|
Когато говори за Покаянието, св. Марк Подвижник казва, че нашият Господ Иисус Христос, Божията Сила и Божията Премъдрост, промисляйки за спасението на всички, богоподобаващо, както само Той знае, е поставил с различни догмати (наредби) закона за свободата и е определил, както е потребно, една цел за всички, казвайки: "Покайте се". Можем да разберем, че цялото разнообразие на Неговите заповеди се сдежда до една: до покаянието." (проф. д-р Здравко Пено: "Основи на православната вяра" - Катихизис, стр. 145, издателство Синтагма, В. Търново, 2008).
Човекът е голямата рана на вселената
Автор Архим. Андрей Конанос
Източник:
"Ако имахме покаяние, колко различно щяха да стоят нещата. Какво е покаянието, какво означава съзнанието за греховете? Какво означава скръбта за нашите грешки? За това нещо се молим в Църквата постоянно - Христос да ни дарува да прекараме останалото време на живота ни в мир и покаяние. Постоянно се молим за това, но то все ни се изплъзва. Изплъзва ни се покаянието! Покаяние – колко хубава дума! Променя се умът ми, променям начина, по който гледам на нещата, променям мисленето, нагласата, сърцето, отношението си в живота, гледам по друг начин на света, на живота, ставам нов човек. Покаянието ще рече възраждане, обновяване на душата ми, сякаш се връщам назад и слагам ново начало, ставам нов човек, ставам пак дете и отварям нова страница в живота ми, изцяло нова, за да напиша нещо ново, изтривам старите неща, изгонвам ги от моя живот, и започвам живота наново.
Покаяние търся, покаяние търсим, от самите нас. Господ ни е помолил да имаме покаяние, казва ни: „Покайте се!”. За покаянието е говорил постоянно и св. Йоан Предтеча: „Покайте се!” - викал в пустинята. Един пустинник, един подвижник, това птиче на пустинята, това цвете на пустинята, този цвят на пустинята викал постоянно: „Покайте се, приближи се Царството небесно!”. Променете се, поправете се, разберете вашите грешки, приемете, че сте грешни хора, приемете очевидното, покаянието. Това е казал и Самият Господ – Св. Йоан Предтеча си тръгва от сцената на историята, и идва Господ в нашия живот и ни казва същото.
Ние обаче нямаме покаяние. Нямаме покаяние и даже сега, когато слушаш това, си казваш: „Точно сега ли ще ми говориш за покаяние? Имам толкова работа, тичам за децата, да ги взема от училище, трябва да готвя, да пазарувам, да ходя по магазините, на лекар, толкова неща са ми на главата. Времето ни е сведено до минимум, ограничено е, трябва да направим толкова много неща, а не успяваме да направим дори тези, които трябва. А ти ни казваш, да се покаем - какво да направим, за да се покаем? Не можем да сварим да се покаем, не те разбираме за какво говориш, т.е. какво ще рече покаяние?
Сещам се за думите на св. Йоан Лествичник, който казва, че онова, което все не успяваш да направиш, онова, за което все нямаш време, е единственото, за което Христос ще те попита дали си го направил; единственото, за което ще отговаряш пред Бога, единственото, което Христос ще потърси в твоята душа в съдния ден. Заедно с любовта, с всички хубави неща, които Господ иска от нас – смирението, добротата, милостинята, всички добродетели, всички украшения, които украсяват душата и оживотворяват нашето битие - сред всички тези неща Той ще потърси да види дали сме имали покаяние: когато си направил грешки, когато си се провалил във всичко, което си искал да постигнеш, а със сигурност всички се проваляме, никой не постига в съвършена степен това, което иска, никой не стига до върха, в който се цели. Никой не може да има съвършена любов, съвършено смирение, съвършено и безкористно самопринасяне, чистота на сърцето, никой не може да има тези неща в съвършена степен, както Бог го иска. И казва Господ:
- Когато не си могъл да постигнеш всички тези хубави неща, които си искал в живота си, тъй като си бил безсилен, когато всички тези неща си ги постигал и си ги провалял с твоята злоба и егоизъм, поне имаше ли покаяние за всичко това? Дали покаянието „обагри” всички страни на твоя живот, всички моменти от твоя живот? Дали покаянието ги украси, дали то ги поправи? Грешен си бил? Няма да те съдя, че си бил грешен, защото като Бог зная, че си грешен, зная, че си глина, зная, че си пръст и не очаквам нещо повече от тебе, зная, че сам нищо не можеш да направиш! „Без Мене не можете нищо да вършите!” Не можеш да направиш нищо, зная това и няма да възнегодувам, когато виждам твоите немощи, защото знам, че ти целия си едно безсилие, една рана”.
