ня­та, за да бъ­де из­ку­сен от дя­во­ла ­ пов­диг­нал бран сре­щу Не­го, ня­ма ли да ус­пее да Го на­ка­ра, що­то и Той да въз­лю­би бла­га­та на све­та пред лю­бов­та към Бо­га. Има три не­ща, око­ло ко­и­то се вър­тят всич­ки чо­веш­ки же­ла­ния; те са след­ни­те: хра­на­та, па­ри­те и сла­ва­та. Чрез тях той пос­то­ян­но хвър­ля хо­ра­та в без­д­на­та на поги­бел­та, чрез те­зи три се опит­вал да из­ма­ми и Гос­по­да. Но Гос­под, по­каз­вай­ки се по-ви­со­ко от всич­ко то­ва, стро­го му за­по­вя­дал: “Мах­ни се от Ме­не, сатана!”

11. Тък­мо то­ва е приз­нак за лю­бов към Бо­га (т. е. да сто­иш по-ви­со­ко от те­зи три неща). Са­та­на­та, ка­то не мо­гъл да скло­ни Гос­по­да Иису­са Хрис­та да на­ру­ши лю­бов­та Си към Бо­га за­ра­ди то­ва, ко­е­то обе­ща­вал, по вся­какъв начин се ста­ра­ел да Го до­ве­де до на­ру­ша­ва­не на заповед­та за лю­бов­та към ближ­ния, дейс­т­вай­ки чрез без­за­кон­ни­те иудеи. По­ра­ди то­ва, ко­га­то Гос­под е учил за пъ­ти­ща­та на жи­во­та и с де­ло по­каз­вал об­ра­зец на не­бе­сен жи­вот, въз­вестявал въз­к­ре­се­ние от мър­т­ви­те и обе­ща­вал на вяр­ва­щи­те ве­чен жи­вот и не­бес­но цар­с­т­во. И за пот­вър­ж­де­ние на ис­тин­ност­та на Сво­и­те сло­ва вършел божес­т­ве­ни зна­ме­ния, при­зо­ва­вай­ки на­ро­да към вя­ра, а дя­во­лът под­буж­дал без­за­кон­ни­те фа­ри­сеи и книж­ни­ци към раз­ни кле­ве­ти про­тив Не­го, та да не из­тър­пи, как­то те се на­дя­ва­ли, из­ку­ше­ни­я­та, и да се нас­т­рои спря­мо кле­вет­ни­ци­те с не­на­вист, а той, ­ кро­е­щи­ят коз­ни ­ да дос­тиг­не по то­зи на­чин сво­я­та цел, со­чей­ки Го ка­то на­ру­ши­тел на за­по­вед­та за любов­та към ближ­ния.

12. Но Гос­под, ка­то Бог, зна­ей­ки не­го­ви­те кро­е­жи, не въз­п­ри­е­мал не­на­вист­та сре­щу въз­буж­да­ни­те фа­ри­сеи (за­що­то как е въз­мож­но то­ва за Бла­гия по ес­тес­т­во?), а нап­ро­тив, чрез лю­бов­та Си към тях по­ра­зя­вал са­мия не­го, тех­ния под­бу­ди­тел. Тъй ка­то те, под­х­върлени на вра­жес­ко под­буж­да­не, са мог­ли и да не Го при­е­мат, и ако са Го при­е­ли, то е за­то­ва, за­що­то сво­бод­но, по нев­ни­ма­ние и без­г­риж­ност са скла­ня­ли към вну­ше­ни­е­то на под­бу­дителя. Гос­под ги е вра­зу­мя­вал, изоб­ли­ча­вал, уко­ря­вал, оп­лак­вал и в съ­що­то вре­ме не прес­та­вал по вся­какъв начин да ги об­ла­го­де­тел­с­т­ва, злос­ло­вен ­ бла­го­душ­но по­на­сял, стра­дай­ки ­ тър­пял и показ­вал по от­но­ше­ние на тях вся­как­ви де­ла на лю­бов­та.

С та­ко­ва чо­ве­ко­лю­бие спря­мо въз­буж­да­ни­те про­тив Не­го Той по­ра­зя­вал въз­бу­ди­те­ли­те им. Див­на вой­на: вмес­то не­на­вист Той по­каз­вал лю­бов и с бла­гост по­беж­да­вал ба­ща­та на зло­ба­та. Пре­тър­пял от тях тол­ко­ва зли­ни, по-пра­во да се ка­же, за­ра­ди тях, по чо­веш­ки се под­ви­за­вал до смърт спо­ред за­по­вед­та на лю­бов­та и удър­жал съ­вър­ше­на по­бе­да над дя­во­ла, Той при­ел най-сет­не за­ра­ди нас ве­не­ца на въз­к­ре­се­ни­е­то. По то­зи на­чин но­ви­ят Адам обновил вет­хия ­ ето как­во зна­чи сло­во­то, из­ре­че­но от бо­жес­т­ве­ния Апос­тол: По­не­же вие тряб­ва да има­те съ­щи­те мис­ли, как­ви­то е имал Иисус Хрис­тос (Фил. 2:5).

13. Та­ка­ва е би­ла цел­та на Гос­по­да, да бъ­де пос­лу­шен на От­ца до­ри до смърт, ка­то чо­век, за­ра­ди нас, съб­лю­да­вай­ки за­по­вед­та на лю­бов­та, и да по­ра­зя­ва дя­во­ла, стра­дай­ки от него чрез книж­ни­ци­те и фа­ри­се­и­те.

Та­ка сво­бод­но, ка­то че ли поз­во­ля­вай­ки по­бе­да над Се­бе Си, е по­бе­дил Той очак­ва­щия да Го по­бе­ди враг и из­т­ръг­нал све­та от не­го­ва­та ти­ра­ния. Та­ка Хрис­тос, ако и да бе разпнат по не­мощ (2 Кор. 13:4), но с та­зи не­мощ е по­ра­зил оно­го­ва, у ко­го­то е власт­та на смърт­та, си­реч дя­во­ла (Евр. 2:14). Та­ка и апос­тол Па­вел е бил не­мо­щен сам в се­бе си и се хва­лил с не­мо­щи­те си, за да се все­ли в не­го си­ла­та Хрис­то­ва (2 Кор. 12:9).

