Клубове Дир.бг
powered by diri.bg
търси в Клубове diri.bg Разширено търсене

Вход
Име
Парола

Клубове
Dir.bg
Взаимопомощ
Горещи теми
Компютри и Интернет
Контакти
Култура и изкуство
Мнения
Наука
Политика, Свят
Спорт
Техника
Градове
Религия и мистика
Фен клубове
Хоби, Развлечения
Общества
Я, архивите са живи
Клубове Дирене Регистрация Кой е тук Въпроси Списък Купувам / Продавам 19:11 17.07.25 
Религия и мистика
   >> Православие
*Кратък преглед

Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | (покажи всички)
Тема Правила за спасителна изповеднови  
Автор Дeя ()
Публикувано02.03.12 21:04



КАКВО ТРЯБВА ДА ПРАВИМ ПРЕДИ
ДА ОТИДЕМ ПРИ ИЗПОВЕДНИКА?


"Всички християни без изключение трябва да се изповядват,
ако желаят да се спасят. Но как трябва да става истинската правилна Изповед? Мнозина не знаят това. Ето защо се налага по-обстойно да бъде разгледан този въпрос. Тук ще се спрем на следните три момента от изповедта:


А. КАКВО ТРЯБВА ДА ПРАВИМ ПРЕДИ ДА ОТИДЕМ ПРИ ИЗПОВЕДНИКА?

От Христовите апостоли първият и последният съгрешили тежко.
Петър се отрекъл от Христа, Иуда го предал. Но Петър бил простен, а Иуда погинал. Петър пак получил апостолското си достойнство, а над Иуда и до днес тегне проклятието на вековете. Какво спаси Петър и какво погуби Иуда? Какво трябваше да стори този нещастник? След като извърши греха, трябваше да се изповяда ли? Но ето, формално погледнато, той се изповяда, като отиде при книжниците и старейшините и им рече: “Съгреших, че предадох невинна кръв” (Мат.27:4) и заедно с изповедта, върна им трийсетте сребърника. Та това не е ли достатъчно? Уви, не! Една гола изповед не спасява! Трябва освен съкрушение на сърцето още и жива вяра в Божията милост. А Иуда се отчая в спасението си. Затова след изповедта си отиде, та се обеси. Тялото му увисна на едно дърво, а душата му отиде в ада за вечни мъки.

Не тъй постъпи Петър. В двора на Кайафа той три пъти се отрече от Христа, от Своя Благодетел и Учител: “Не познавам Човека” (Мат.26:74). Но при третото отричане, като чу да пее петел, спомни си какво му беше предрекъл Христос, осъзна греха си, съкруши сърцето си, излезе от оня двор, отдели се веднага от първосвещеническите слуги и, което е най-важното, взе да пролива горчиви сълзи сълзи на искрено, живо, дълбоко разкаяние. Според едно предание през целия си живот, когато чувал петел да пее, св.ап.Петър си спомнял за своя тежък грях, и очите му се превръщали в два извора на най-покайни сълзи. Той не се отчаял, вярвал в Божието милосърдие и с това се спасил.

Тъй св.Петър ни е оставил жива поука, кое е най-главното условие, на което трябва да отговаряме, когато искаме да се обърнем след грехопадението си пак към Бога. Това е вярата в Божието милосърдие, която пропъжда всяко отчаяние. Бог е любов. Колкото и тежък да е грехът ни, Той ще ни го прости, стига да се съкрушим от сърце. Дори и като планини да са високи греховете ни, те ще потънат в океана на Божията милост. Който обаче се отчае, той е загубен. Отчаянието е тържество на дявола. Прочее, да се пазим най-вече от отчаянието, защото отчаем ли се, никой не може да ни спаси.