Човекът е голяма рана във вселената. Бог го знае и затова няма да ни съди за това, няма да ни се скара, че сме грешни, няма да ни се скара дори, че не сме постигнали велики неща в живота. А и не можем да постигнем велики неща, защото сме хора-малки и безсилни. Всичко велико, което може да се постигне, е Негово, както и всичко велико, което става чрез нас, пак е Негово. Той ни дава силата, благодатта, подкрепата и действа чрез нас. Бог няма да ни съди, че не сме отишли по краищата на вселената да мисионерстваме, ако Той Самият не ни призове да направим това. Бог няма да ме съди, че не съм възкресил някой мъртъв, защото не е моя работа да правя това. Не аз съм Животът и Пътят и Истината. Не аз казах, „Този, който вярва в Мене, няма да умре, а ще живее”. Христос е казал това. Христос може да възкреси мъртви, аз не. За това няма да ме съди. Господ няма да ми се скара, дори затова, че съм грешен, нито за това, че не мога да нахраня всички бедни в света, защото сам не мога.
- Зная детето ми, че си човек, че си глина, че под дрехата, която носиш, под расото, което носиш, криеш плът, и тази плът е пръст, глина, прах, пепел, която търси подобното на нея и зная кой си. Но понеже има нещо, което очаквах от тебе - ще ни каже Христос, - има нещо, което и ти, глината, пръстта, Моето творение можеше да го направиш и трябваше да го направиш и го очаквах през целия ти живот, това очаквах да направиш. Кое ли? Да се покаеш! Поне да се покаеш. Не си светец, зная го, но дори не те видях да се съгласяваш с това. Не те видях да скърбиш за самия себе си, да разбираш своята мяра, да разбираш разбираемото. Кое е разбираемото ли? Това, че съм незначителен, малък, безсилен. Не те видях, ще каже Христос, да се съгласяваш с това, детето ми. Видях те много егоистичен, много непоправим, неотстъпчив, много твърдоглав, имаше голяма доза инат в това, което казваше, в това, което мислеше, в това, което правеше. Държеше на твоето, не се покайваше, сърцето ти не го приемаше, винаги беше твърдо, винаги неподвижно в твоите искания, в решенията ти, в движенията ти. Не видях тази сладост на покаянието в твоето сърце. Да те видя да се съгласиш, да те видя да се наскърбиш, да те видя да се приземиш и да влезеш в твоята мяра, да разбереш твоята мяра. Да я разбереш и да кажеш: „Господи, това съм аз, много съм малък, много безсилен, много грешен. Греховете ми са много и ги зная, мисля за тях, размишлявам върху тях, огорчавам се, душата ми се наранява, очите ми плачат, плаче и душата ми, и ако очите ми нямат сълзи, независимо дали са дар от Бога, поне душата ми има много сълзи. Но ако очите ми нямат сълзи, най-малкото имам една въздишка, нося една мъка, едно признание, и го казвам, съгласявам се, и казвам: „Ах , Боже мой, не съм, както си ме създал да бъда. Не съм такъв, че да ме виждаш и да ми се радваш. Когато ме създаваше, когато ме извайваше в рая, когато с пречистите Си ръце ми даваше живот, когато вземаше глината и извайваше делото на Твоите ръце – човека, мене, целия свят, Ти нямаше замисъла да изпадна дотук. Не искаше да изпадна дотук. Аз паднах така. Приемам го, въздишам, огорчавам се, наранявам се, това ще рече покаянието – това е скръбта на душата, но сладка скръб, скръб, която е съпроводена от надежда, надежда в Христос, скръб, която е съпроводена от чувството, че съществува Някой, Който е пред тебе.