14. Изу­чил на­чи­на на та­зи по­бе­да, св. Па­вел каз­вал, пи­шей­ки на ефе­ся­ни: защо­то на­ша­та бор­ба не е про­тив кръв и плът, а про­тив на­чал­с­т­ва­та, про­тив влас­ти­те, про­тив све­то­уп­рав­ни­ци­те на тъм­ни­на­та от тоя век (Еф. 6:12), и на те­зи, ко­и­то во­дят бор­ба с не­ви­ди­ми­те вра­го­ве, е за­по­вя­дал да взе­мат бро­ня­та на прав­да­та, шле­ма на упо­ва­ни­е­то, щи­та на вя­ра­та и ду­хов­ния меч, с кой­то ще мо­же­те уга­си всич­ки на­же­же­ни стре­ли на лу­ка­вия (Еф. 6:16). На де­ло по­каз­вай­ки и на­чи­на на та­зи вой­на, той каз­вал: Про­чее, аз ти­чам не ка­то след не­що не­из­вес­т­но, уд­рям не ка­то да бия въз­дух; но из­ну­ря­вам и по­роб­вам тя­ло­то си, да не би, ка­то про­по­вяд­вам на дру­ги­те, сам не­го­ден да ста­на (1 Кор. 9:26, 27). Съ­що та­ка: До­ри до тоя час и гла­ду­ва­ме, и жа­ду­ва­ме, и хо­дим го­ли, и ни би­ят по лице (1 Кор. 4:11) и още в труд и мъ­ка, чес­то в бде­ние, в глад и жаж­да, чес­то в пост, на студ и в го­ло­та (2 Кор. 11:27).

15. Съ­ща­та вой­на е во­дил той и с де­мо­ни­те, ко­и­то въз­буж­да­ли плът­с­ки­те по­хо­ти, прогон­вай­ки ги с из­не­мо­щя­ва­нe на тя­ло­то си. Ка­то ни по­каз­ва на де­ло как се по­беж­да­ват те­зи де­мо­ни, ко­и­то ни на­па­дат чрез не­на­вист, и по­ра­ди то­ва въз­буж­дат не­ра­ди­вите про­тив благочес­ти­ви­те, та, ка­то бъ­дат из­ку­ша­ва­ни, да ги въз­не­на­ви­дят и по то­зи на­чин да престъ­пят запо­вед­та на лю­бов­та, ­ каз­вал: Злос­ло­ве­ни ­ бла­гос­ла­вя­ме; го­не­ни ­ тър­пим; ху­ле­ни ­ мо­лим се. Ста­нах­ме ка­то из­мет на све­та, из­мет за всич­ки до­се­га (1 Кор. 4:12, 13). Де­мо­ни­те внушава­ли да злос­ло­вят, уко­ря­ват и го­нят Апос­то­ла, за да въз­бу­дят у не­го не­на­вист към уко­ряващия, злос­ло­ве­щия и го­не­щия го, имай­ки за цел да го до­ве­дат до прес­тъп­ва­не на за­по­вед­та за лю­бов­та. Апос­то­лът, ка­то зна­ел тех­ния уми­съл, бла­гос­ла­вял уко­ря­ва­щи­те го, тър­пял гонещи­те го, умо­ля­вал ху­ле­щи­те да се от­с­т­ра­нят от въз­буж­да­щи­те ги към то­ва де­мо­ни и да се съ­че­та­ят с бла­гия Бог. По то­зи на­чин той ви­на­ги по­ра­зя­вал във вой­на­та де­мо­ни­те, ко­и­то вну­ша­ва­ли зло, ка­то с доб­ро по­беж­да­вал зло­то, по под­ра­жа­ние на Спа­си­те­ля. По то­зи на­чин той и ос­та­на­ли­те апос­то­ли от­къс­на­ли це­лия свят от де­мо­ни­те и го вър­на­ли към Бо­га, поразя­вай­ки със сво­е­то по­ра­же­ние те­зи, ко­и­то мис­ле­ли, че са удър­жа­ли по­бе­да. И тъй, бра­те, ако ти имаш съ­ща­та цел, то ще мо­жеш и ти да оби­чаш не­на­виж­да­щи­те; за­що­то ина­че то­ва е невъз­мож­но.”

16. Бра­тът ка­зал: “На­ис­ти­на, от­че, та­ка е. И за­то­ва имен­но Гос­под, по­ру­га­ван, бит по ли­це­то и под­х­вър­ляй­ки се на дру­ги стра­да­ния от иуде­и­те, по­на­сял всич­ко, ко­е­то те вър­ши­ли по­ра­ди нез­на­ние и съб­лазън, и съ­жа­ля­вай­ки ги, е ка­зал и на кръс­та: От­че! прос­ти им, по­не­же не зна­ят, що пра­вят (Лук. 23:34). Тър­жес­т­ву­вай­ки над лу­кав­с­т­во­то и из­ма­ма­та на дяво­ла, с по­бе­да­та на кръс­та, да­же до смърт­та Си Той из­дър­жал под­ви­га на лю­бов­та, как­то ти ка­за. Той ни е по­да­рил та­зи по­бе­да над де­мо­ни­те. След ка­то раз­ру­шил власт­та на смърт­та, е по­да­рил на це­лия свят въз­к­ре­се­ни­е­то за жи­вот, но по­мо­ли се за ме­не, от­че, за да мо­га съвър­ше­но да поз­ная цел­та на Гос­по­да и на не­го­ви­те апос­то­ли, та след то­ва да бо­дър­с­т­вам през вре­ме на из­ку­ше­ни­я­та и да раз­би­рам за­мис­ли­те на дявола.”

17. Ста­ре­цът му от­го­во­рил: “Ако пос­то­ян­но дър­жиш в ми­съл­та си ка­за­но­то, то ще мо­жеш да раз­би­раш за­мис­ли­те на лу­ка­вия, но ко­га­то раз­бе­реш, че как­то ти би­ваш из­ку­ша­ван, та­ка и брат ти се из­ку­ша­ва, то про­ща­вай на из­ку­се­ния брат, а се про­ти­во­пос­та­вяй на дя­во­ла. Той ис­ка да те въ­ве­де в не­на­вист към из­ма­ме­ния брат, а ти не се под­да­вай на не­го­ви­те козни. Съ­що­то то­ва ни вну­ша­ва и ап. Иаков, бра­тът Бо­жий, ка­то пи­ше в пос­ла­ни­е­то си: опълче­те се про­тив дя­во­ла, и той ще по­бег­не от вас (Иак. 4:7). И тъй, ако пом­ниш из­ло­же­но­то по-го­ре, то ще мо­жеш да поз­на­еш цел­та на Гос­по­да и Не­го­ви­те апос­то­ли ­ да оби­чаш хората, със­т­ра­да­вай­ки им, ко­га­то пос­тъп­ват неп­ра­вил­но, а на лу­ка­ви­те де­мо­ни ви­на­ги да противо­бор­с­т­ваш пос­ред­с­т­вом лю­бов­та. Ако ние с те­бе бъ­дем без­г­риж­ни, раз­пус­на­ти и не­ра­ди­ви, ако пре­да­дем по­мис­ли­те си на плът­с­ки­те удо­вол­с­т­вия, то ня­ма да во­дим вой­на про­тив демони­те, а про­тив бра­тя­та и се­бе си, ка­то угаж­да­ме на де­мо­ни­те и во­ю­ва­ме под тях­но въз­дейс­т­вие с хората.”