Нека да подражаваме на св.ап.Петър и в друго отношение. Като осъзна греха си, той веднага излезе от онзи проклет двор на първосвещеника, дето се отрече от Христа. И ти, брате или сестро, когато искаш да се изповядаш и върнеш към Бога, излез от оня проклет двор на греха, дето досега си се намирал и дето по всевъзможни подбуди не три пъти, а всеки ден по 33 пъти си се отричал от Христа, излез вън и с тялото, и със сърцето, и с ума си! Петър се отдалечи от първосвещениковите слуги. И ти остави дружбата си с тия хора, които те учат на грехове, или без да искат ти служат за съблазън.

Но най-важната поука от поведението на каещия се Апостол е следната: като остана сам, св.ап.Петър размисли в себе си, изживя повторно ужаса на греха си и от дълбоко вътрешно страдание заплака горко. И ти, като се готвиш да отидеш при духовника си, не пристъпвай към него без предварителна подготовка. Отдалечи се първом и ти от шума на ежедневието, остави всяка друга грижа, събери мислите си, направи кратка, но сърдечна молитва, припомни си всички грехове и дори си ги запиши на едно листче, за да не би като идеш да ги изповядаш, в смущението си да ги забравиш и да останеш неочистен от тях. Спомни си десетте Божии заповеди, виж коя си нарушил, припомни си дали не си извършил някой смъртен грях, изпитай съвестта си, осъди себе си, поплачи за падението си и в такова настроение иди при духовника! Тогава бъди уверен, че ще получиш истинска прошка, защото “сърце съкрушено и смирено Бог не ще презре”(Пс. 50:19 — по слав. превод).

Тъгуването по повод на извършените от нас грехове е абсолютно необходимо, ако искаме да получим от Бога прошка. Та тъкмо в това се състои покаянието да пролееш сълзи, да изпиташ дълбока скръб поради своите падения. По свидетелството на св. Исаак Сирин, Бог приема нашата покайна скръб за подвиг.

Ето това трябва да правим, преди да отидем при изповедника. "


Архимандрит Серафим (Алексиев)

Редактирано от Дeя на 02.03.12 21:24.



Тема Re: Правила за спасителна изповеднови [re: Дeя]  
Автор Пpaвocлaвeн ckoтМодератор (свещи пали)
Публикувано03.03.12 09:22



Мда, "квиетист" бил дядо Серафим, схоластик и не знам какъв си, но не се намери след него на български някой да излага така ясно, задушевно, убедително най-важното учение - как да се спасяваме.



Тема Правила за спасителна изповеднови [re: Дeя]  
Автор Mъглишeв (Демодератор)
Публикувано03.03.12 09:38



В първия момент си викам - пак е написано по попски, скучно.
После го чета и си казвам - всичко е вярно. Особено това да се отделиш, да помислиш, пак да преживееш какво си направил, та дори и да заплачеш заради тези неща. Това е безценен момент, а си струва да помислим колко трудно хората се сещат именно за това. Не само вярващите, но и почти никой няма навиците (а понякога и възможността) да остава сам със себе си. Вирджиния Улф твърдяла, че за да има повече жени писателки, жената трябва най-сетне да се сдобие със собствена стая, с частно пространство, където да остава насаме с хартията и мастилото. А за да може човек да помисли на спокойствие над работите си, му трябва пак нещо като "собствена стая", онова, което може би е наречено "скришна стая" в Евангелието. Това може би е нагласата да си мислиш, да се отстраняваш от момента, да си имаш вътрешен диалог. Някогашните философи стоици са вярвали, че нещо такова е нужно за очистването на душата, а ето че и нашата изповед започва с това. Човек първо трябва да се учи да остава сам със себе си и да мисли за нещата, които е направил. Точно обратното на епидемичното attention-whoring.

Коля и беся



Тема Re: Правила за спасителна изповеднови [re: Пpaвocлaвeн ckoт]  
Автор spanishcaravan (i know you can)
Публикувано03.03.12 14:32



но не се намери след него на български някой да излага така ясно, задушевно, убедително най-важното учение - как да се спасяваме.

хех, не се било намерило след него. не се намерило щото нужда няма, а няма, защото далеч преди него това "най-важно учение - как да се спасяваме" е изложено в Евангелията, Деянията и Посланията.