18. Бра­тът ка­зал: “Та­ка е, от­че. Де­мо­ни­те ви­на­ги взе­мат по­вод от мо­е­то ду­хов­но не­ра­де­ние, за да въс­та­нат про­тив ме­не. Ка­жи ми, от­че, как тряб­ва да при­до­бия бо­дърства­не?

Ста­ре­цът от­го­во­рил: “Съ­вър­ше­на­та без­г­риж­ност за зем­но­то и пос­то­ян­но­то по­у­че­ние в божес­т­ве­но­то Пи­са­ние до­веж­да ду­ша­та до страх Бо­жий, а той до­веж­да до бо­дър­с­т­ва­не. Тога­ва ду­ша­та за­поч­ва да виж­да как де­мо­ни­те во­ю­ват про­тив нея пос­ред­с­т­вом по­мис­ли­те и да ги от­б­лъс­к­ва. За­то­ва го­во­ри и Да­вид: око­то ми из­г­лед­ва­ше неп­ри­я­те­ли­те ми (Пс. 53:9). Под­буж­дай­ки към та­ко­ва про­ти­во­бор­с­т­во сре­щу де­мо­ни­те, ап. Пе­тър е ка­зал: Бъ­де­те трезве­ни, бъ­де­те бод­ри, за­що­то ва­ши­ят про­тив­ник ­ дя­во­лът, ка­то ри­кащ лъв оби­ка­ля и тър­си ко­го да глът­не: про­ти­вос­той­те му с твър­да вя­ра (1 Петр. 5:8, 9). И Гос­под е ка­зал: Бъ­де­те буд­ни и се мо­ле­те, за да не пад­не­те в из­ку­ше­ние (Мат. 26:41), съ­що и Ек­ли­си­аст съ­вет­ва: Ако гне­вът на на­чал­ни­ка из­бух­не вър­ху те­бе, не на­пущай мяс­то­то си (Екл. 10:4). Умът тряб­ва да е със­ре­до­то­чен в доб­ро­де­тел­та, в зна­ни­е­то и стра­ха Бо­жий. Чуд­ни­ят апос­тол, под­ви­за­вал се та­ка трез­во и мъ­жес­т­ве­но, пи­ше: За­що­то, ако и да хо­дим в плът, не плът­с­ки воюва­ме. Оръ­жи­я­та на на­ше­то во­ю­ва­не не са плът­с­ки, но с по­мощ­та Бо­жия са сил­ни да раз­ру­ша­ват твър­ди­ни: с тях ние уни­що­жа­ва­ме за­мис­ли, и вся­ко пре­въз­на­ся­не, що въс­та­ва сре­щу поз­на­ни­е­то Бо­жие, и пле­ня­ва­ме все­ки ра­зум, за да бъ­де по­ко­рен на Хрис­та, и го­то­ви сме да на­ка­жем вся­ка не­пос­луш­ност, ко­га­то ва­ше­то пос­лу­ша­ние ста­не пъл­но (2 Кор. 10:3­6). Та­ка, ако и ти под­ра­жа­ваш на све­ти­и­те и с мно­го труд се ос­во­бо­диш от всич­ко заради Бо­га, ще ста­неш трез­вен.”

19. Бра­тът ка­зал: “Как­во тряб­ва да пра­вя, от­че, за да дос­тиг­на то­ва неп­рес­тан­но пребива­ва­не с Бо­га?”

Ста­ре­цът от­го­во­рил: “За ума е не­въз­мож­но да бъ­де пос­то­ян­но с Бо­га, ако той не придо­бие след­ни­те три доб­ро­де­те­ли: лю­бов, въз­дър­жа­ние и мо­лит­ва. Лю­бов­та ук­ро­тя­ва гне­ва, въз­дър­жа­ни­е­то из­су­ша­ва по­хот­та, а мо­лит­ва­та, от­къс­вай­ки ума от всич­ки по­мис­ли, го предста­вя сам пред Са­мия Бог. Те­зи три доб­ро­де­те­ли обе­ди­ня­ват в се­бе си ця­ла­та прав­да и без тях умът не мо­же да пре­бивава с Бо­га.”

20. Бра­тът ка­зал: “На­у­чи ме, от­че, как лю­бов­та ук­ро­тя­ва гне­ва.”

Ста­ре­цът от­го­во­рил: “Де­ло­то на лю­бов­та е да оби­чаш ближ­ния и да му пра­виш доб­ро, да бъ­деш дъл­го­тър­пе­лив спря­мо не­го и да по­на­сяш всич­ко, при­чи­ня­ва­но от не­го, как­то беше ве­че спо­ме­на­то. Имай­ки та­ки­ва свойс­т­ва, лю­бов­та ес­тес­т­вено ук­ро­тя­ва гне­ва у то­зи, който я при­те­жа­ва.”

Бра­тът ка­зал: “Не са мал­ки ней­ни­те де­ла, но бла­жен е то­зи, кой­то е мо­гъл да я придобие. Аз съм на­ис­ти­на да­леч от нея, но мо­ля ти се, от­че, обяс­ни ми как­во зна­чи да тър­пиш.”

21. Ста­ре­цът от­го­во­рил: “Да бъ­деш твърд ду­хом в не­щас­ти­я­та, да по­на­сяш вся­ко зло и да ча­каш края на из­ку­ше­ни­е­то, без да поз­во­ля­ваш на гне­ва да се вмък­ва или да ка­жеш неразум­на ду­ма, или да за­по­доз­реш не­що, или да по­мис­лиш не­що не­по­до­ба­ва­що на бла­го­чес­тив чо­век, как­то е пи­са­но: Тър­пе­ли­ви­ят до вре­ме ще се удър­жи и пос­ле се въз­наг­раж­да­ва с весе­лие. До вре­ме той ще скрие ду­ми­те си и ус­та­та на вер­ни­те ще раз­ка­жат за не­го­во­то бла­го­ра­зу­мие (Сир. 1:23, 24).

22. Та­ки­ва са свойс­т­ва­та на дъл­го­тър­пе­ни­е­то ­ не са­мо то­ва, но и да счи­таш са­мия се­бе си за при­чи­на на из­ку­ше­ни­е­то е свойс­т­ве­но са­мо на дъл­го­тър­пе­ни­е­то. А мо­же би и на­ис­ти­на да е та­ка (т. е. при­чи­на­та да е в нас), за­що­то мно­го от случ­ва­що­то се с нас ста­ва имен­но за да ни на­у­чи или за да очис­ти ми­на­ли гре­хо­ве, или за да поп­ра­ви се­гаш­но­то ни не­ра­де­ние, или за да пре­дот­в­рати бъ­де­щи па­де­ния. То­зи, кой­то мис­ли, че из­ку­ше­ни­е­то го е ов­ла­дя­ло за нещо от по­со­че­но­то, ня­ма да се гне­ви, би­дей­ки бит ­ осо­бе­но ко­га­то съз­на­ва при то­ва грехо­ве­те си. Ня­ма да об­ви­ня­ва то­зи, чрез ко­го­то е дош­ло из­ку­ше­ни­е­то: чрез не­го или чрез друг, той вся­чес­ки е бил длъ­жен да из­пие ча­ша­та на Бо­жес­т­ве­на­та при­съ­да, но ще обър­не ума си към Бо­га, об­ви­ня­вай­ки са­мо се­бе си, и охот­но ще при­е­ма по­у­ка­та, как­то е пос­тъ­пил Да­вид спря­мо Се­мей и Иов спря­мо же­на си. А не­ра­зум­ни­ят чес­то мо­ли Бо­га за ми­лост, но ко­га­то ид­ва ми­лост­та, не я при­е­ма, за­що­то не е дош­ла та­ка, как­то му се е ис­ка­ло, а как­то е от­съ­дил за це­ле­съ­об­раз­но Ле­ка­рят на ду­ши­те. За­то­ва ма­ло­ду­шес­т­ва, сму­ща­ва се ­ и ту се гне­ви на хо­ра­та, ту из­риг­ва ху­ла сре­щу Бо­га. По то­зи на­чин той про­я­вя­ва неб­ла­го­дар­ност и не полу­ча­ва ле­кар­с­т­во от вра­зу­ми­тел­ния же­зъл.”

23. Бра­тът ка­зал: “Доб­ре из­тъл­ку­ва всич­ко, от­че! Но, мо­ля те, ка­жи ми и за то­ва, как въз­дър­жа­ни­е­то из­су­ша­ва по­хот­та.”

Ста­ре­цът от­го­во­рил: “Въз­дър­жа­ни­е­то учи да се ог­ра­ни­ча­ва­ме от всич­ко, ко­е­то не задо­во­ля­ва ня­как­ва край­на не­об­хо­ди­мост, а са­мо дос­та­вя удо­вол­с­т­вие. То не поз­во­ля­ва да се до­кос­ва­ме до ни­що, ос­вен до не­об­хо­ди­мо­то за жи­во­та, не поз­во­ля­ва да ти­ча­ме след приятно­то, а за­повядва да тър­сим са­мо по­лез­но­то и оп­ре­де­ля хра­на­та и пи­ти­е­то спо­ред нуж­да­та, ка­то не до­пус­ка да се нат­руп­ват в тя­ло­то из­ли­шъ­ци, а са­мо под­дър­жа жи­во­та в тя­ло­то, пазей­ки го ос­во­бо­де­но от же­ла­ни­я­та на по­хот­та. Ето как въз­дър­жа­ни­е­то из­су­ша­ва по­хот­та. И об­рат­но, удо­вол­с­т­ви­я­та, изо­би­ли­е­то на хра­на и пи­тие раз­пал­ват тя­ло­то и пре­диз­вик­ват силни по­ри­ви към срам­на по­хот, вла­чей­ки чо­ве­ка ка­то жи­вот­но към без­за­кон­но съв­куп­ле­ние. То­га­ва очи­те ста­ват безсрам­ни, ръ­це­те ­ не­о­буз­да­ни, ези­кът го­во­ри са­мо то­ва, ко­е­то лас­кае слу­ха, а уши­те охот­но слу­шат са­мо су­ет­но­то. То­га­ва умът не­хае за Бо­га и ду­ша­та не са­мо мис­ле­но блуд­с­т­ва, но ув­ли­ча и тя­ло­то към срамното де­я­ние.”

24. Бра­тът ка­зал: “На­ис­ти­на, та­ка е, от­че, но мо­ля те да ме на­у­чиш и на мо­лит­ва­та, която ос­во­бож­да­ва ума от вся­как­ви по­мис­ли.”

Ста­ре­цът от­го­во­рил: “На­ши­те по­мис­ли са мис­ли за пред­метите, от ко­и­то ед­ни­те са чув­с­т­ве­ни, а дру­ги­те ­ ум­с­т­ве­ни. Би­дей­ки за­ет с тях, умът но­си и се за­ни­ма­ва с мис­ли за тях. Но бла­го­дат­та на мо­лит­ва­та съ­че­та­ва ума с Бо­га, и го ос­во­бож­да­ва от всич­ки по­мис­ли. То­га­ва умът, очис­тен, бе­сед­вай­ки с Бо­га, ста­ва бо­го­ви­ден. Ста­нал та­къв, той про­си от Бо­га божес­т­ве­но­то и ни­ко­га не гре­ши в сво­е­то про­ше­ние. За­то­ва имен­но Апос­то­лът за­по­вяд­ва: Неп­рес­тан­но се мо­ле­те (1 Сол. 5:17). На­соч­вай­ки по-чес­то ума си към Бо­га, ние по-лес­но бих­ме от­х­вър­ли­ли пристрас­ти­е­то си към ма­те­ри­ал­но­то.”

25. Бра­тът ка­зал: “Но как мо­же умът неп­рес­тан­но да се мо­ли, на­ли ко­га­то пе­ем или четем, ко­га­то бе­сед­ва­ме с ня­ко­го или ус­луж­ва­ме на ня­ко­го, ес­тес­т­ве­но го раз­сей­ва­ме с мно­го мис­ли и пред­с­та­ви?”