Тема Re: Правила за спасителна изповеднови [re: spanishcaravan]  
Автор Mъглишeв (Демодератор)
Публикувано03.03.12 14:57



Това им е хубаво на нереформираните изповедания, че и след Новия завет може да се говори за работите на вярата. А нужда има.

Коля и беся



Тема Re: Правила за спасителна изповеднови [re: Дeя]  
Автор Ежко (бодлидрешко)
Публикувано04.03.12 16:38



Когато говори за Покаянието, св. Марк Подвижник казва, че нашият Господ Иисус Христос, Божията Сила и Божията Премъдрост, промисляйки за спасението на всички, богоподобаващо, както само Той знае, е поставил с различни догмати (наредби) закона за свободата и е определил, както е потребно, една цел за всички, казвайки: "Покайте се". Можем да разберем, че цялото разнообразие на Неговите заповеди се сдежда до една: до покаянието." (проф. д-р Здравко Пено: "Основи на православната вяра" - Катихизис, стр. 145, издателство Синтагма, В. Търново, 2008).

Човекът е голямата рана на вселената
Автор Архим. Андрей Конанос

Източник:



"Ако имахме покаяние, колко различно щяха да стоят нещата. Какво е покаянието, какво означава съзнанието за греховете? Какво означава скръбта за нашите грешки? За това нещо се молим в Църквата постоянно - Христос да ни дарува да прекараме останалото време на живота ни в мир и покаяние. Постоянно се молим за това, но то все ни се изплъзва. Изплъзва ни се покаянието! Покаяние – колко хубава дума! Променя се умът ми, променям начина, по който гледам на нещата, променям мисленето, нагласата, сърцето, отношението си в живота, гледам по друг начин на света, на живота, ставам нов човек. Покаянието ще рече възраждане, обновяване на душата ми, сякаш се връщам назад и слагам ново начало, ставам нов човек, ставам пак дете и отварям нова страница в живота ми, изцяло нова, за да напиша нещо ново, изтривам старите неща, изгонвам ги от моя живот, и започвам живота наново.

Покаяние търся, покаяние търсим, от самите нас. Господ ни е помолил да имаме покаяние, казва ни: „Покайте се!”. За покаянието е говорил постоянно и св. Йоан Предтеча: „Покайте се!” - викал в пустинята. Един пустинник, един подвижник, това птиче на пустинята, това цвете на пустинята, този цвят на пустинята викал постоянно: „Покайте се, приближи се Царството небесно!”. Променете се, поправете се, разберете вашите грешки, приемете, че сте грешни хора, приемете очевидното, покаянието. Това е казал и Самият Господ – Св. Йоан Предтеча си тръгва от сцената на историята, и идва Господ в нашия живот и ни казва същото.

Ние обаче нямаме покаяние. Нямаме покаяние и даже сега, когато слушаш това, си казваш: „Точно сега ли ще ми говориш за покаяние? Имам толкова работа, тичам за децата, да ги взема от училище, трябва да готвя, да пазарувам, да ходя по магазините, на лекар, толкова неща са ми на главата. Времето ни е сведено до минимум, ограничено е, трябва да направим толкова много неща, а не успяваме да направим дори тези, които трябва. А ти ни казваш, да се покаем - какво да направим, за да се покаем? Не можем да сварим да се покаем, не те разбираме за какво говориш, т.е. какво ще рече покаяние?

Сещам се за думите на св. Йоан Лествичник, който казва, че онова, което все не успяваш да направиш, онова, за което все нямаш време, е единственото, за което Христос ще те попита дали си го направил; единственото, за което ще отговаряш пред Бога, единственото, което Христос ще потърси в твоята душа в съдния ден. Заедно с любовта, с всички хубави неща, които Господ иска от нас – смирението, добротата, милостинята, всички добродетели, всички украшения, които украсяват душата и оживотворяват нашето битие - сред всички тези неща Той ще потърси да види дали сме имали покаяние: когато си направил грешки, когато си се провалил във всичко, което си искал да постигнеш, а със сигурност всички се проваляме, никой не постига в съвършена степен това, което иска, никой не стига до върха, в който се цели. Никой не може да има съвършена любов, съвършено смирение, съвършено и безкористно самопринасяне, чистота на сърцето, никой не може да има тези неща в съвършена степен, както Бог го иска. И казва Господ:

- Когато не си могъл да постигнеш всички тези хубави неща, които си искал в живота си, тъй като си бил безсилен, когато всички тези неща си ги постигал и си ги провалял с твоята злоба и егоизъм, поне имаше ли покаяние за всичко това? Дали покаянието „обагри” всички страни на твоя живот, всички моменти от твоя живот? Дали покаянието ги украси, дали то ги поправи? Грешен си бил? Няма да те съдя, че си бил грешен, защото като Бог зная, че си грешен, зная, че си глина, зная, че си пръст и не очаквам нещо повече от тебе, зная, че сам нищо не можеш да направиш! „Без Мене не можете нищо да вършите!” Не можеш да направиш нищо, зная това и няма да възнегодувам, когато виждам твоите немощи, защото знам, че ти целия си едно безсилие, една рана”.

Човекът е голяма рана във вселената. Бог го знае и затова няма да ни съди за това, няма да ни се скара, че сме грешни, няма да ни се скара дори, че не сме постигнали велики неща в живота. А и не можем да постигнем велики неща, защото сме хора-малки и безсилни. Всичко велико, което може да се постигне, е Негово, както и всичко велико, което става чрез нас, пак е Негово. Той ни дава силата, благодатта, подкрепата и действа чрез нас. Бог няма да ни съди, че не сме отишли по краищата на вселената да мисионерстваме, ако Той Самият не ни призове да направим това. Бог няма да ме съди, че не съм възкресил някой мъртъв, защото не е моя работа да правя това. Не аз съм Животът и Пътят и Истината. Не аз казах, „Този, който вярва в Мене, няма да умре, а ще живее”. Христос е казал това. Христос може да възкреси мъртви, аз не. За това няма да ме съди. Господ няма да ми се скара, дори затова, че съм грешен, нито за това, че не мога да нахраня всички бедни в света, защото сам не мога.



- Зная детето ми, че си човек, че си глина, че под дрехата, която носиш, под расото, което носиш, криеш плът, и тази плът е пръст, глина, прах, пепел, която търси подобното на нея и зная кой си. Но понеже има нещо, което очаквах от тебе - ще ни каже Христос, - има нещо, което и ти, глината, пръстта, Моето творение можеше да го направиш и трябваше да го направиш и го очаквах през целия ти живот, това очаквах да направиш. Кое ли? Да се покаеш! Поне да се покаеш. Не си светец, зная го, но дори не те видях да се съгласяваш с това. Не те видях да скърбиш за самия себе си, да разбираш своята мяра, да разбираш разбираемото. Кое е разбираемото ли? Това, че съм незначителен, малък, безсилен. Не те видях, ще каже Христос, да се съгласяваш с това, детето ми. Видях те много егоистичен, много непоправим, неотстъпчив, много твърдоглав, имаше голяма доза инат в това, което казваше, в това, което мислеше, в това, което правеше. Държеше на твоето, не се покайваше, сърцето ти не го приемаше, винаги беше твърдо, винаги неподвижно в твоите искания, в решенията ти, в движенията ти. Не видях тази сладост на покаянието в твоето сърце. Да те видя да се съгласиш, да те видя да се наскърбиш, да те видя да се приземиш и да влезеш в твоята мяра, да разбереш твоята мяра. Да я разбереш и да кажеш: „Господи, това съм аз, много съм малък, много безсилен, много грешен. Греховете ми са много и ги зная, мисля за тях, размишлявам върху тях, огорчавам се, душата ми се наранява, очите ми плачат, плаче и душата ми, и ако очите ми нямат сълзи, независимо дали са дар от Бога, поне душата ми има много сълзи. Но ако очите ми нямат сълзи, най-малкото имам една въздишка, нося една мъка, едно признание, и го казвам, съгласявам се, и казвам: „Ах , Боже мой, не съм, както си ме създал да бъда. Не съм такъв, че да ме виждаш и да ми се радваш. Когато ме създаваше, когато ме извайваше в рая, когато с пречистите Си ръце ми даваше живот, когато вземаше глината и извайваше делото на Твоите ръце – човека, мене, целия свят, Ти нямаше замисъла да изпадна дотук. Не искаше да изпадна дотук. Аз паднах така. Приемам го, въздишам, огорчавам се, наранявам се, това ще рече покаянието – това е скръбта на душата, но сладка скръб, скръб, която е съпроводена от надежда, надежда в Христос, скръб, която е съпроводена от чувството, че съществува Някой, Който е пред тебе.