Ста­ре­цът от­го­во­рил: “Бо­жес­т­ве­но­то Пи­са­ние не за­по­вяд­ва ни­що не­въз­мож­но. Сам Апос­то­лът, чрез ко­го­то е ка­за­но то­ва, пе­ел и че­тял, и вър­шел де­ла­та на сво­е­то слу­же­ние ­ оба­че неп­рес­тан­но се е мо­лил. Да се мо­лиш неп­рес­тан­но, зна­чи да дър­жиш ума си при­ле­пен към Бо­га с го­ля­мо бла­го­го­ве­ние и го­ре­що же­ла­ние, пре­дос­та­вил се в упо­ва­ни­е­то на Не­го и чрез Не­го да дер­заеш във всич­ко ­ в ра­бо­та­та си и в то­ва, ко­е­то ти се случ­ва. Би­дей­ки та­ка нас­т­ро­ен, Апос­то­лът каз­ва: Кой ще ни от­лъ­чи от лю­бов­та Бо­жия: скръб ли, при­тес­не­ние ли... (Рим. 8:35) и пос­ле: Защо­то аз съм уве­рен, че ни смърт, ни­то жи­вот, ни Анге­ли (Рим. 8:38), и още: Отвред сме нас­кър­бя­ва­ни, но не стес­ня­ва­ни; в зат­руд­не­ние сме, но се не от­чай­ва­ме; го­не­ни би­ва­ме, но не изос­тавяни; по­ва­ле­ни би­ва­ме, но не за­ги­ва­ме. Ви­на­ги но­сим в тя­ло­то си мър­т­вост­та на Гос­по­да Иису­са, та и жи­во­тът Иису­сов да се от­к­рие в тя­ло­то ни (2 Кор. 4:8­10).

26. Би­дей­ки та­ка нас­т­ро­ен, Апос­то­лът неп­рес­тан­но се е мо­лил, за­що­то, как­то ка­зах­ме, във всич­ки­те си ра­бо­ти и във всич­ки свои из­пи­та­ния се упо­ва­вал на на­деж­да­та в Бо­га, а и всич­ки све­тии ви­на­ги са се рад­ва­ли на скър­би­те, в очак­ва­не чрез тях да се усъ­вър­шен­с­т­ват в божес­т­ве­на­та лю­бов. За­то­ва Апос­то­лът каз­ва: За­то­ва с мно­го по-го­ля­ма ра­дост ще се хва­ля с не­мо­щи­те си, за да се все­ли в ме­не си­ла­та Хрис­то­ва (2 Кор. 12:9) и мал­ко по-до­лу: кога съм не­мо­щен, то­га­ва съм си­лен (2 Кор. 12:10). Но гор­ко на нас, бед­ни­те, ко­и­то сме изостави­ли пъ­тя на све­ти­те от­ци и по­ра­ди то­ва сме ли­ше­ни от вся­как­во ду­хов­но де­ло.”

27. Бра­тът ка­зал: “За­що, от­че, аз не се сък­ру­ша­вам?”

Ста­ре­цът от­го­во­рил: “За­то­ва, за­що­то ние с те­бе ня­ма­ме пос­то­ян­но пред очи­те си страха Бо­жий. За­то­ва, за­що­то сме ста­на­ли вмес­ти­ли­ще на вся­как­во зло и пре­неб­рег­ва­ме страшни­те Бо­жии за­по­ве­ди ка­то праз­ни при­каз­ки. Ина­че как да не се сък­ру­шим, ка­то слу­ша­ме нап­ри­мер как Мо­и­сей го­во­ри от Бо­жие име за греш­ни­ци­те: защо­то в гне­ва Ми огън плам­на: той из­га­ря всич­ко до ада пре­из­по­ден: из­по­яж­да зе­мя­та и пло­до­ве­те є опал­ва ос­но­ви­те пла­нин­с­ки (Втор. 32:22). И още: Ко­га изос­т­ря бляс­ка­вия Си меч и ръ­ка­та ми при­е­ме съд, ще от­мъс­тя на вра­го­ве­те Си и ще от­п­ла­тя на ония, ко­и­то Ме мра­зят (Втор. 32:41). Или как­то ви­ка Исаия: Уп­ла­ши­ха се греш­ни­ци­те на Си­он; тре­пет об­зе не­чес­тив­ци­те: “кой от нас мо­же да жи­вее при по­я­дащ огън? Кой от нас мо­же да жи­вее при ве­чен пла­мък?” (Ис. 33:14). И пак: И ще излизат и ще ви­дят тру­по­ве­те на лю­де­те, ко­и­то са от­стъ­пи­ли от Мене: за­що­то чер­ве­ят им не ще ум­ре, ни­то огъ­нят им ще угас­не; и ще бъ­дат гну­со­та за вся­ка плът (Ис. 66:24).

28. Оп­лак­вай­ки ни, Апос­то­лът про­ро­чес­ки каз­ва: всич­ки се от­к­ло­ни­ха от пъ­тя, вкупом ста­на­ха не­год­ни; ня­ма кой да пра­ви доб­ро, ня­ма ни­то един... Гър­ло­то им ­ от­во­рен гроб; с ези­ци­те си лъс­тят; под ус­т­ни­те им ­ ас­пи­ди­на от­ро­ва; ус­та­та им пъл­ни с клет­ва и гор­чил­ка. Но­зе­те им бър­зи за про­ли­ва­не кръв; пус­тош и не­во­ля по тех­ни­те пъ­ти­ща; те не поз­на­ха пъ­тя на ми­ра. Страх Бо­жий ня­ма пред очи­те им” (Рим. 3:12­18).

И от­но­во в про­ро­чес­ко проз­ре­ние за на­шия се­га­шен жи­вот пи­ше той към Ти­мо­тея: И то­ва знай, че в пос­лед­ни­те дни ще нас­та­нат усил­ни вре­ме­на. За­що­то чо­ве­ци­те ще бъ­дат са­мо­люб­ци, среб­ро­люб­ци, са­мох­вал­ци, гор­де­ли­ви, хул­ни­ци, към ро­ди­те­ли не­по­кор­ни, неб­ла­го­дар­ни, не­чес­ти­ви, нед­ру­же­любни, неп­ри­ми­ри­ми, кле­вет­ни­ци, не­въз­дър­жа­ни, не­ук­ро­ти­ми, не­доб­ро­люб­ци, пре­да­те­ли, бе­зоч­ли­ви, на­ду­ти, по­ве­че слас­то­люб­ци, не­же­ли бо­го­люб­ци (2 Тим. 3:1­4). За­то­ва гор­ко ни, че сме дош­ли до кра­ен пре­дел в зло­то, за­що­то ка­жи ми, кой от нас ня­ма дял в по­со­че­ни­те не­дос­та­тъ­ци? Не се ли е из­пъл­ни­ло вър­ху нас то­ва про­ро­чес­т­во? Не сме ли всич­ки ние чре­во­у­год­ни­ци? Не сме ли всич­ки слас­то­люб­ци? Не сме ли до бе­зу­мие при­вър­за­ни към ве­щи­те? Не сме ли гнев­ли­ви всич­ки? Не сме ли всич­ки зло­па­мет­ни? Не всич­ки ли сме пре­да­те­ли на вся­как­ва доб­ро­де­тел? Не сме ли всич­ки злос­лов­ни­ци? Не осъжда­ме ли всич­ки? Не лип­с­ва ли на всич­ки ни ува­же­ние? Не сме ли всич­ки ви­со­ко­мер­ни? Не сме ли всич­ки гор­ди? Не сме ли всич­ки тщес­лавни? Не сме ли всич­ки ли­це­мерни? Не сме ли всич­ки бра­то­не­на­вис­т­ни­ци? Не се ли гор­де­ем всич­ки? Не сме ли всич­ки лу­ка­ви и за­вистливи? Не сме ли всич­ки не­пос­луш­ни? Не сме ли всич­ки ле­ни­ви и лъж­ли­ви? Не сме ли всич­ки не­ра­ди­ви спря­мо за­по­ве­ди­те на Спа­си­те­ля? Не сме ли всич­ки из­пъл­не­ни с вся­как­во зло? Не сме ли ста­на­ли вмес­то оби­та­ли­ще на Светия Дух оби­та­ли­ще на зли­те ду­хо­ве? Не сме ли стана­ли вмес­то си­но­ве Бо­жии, си­но­ве на ге­е­на­та? Не сме ли ста­на­ли по-ло­ши от иуде­и­те, ние, ко­и­то но­сим се­га ве­ли­ко­то име на Хрис­та? И ни­кой да не не­го­ду­ва, ко­га­то чу­ва та­зи ис­ти­на. За­що­то иуде­и­те, би­дей­ки без­за­кон­ни, каз­ва­ли: “Ед­но­го От­ца има­ме, Бо­га”, но са чу­ли от Спа­си­те­ля: Вие вър­ши­те де­ла­та на ба­ща си. Ваш ба­ща е дя­во­лът; и вие ис­ка­те да из­пълнява­те по­хо­ти­те на ба­ща си (Иоан 8:41, 44).

29. Не е ли спра­вед­ли­во и ние, прес­тъ­пи­ли Не­го­ви­те за­по­ве­ди, да чу­ем по­доб­но не­що от Не­го? Апос­то­лът е на­зо­вал Бо­жии си­но­ве те­зи, ко­и­то се ръ­ко­во­дят от Ду­ха, по­не­же всички, во­де­ни от Ду­ха Бо­жий, са си­но­ве Бо­жии (Рим. 8:14). Как мо­жем да се на­зо­вем ние синове Бо­жии, ко­га­то сме ръ­ко­во­де­ни от плът­с­ко мъд­ру­ва­не? Каз­ва се, че те­зи, ко­и­то са ръ­ководе­ни от Ду­ха, се поз­на­ват по пло­до­ве­те на Ду­ха. А пло­дът на Ду­ха е: лю­бов, ра­дост, мир, дъл­го­тър­пе­ние, бла­гост, ми­ло­сър­дие, вяра, кро­тост, въз­дър­жа­ние (Гал. 5:22, 23). Има­ме ли не­що от то­ва? Не вър­шим ли по-ско­ро про­тив­но­то на Ду­ха? За­то­ва не след­ва да се на­ри­ча­ме си­но­ве Бо­жии, а не­що про­тив­но на то­ва. Ро­де­но­то от ня­ко­го е по­доб­но на ро­ди­лия го, но Гос­под каз­ва: Ро­де­но­то от Ду­ха е дух (Иоан. 3:6). Ние сме ста­на­ли плът, ко­я­то се бо­ри против Ду­ха, и по­ра­ди то­ва е спра­вед­ли­ва при­съ­да­та за нас: няма Мо­ят Дух да бъ­де веч­но занемар­ван от (тия) чо­ве­ци, за­що­то са плът (Бит. 6:3). Как мо­жем да се на­ри­ча­ме до­ри християни, ко­га­то ня­ма­ме в се­бе си ни­що Хрис­то­во?

30. Мо­же би ня­кой ще ка­же: “Аз вяр­вам в Хрис­та и ни­ма не е дос­та­тъч­но са­мо та­зи вя­ра, за да се спа­ся?” Апос­тол Иаков от­го­ва­ря на та­къв след­но­то: и бе­со­ве­те вяр­ват, и треперят (Иак. 2:19) и още: Тъй и вя­ра­та, ако ня­ма де­ла, са­ма по се­бе си е мър­т­ва (Иак. 2:17). Но вяр­ва­ме ли ние в Не­го? Как мо­же да се ка­же, че Му вяр­ва­ме за бъ­де­ще­то, ко­га­то не вяр­ва­ме от­нос­но вре­мен­но­то и нас­то­я­ще­то. А не вяр­ва­ме, за­що­то сме прис­т­рас­те­ни към ма­те­ри­алното, жи­ве­ем плът­с­ки и во­ю­ва­ме про­тив Ду­ха. Те­зи, ко­и­то на­ис­ти­на вяр­ват в Хрис­та и чрез из­пъл­не­ние на за­по­ве­ди­те Му са Го при­е­ли в се­бе си, го­во­рят след­но­то: и ве­че не аз жи­вея, а Хрис­тос жи­вее в ме­не. А де­то жи­вея се­га в плът, жи­вея с вя­ра­та в Си­на Бо­жий, Кой­то ме въз­лю­би и пре­да­де Се­бе Си за ме­не (Гал. 2:20). За­то­ва, стра­дай­ки за Не­го за­ра­ди спа­сението на дру­ги­те, ка­то Не­го­ви вер­ни под­ра­жа­те­ли и ис­тин­с­ки из­пъл­ни­те­ли, са ка­за­ли: Злослове­ни ­ бла­гос­ла­вя­ме, го­не­ни ­ тър­пим, ху­ле­ни ­ мо­лим се (1 Кор. 4:12, 13), за­що­то са чу­ли Него­во­то сло­во, ко­е­то за­по­вяд­ва: оби­чай­те вра­го­ве­те си, бла­гос­ла­вяй­те ония, ко­и­то ви прокли­нат... мо­ле­те се за ония, ко­и­то ви обиж­дат и го­нят (Мат. 5:44). Та­ка, как­то с ду­ми­те, та­ка и с де­ла­та си от­к­ри­ва­ли дейс­т­ва­щия в тях Хрис­тос. Ние оба­че, ко­и­то дейс­т­ва­ме про­тивно на Не­го­ви­те за­по­ве­ди, се по­каз­ва­ме ка­то из­пъл­не­ни с вся­как­ва не­чис­то­та. За­то­ва сме и ста­на­ли вмес­то храм Бо­жий ­ дом за тър­го­вия, вмес­то дом за мо­лит­ва ­ раз­бой­ни­чес­ки вертеп, вмес­то свят род ­ гре­шен род, вмес­то Бо­жий на­род ­ на­род, из­пъл­нен с гре­хо­ве, вмес­то свя­то се­ме ­ зло се­ме, вмес­то си­но­ве Бо­жии ­ си­но­ве на без­за­ко­ни­е­то. Тъй ка­то сме ос­та­ви­ли за­по­ве­ди­те на Гос­по­да, ние ра­бо­тим за зли­те ду­хо­ве чрез не­чис­ти­те страс­ти и сме прог­невили Бо­га.