И само да признаеш грешката си, безсилието си и си готов да заплачеш, да се разочароваш, Той няма да те остави да се разочароваш. Веднага те подкрепя, повдига очи и ти казва „Виж, погледни тук, ела тук, стига ми, че прие това, достатъчно е, че го разбра, достатъчно е, че стигна до познанието на истината- това е най-голямото знание. Най-голямото знание, детето ми, е това, което сега разбра. Кое ли? Това, че си немощно създание, че си грешен. Разбра ли го? Разбра го, нали? След като го разбра, не искам нищо друго от тебе, искам да го приемеш, да омекне душата ти, сърцето ти да се изпълни със сладост, да потекат сълзите на сърцето ти, да ме потърсиш, вече като нужда на душата ти, да кажеш вътре в себе си, шепнешком на глас или с песен: „Господи, помилуй!”. Господи помилуй ме вече, не мога сам, много съм слаб. ”И когато кажеш това, всички останало Аз ще ти го дам! Съгласи се обаче, покай се, приеми кой си, това е покаянието - скръб, свързана с надеждата, болка, събиране на душата ни, на сърцето ни за това, което сме, тревога за нашето окаяно състояние, за това, което всеки е направил- малките и големите неща.

Да не минава ден в живота ти, ми каза веднъж един светогорец, в който вечер, преди да заспиш, да не кажеш на Бога, „Господи, прости ми грешките, които върша всеки ден и днес!”. Никога не забравяй това. Не забравяй дори един ден, че си грешен, че не си съвършен, че си направил много грешки и ги знаеш, а някои не ги знаеш, за някои си в неведение, грешки, които не си осъзнал, но си ги изкарал от душата си като атмосфера, която си създал около себе си, като поглед, с който си наскърбил някой, като думи, които си изрекъл и не си разбрал какво отражение са имали върху другия, извършил си много грехове, малки и големи. Всяка вечер, преди да легнеш, приемай това и не се чувствай безгрешен, не се чувствай съвършен, значим, велик, страшен, неуязвим, уникален. Не! Човек си и това ще рече немощно създание, велико създание, най-величественото създание във всемира, дело на Божиите ръце, изящната творба във всемира, малък свят, в човек съществува целия всемир - сърцето ни, душата ни. Макар и толкова велик, той е и много малък, немощен и незначителен. Това ни помага да почувстваме покаянието. Това дело, което извършва покаянието, когато Бог ни докосне. . .




Днес обаче хората не се покайват, не могат да разберат грешките си, чувстваме се много надменни, много динамични, и в новините, и по филмите, и в начина , по който говорим, и в начина, с който се караме с другите. Страх ни е да признаем, че сме виновни и казваме: „Ако призная това, другите какво ще кажат?Ако кажа това, ще загубя своя „имидж”. Днес светът е такъв, че за да вървиш напред, трябва да си жесток, да си най-добър от всички, трябва никога да не признаваш, че си направил грешка, а ако го направиш, ще те „изядат”. Така казват.