31. От­да­ле­че изоб­ли­ча­вай­ки на­ше­то ли­це­ме­рие, Бог го­во­ри: поне­же то­зи на­род се приб­ли­жа­ва към Ме­не с ус­та­та си, и с ези­ка си Ме по­чи­та, а сър­це­то му от­с­тои да­леч от Ме­не (Ис. 29:13). Пък и то­ва, ко­е­то на­ши­ят Гос­под е го­во­рил, уко­ря­вай­ки фа­ри­се­и­те, е много при­ло­жи­мо и към нас, се­гаш­ни­те ли­це­ме­ри, ко­и­то, след ка­то сме се спо­до­би­ли с та­ка­ва бла­го­дат, про­я­вя­ва­ме още по-лош нрав и от тях. Не съз­да­ва­ме ли и ние теж­ки и мъчни за но­се­не бре­ме­на и не ги ли въз­ла­га­ме вър­ху пле­щи­те на хо­ра­та, до­ка­то са­ми и с пръст не ис­ка­ме да се до­кос­нем до тях? (Лук. 11:46) Не вър­шим ли и ние всич­ки­те си де­ла, за да бъ­дем за­бе­ля­за­ни от хо­ра­та? (Мат. 6:5) Не оби­ча­ме ли и ние да се­дим на пред­ни­те мес­та на ве­че­ри­те и съб­ра­ни­я­та? Не оби­ча­ме ли и ние да бъ­дем на­ри­ча­ни от хо­ра­та: “учи­те­лю, учи­те­лю” ­ и не прес­лед­ва­ме ли до гроб те­зи, ко­и­то не ни въз­да­ват дос­та­тъч­но та­зи чест? Не сме ли взе­ли клю­ча на зна­ни­е­то, но не от­ва­ря­ме с не­го, та­ка че и ние са­ми­те не вли­за­ме в цар­с­т­во­то небес­но, а и дру­ги­те не до­пус­ка­ме да вля­зат? Не сме ли и ние сле­пи во­да­чи, ко­и­то пре­цеж­да­ме ко­ма­ра, а пог­лъ­ща­ме ка­ми­ла­та? (Мат. 23:24) Не очис­т­ва­ме ли и ние вън­ш­ност­та на стъклени­ци­те и съ­до­ве­те, до­ка­то на­ша­та вът­реш­ност е пъл­на с гра­беж и не­въз­дър­жа­ние? Не да­ва­ме ли и ние де­ся­тък от ко­пър, гьо­зум и ки­ми­он, а ос­та­вя­ме съ­да и Бо­жи­я­та лю­бов? Не се ли упо­до­бя­ва­ме на ва­ро­са­ни гроб­ни­ци, ко­и­то от­вън се виж­дат прив­ле­ка­тел­ни на хо­ра­та, а вът­ре са из­пъл­не­ни с ли­це­ме­рие, без­за­ко­ние и вся­как­ва не­чис­то­та?... Кой ня­ма да зап­ла­че за нас, ко­и­то се на­ми­ра­ме в та­ко­ва със­то­я­ние? Кой ня­ма да ни по­жа­ли за то­ва на­ше гре­хов­но по­роб­ва­не? За­що­то по­ра­ди то­ва ние, поч­те­ни­те Бо­жии си­но­ве, ста­нах­ме гли­не­ни съ­съ­ди, по­ра­ди то­ва е по­тъм­ня­ло и се е из­ме­ни­ло на­ше­то най-доб­ро зла­то (Плач Иер. 4:1­2). За­то­ва ние, на­зо­ре­и­те на Си­он, ко­и­то сме блес­те­ли по­ве­че от сне­га, ста­нах­ме ка­то чер­ни въг­ле­ни, би­дей­ки по-бе­ли от мля­ко­то, ста­на­ли сме по-чер­ни от мас­тилото...

32. След ка­то сме поз­на­ли по то­зи на­чин стра­ха Бо­жий, как­то и Не­го­ва­та бла­гост и чове­ко­лю­бие, как­то от Вет­хия, та­ка и от Но­вия За­вет, не­ка обър­нем към Бо­га ця­ло­то си сър­це. За­що да по­ги­ва­ме ду­хов­но, бра­тя? Да очис­тим на­ши­те греш­ни ръ­це, да из­п­ра­вим дво­е­душни­те си сър­ца, да скър­бим и да се сък­ру­ша­ва­ме за на­ши­те гре­хо­ве. Да прес­та­нем да вър­шим зли­те си де­ла, да по­вяр­ва­ме на Бо­жи­я­та бла­гост и да се убо­им от Не­го­ви­те зап­ре­ще­ния, да ре­шим да из­пъл­ня­ва­ме Не­го­ви­те за­по­ве­ди. Да въз­лю­бим един дру­ги­го от ця­ло­то си сър­це и да ка­жем на те­зи, ко­и­то ни не­на­виж­дат и ос­кър­бя­ват: вие сте на­ши бра­тя ­ да се прос­ла­ви Гос­под­не­то име. Да си про­ща­ва­ме един дру­ги­му, ко­га­то би­ва­ме из­ку­ша­ва­ни един чрез друг, за­що­то всич­ки нас ни на­па­да об­щи­ят ни враг ­ дя­во­лът. Да се про­ти­вим на сво­и­те ло­ши помис­ли, при­зо­ва­вай­ки Бо­га на по­мощ и да из­го­ним чрез Не­го от се­бе си зли­те и не­чис­ти духо­ве. Да под­чи­ним плът­та на ду­ха, умър­т­вя­вай­ки я и под­чи­ня­вай­ки я чрез вся­как­ви скър­би. Да се очис­тим от вся­как­ва сквер­но­та на плът­та и ду­ха, да се под­буж­да­ме един дру­ги­го към лю­бов и доб­ри де­ла. Да не за­виж­да­ме на дру­ги­те и да не се драз­ним от те­зи, ко­и­то ни завиж­дат. Да си оказ­ва­ме вза­им­но със­т­ра­да­ние и със сми­ре­но­мъд­рие да се ле­ку­ва­ме един други­го. Да не осъж­да­ме и да не се прис­ми­ва­ме един на друг, за­що­то сме чле­но­ве на ед­но тя­ло. Да от­х­вър­лим от се­бе си не­хайс­т­во­то и без­г­ри­жи­е­то и да за­поч­нем мъ­жес­т­ве­но да се подвиза­ва­ме про­тив лу­ка­ви­те ду­хо­ве, имай­ки за Хо­да­тай пред От­ца Пра­вед­ни­ка ­ Иису­са Хрис­та. Той е очи­ще­ние на на­ши­те гре­хо­ве; да Му се по­мо­лим от чис­то сър­це, от ця­ла­та си ду­ша, и Той ще ни прос­ти гре­хо­ве­те. За­що­то бли­зо е Гос­под до всич­ки, ко­и­то Го при­зо­ва­ват (Пс. 144:18). За­то­ва се го­во­ри: При­не­си жер­т­ва Бо­гу хва­ла и от­дай на Все­виш­ния тво­и­те об­ро­ци, и Ме при­зо­ви в скръ­бен ден: Аз ще те из­ба­вя, и ти ще Ме просла­виш (Пс. 49:14, 15).
............................"