- Не казвай, че си немощен, не се съгласявай с това!
- Но след като съм?
- Не! И да си, не го казвай! Не го приемай! Казвай това, което не си, достатъчно е да създадеш впечатление в околните!
- Ама как ще си помогна? Как ще се променя? Тук не става въпрос за някаква работа, която трябва да започна, и трябва да кажа, че имам качества, които нямам, за да не ми вземат мястото. Тук говорим за отношенията с хората, за връзката с Бога, за връзката със самия себе си, за това, че не трябва да се съглася, че имам потребности, че съм немощен, правя грешки и имам недостатъци.
- Не, не го приемай! Това е недостатък. Това е ниска самооценка. - така ще ти кажат - Ще те видят другите и ще те подценят. Ще загубят хубавата представа, която имат за тебе!
- Да, но ако не приема, че съм немощен, ако не приема грешките си, ще живея постоянно в лъжа...

Вчера размислях за грешките, които извърших само през вчерашния ден, от сутринта до вечерта и се сетих това, което праведният Йов казва в Стария Завет, а именно, че дори и един ден да живее човек, ако целият ни живот не беше 90 години или 80 или 70 или колкото е, само един ден, като някои пеперуди, които живеят само един ден, и толкова кратък да беше нашият живот, пак щяхме да имаме грехове. Нещо щяхме да направим. Нещо щяхме да кажем. Човекът е немощен, грешен, той е заквасен с безсилието, с нуждата, с несъвършенството, не сме съвършени.


Когато размисляш за греховете си, казвай ”Как да не потърся прошка, как да не съглася, стоя пред Бога в покаяние за греховете, извършени през седмицата, месеца, десетилетието, живота”. Прегрешения, грешки, които ги трупаме, трупаме, крият се в нас, трупат се, никога не ги виждаме, никога не мислим за тях, боядисваме се, разкрасяваме се, слагаме си аромати, обличаме се по впечатляващ начин, забавляваме се, танцуваме, слушаме музика, гледаме филми, но вътре в нас съществува този свят, съкровен свят, душевен свят, свят с красотата, но и с грозотата, която сме натрупали. И ако никога не видим тази грозота, ако не я докоснем, ако това блато, тази тиня, не я изкараме никога от нас, за да се види цялата красота на душата ни, ако не изчезне тази мръсотия, за да се покаже цветето на любовта, цветето на душата, целия красив свят, който имаме в нас, какво ще стане? Оставяме сметта да се трупа в нас...

Сещам се веднъж, когато влязох вкъщи, бях забравил да изхвърля боклука. Забравях и на другия ден. От много работи, които имах, забравих и когато влязох вкъщи, от тази промяна на атмосферата отвън вътре, усетих този мирис. Това зловоние, този мирис на смърт, който излиза от нашата душа. Оставих сметта два дена у дома и не я изхвърлих и цялата стая миришеше. Помисли си само, има хора, има наши братя, или ти, или аз, които сме оставили вътре в себе си неща години наред, натрупали са се, състояния, тайни, скрити, събития, които никой не знае освен ти и Бог; нещо, което си направил или си казал и го знаеш само ти и Той. Ти и Бог, или ти и твоето аз.



Има неща, за които само да помислим, и ни измъчват и чувстваме, че вършим грях. Съществуват тези неща, а ние ги оставяме и казваме „Не пречи, остави ги!”. Потискаме ги, като дрехите в гардероба, за които нямаме време да ги подредим, хвърляме ги вътре и ги натикваме както дойде. Това е велико дело - да сложим ред, да подредим душата си, да видиш какво има в нея, и ако видиш, ще се ужасиш, ако видиш, няма да издържиш, ще изпаднеш в униние, ще те обхване депресия, ще те обхване разочарование, но идва Христос и казва: „Не, трябва да те обхване не разочарование, а една малка скръб, скръб по Бога, която развива в нас покаянието, истинското покаяние, покаяние, което води до радост, скръб, която обаче те извежда на поляната на щастието. Трябва малко да се наскърбиш, за да дадеш тласък на душата си. Има една скръб като тласък, като подбуждане, скръб, която кара душата да се събуди от летаргията. Тази скръб трябва да почувстваш, само нея, не скръбта на отчаянието, на безнадеждността, на разочарованието, на паниката, която много пъти води и до самоубийство.