светият отец Григорий Богослов:

Св. Григорий Богослов (Назиански), архиепископ Константинополски 326/330 - 389/390 година
Чества се на 25 януари.
+++
Кратко животоописание
Св. Григорий Богослов бил родом от Арианз при гр. Назианз, Кападокийска област. Син на епископ св. Григорий Назиански и майка св. Нона. Учил заедно със св. Василий Велики в Атина. Голям богослов, писател, поет. Като архиепископ ръководил църквата в Цариград 12 години и се оттеглил в Назианз, дето и починал в 390 година на 80 години.
+++
Църковни песнопения
Тропар, глас 1
Пастирската свирка на твоето богословие,
когато се разгласяше и се предаваха от тебе добри наставления,
тъй като излизаха от глъбините на духа, победиха тръбите на риторите:
но моли Христа Бога, отче Григорий, да се спасят нашите души.
Кондак, глас 3
С твоя богословски език като си разрушил риторските козни, славне,
с одеждата на Православието, свише изтъкана, си украсил Църквата,
която, като си понесъл, с нас, твоите чада, зове:
радвай се, отче прекрасний ум на богословието.
Възхвала, от св. Кирил Философ Славянобългарски
О, Григорие, ти, бидейки човек с тяло, показал си се ангел,
защото твоята уста като един от серафимите прославя Бога
и просвещава вселената с проповедта на правата вяра!
Затова приеми и мен, който падам пред тебе с вяра и любов
и ми бъди учител и просветител!

Благодарности че го постваш тук.

Празникът на св. Три

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

сe отбeлязвa:

* 1-во и 2-ро намиране честната глава на св. Йоан Кръстител (Блажи се) (Тип. с. 415, заб.).
+++
Първо, второ и трето намиране честната глава на св. Иоан Кръстител.
Първо (IV в.), второ (452 г.) и трето (ок. 850 г.) намиране
Възпоменават се на 24 февруари и 25 май.
+++
Тропар
Просияла от земята, Предтечевата глава изпуска лъчи на нетление за изцеление на верните; във висините събира множество ангели, на земята призовава човешкия род, да отдадат единогласно слава на Христа.
Кондак
Пророче Божий и Предтече на благодатта, намерили твоята глава като свещена роза от земята, винаги получаваме изцеление, защото пак, както и преди, в света проповядваш покаяние.

".....За разлика от западното богословие в Православната църква проблемът за спасението се намира на нивото, в което се е намирал в ранната Църква – в известна степен неопределен и неразработен в категорични понятия, но не поради липса на ясен личен опит, който Църквата неотклонно предава като свое най-ценно достояние вече 2000 години на всеки, приел св. Кръщение. Както отбеляват митр. Калистос Уеър, Ярослав Пеликан и др., учението за спасението в Православната църква никога не е получило статус на догмат и се е разглеждало
повече като литургично учение, отколкото като правило на вярата. И въпреки че Православната църква е приемала многообразието от възгледи и съждения, отнасящи се или проявяващи се в сотириологията, нейната сотириологична мисъл винаги е била свързана и доминирана от теосиса, обожението и от всичко, свързано с причастността към Божествения живот и общението с Бога. За православието спасението е „битие в Христа”, което е изразено с думите на св. Василий Велики: „Чрез кръщението, миропомазването и евхаристията човек
свободно става член на възкръсналото тяло Христово”. Както казва о. Йоан Майендорф, този елемент на свободата е основен за православното разбиране за спасението. Ето защо православието винаги е възприемало спасението като процес, като движение, а не като еднократен акт, за разлика от западното разбиране, което е лишено от динамизъм. В този аспект, една от най-добрите формулировки на православното разбиране за спасението дава о. А. Кониарис:
„В православното богословие спасението не е статично, а динамично, то не е крайно състояние, което завършва, когато бъде достигнато, а непрестанен теосис, уподобяване на Христа, т.е. възприемане цялата пълнота на Божествения живот. Нещо, което никога няма да можем да достигнем в пълнота в този живот”. В Западната църква спасението се възприема като еднократен акт, като въздаяние, получено в отговор на човешките усилия да се изпълнява волята Божия. Така то се превръща в юридическо изкупление и оправдание. Своя логичен
завършек легалистичният подход към спасението намира в протестантското богословие, при което липсата на динамичност е изведена в доктрина, в учението за спасението като еднократен акт, осъществяван чрез влизането в Църквата.
Безкритичният обмен на идеи довежда дотам, че и в православието светоотеческата семантична натовареност на изкуплението (Гал. 3:13), разбирана преди всичко като победа над смъртта, постепенно добива буквалистична римокатолическата окраска на помирение с Бога и Анселмово удовлетворение. Още от времето на Тертулиан на Запад започва да се насажда моделът на Христос като посредник между човечеството и Бога. Моделът допълнително се утвърждава от възприетото от Западната църква Августиново унаследяване на вината на праотците от цялото човечеството. Този модел добива своя завършен, диаметрално противоположен на Изтока вид при Анселм Кентърбърийски, който
обобщава, че целта на Христовата смърт е да бъде удовлетворен Бог Който е оскърбен
от човешкия грях............" - Венцислав Каравълчев.

Редактирано от Metropolis на 04.03.21 16:40.