Някои виждат грешките си и казват: „Не издържам повече, това, което видях – ме побърка, не мога да се поправя по никакъв начин. Не мога да се спася по никакъв начин. Няма надежда за мене, ще се самоубия, ще сложа край на живота си!”. Не тази скръб! Това е другата крайност. За нас важи това, което Господ ни казва, което не е крайност, а междинно положение и равновесие: Да се наскърбиш и да се събудиш, да се наскърбиш, за да тръгнеш напред, да подтикнеш душата си, да доближиш Бога. И тогава не ти трябва нищо повече. Това иска Бог - да приемеш това, да сведеш главата и да кажеш „Грешен съм! И аз съм човек, правя грешки”. "

Превод: К. Константинов
следва


Редактирано от Ежко на 04.03.12 16:39.



Тема Re: Правила за спасителна изповеднови [re: Ежко]  
Автор Дeя ()
Публикувано05.03.12 21:01



Не, трябва да те обхване не разочарование, а една малка скръб, скръб по Бога, която развива в нас покаянието, истинското покаяние, покаяние, което води до радост, скръб, която обаче те извежда на поляната на щастието. Трябва малко да се наскърбиш, за да дадеш тласък на душата си. Има една скръб като тласък, като подбуждане, скръб, която кара душата да се събуди от летаргията.

Благодаря!



Използвам темата да поместя един филм за дядо Назарий, Бог да го прости!





Тема Re: Правила за спасителна изповеднови [re: Дeя]  
Автор Perfum (Ambra)
Публикувано06.03.12 02:25



Трябвало това , трябвало онова...Стига вече с тия досадни проповеди и наставления. Та ние не сме под закон и постановление. С "трябва" досега нищо хубаво не е ставало. Бог решава още преди утробата целия ни живот и дали ще вярваме или не. За нечестивите е казано ,че "те вече получават своята награда". Тоест нечестието не е причина за наказание,а самото наказание.Неверието е накзание, което означава отделяне от Бога и неопознаването Му. С "трябва"ни кой още не е повярвал в Бога ,а самата вяра е благодат,а не някакво наше постижение. Нито покаянието е наше постижение.

I see you...


Тема Re: Правила за спасителна изповеднови [re: Perfum]  
Автор Дeя ()
Публикувано06.03.12 21:28



Нито покаянието е наше постижение

Така е, Мая! Затова молим Бог да ни даде сълзи, да смекчи сърцата ни...

Редактирано от Дeя на 06.03.12 21:29.



Тема Re: Правила за спасителна изповеднови [re: spanishcaravan]  
Автор Prokimen ()
Публикувано14.03.12 17:11



В отговор на:

как да се спасяваме" е изложено в Евангелията, Деянията и Посланията.




Това е вярно, но погледнато законнически, излиза, че и проповедта е излишна. Питанката е кой чете Евангелието и размисля над прочетеното, както и за вечния живот?

Прочее, дядо Серафим Алексиев си остава ненадминат будител на приспаните ни псевдохристиянски съвести. Словото му беше шепот и музика. Въпреки това, имаше силата да разплаче в буквалния смисъл закоравели сърца.

След ненадминатото писмено слово на архимандрит Серафим Алексиев бих поставил ораторското изкуство или проповедите на покойните епископи Антоний Проватски, Николай Макариополски и отец Благой Чифлянов.

Иначе, колкото до изповедта, намирам я за сложно изкуство, ако я разглеждаме като свидетелство за осъзнато покаяние, извън рамката на едно формално изприказване.




Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | (покажи всички)
*Кратък преглед
Клуб :  


Clubs.dir.bg е форум за дискусии. Dir.bg не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в дискусиите материали.

Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Dir.bg
За Забележки, коментари и предложения ползвайте формата за Обратна връзка | Мобилна версия | Потребителско споразумение
© 2006-2025 Dir.bg Всички права запазени.