И само да признаеш грешката си, безсилието си и си готов да заплачеш, да се разочароваш, Той няма да те остави да се разочароваш. Веднага те подкрепя, повдига очи и ти казва „Виж, погледни тук, ела тук, стига ми, че прие това, достатъчно е, че го разбра, достатъчно е, че стигна до познанието на истината- това е най-голямото знание. Най-голямото знание, детето ми, е това, което сега разбра. Кое ли? Това, че си немощно създание, че си грешен. Разбра ли го? Разбра го, нали? След като го разбра, не искам нищо друго от тебе, искам да го приемеш, да омекне душата ти, сърцето ти да се изпълни със сладост, да потекат сълзите на сърцето ти, да ме потърсиш, вече като нужда на душата ти, да кажеш вътре в себе си, шепнешком на глас или с песен: „Господи, помилуй!”. Господи помилуй ме вече, не мога сам, много съм слаб. ”И когато кажеш това, всички останало Аз ще ти го дам! Съгласи се обаче, покай се, приеми кой си, това е покаянието - скръб, свързана с надеждата, болка, събиране на душата ни, на сърцето ни за това, което сме, тревога за нашето окаяно състояние, за това, което всеки е направил- малките и големите неща.
Да не минава ден в живота ти, ми каза веднъж един светогорец, в който вечер, преди да заспиш, да не кажеш на Бога, „Господи, прости ми грешките, които върша всеки ден и днес!”. Никога не забравяй това. Не забравяй дори един ден, че си грешен, че не си съвършен, че си направил много грешки и ги знаеш, а някои не ги знаеш, за някои си в неведение, грешки, които не си осъзнал, но си ги изкарал от душата си като атмосфера, която си създал около себе си, като поглед, с който си наскърбил някой, като думи, които си изрекъл и не си разбрал какво отражение са имали върху другия, извършил си много грехове, малки и големи. Всяка вечер, преди да легнеш, приемай това и не се чувствай безгрешен, не се чувствай съвършен, значим, велик, страшен, неуязвим, уникален. Не! Човек си и това ще рече немощно създание, велико създание, най-величественото създание във всемира, дело на Божиите ръце, изящната творба във всемира, малък свят, в човек съществува целия всемир - сърцето ни, душата ни. Макар и толкова велик, той е и много малък, немощен и незначителен. Това ни помага да почувстваме покаянието. Това дело, което извършва покаянието, когато Бог ни докосне. . .
Днес обаче хората не се покайват, не могат да разберат грешките си, чувстваме се много надменни, много динамични, и в новините, и по филмите, и в начина , по който говорим, и в начина, с който се караме с другите. Страх ни е да признаем, че сме виновни и казваме: „Ако призная това, другите какво ще кажат?Ако кажа това, ще загубя своя „имидж”. Днес светът е такъв, че за да вървиш напред, трябва да си жесток, да си най-добър от всички, трябва никога да не признаваш, че си направил грешка, а ако го направиш, ще те „изядат”. Така казват.
- Не казвай, че си немощен, не се съгласявай с това!
- Но след като съм?
- Не! И да си, не го казвай! Не го приемай! Казвай това, което не си, достатъчно е да създадеш впечатление в околните!
- Ама как ще си помогна? Как ще се променя? Тук не става въпрос за някаква работа, която трябва да започна, и трябва да кажа, че имам качества, които нямам, за да не ми вземат мястото. Тук говорим за отношенията с хората, за връзката с Бога, за връзката със самия себе си, за това, че не трябва да се съглася, че имам потребности, че съм немощен, правя грешки и имам недостатъци.
- Не, не го приемай! Това е недостатък. Това е ниска самооценка. - така ще ти кажат - Ще те видят другите и ще те подценят. Ще загубят хубавата представа, която имат за тебе!
- Да, но ако не приема, че съм немощен, ако не приема грешките си, ще живея постоянно в лъжа...
Вчера размислях за грешките, които извърших само през вчерашния ден, от сутринта до вечерта и се сетих това, което праведният Йов казва в Стария Завет, а именно, че дори и един ден да живее човек, ако целият ни живот не беше 90 години или 80 или 70 или колкото е, само един ден, като някои пеперуди, които живеят само един ден, и толкова кратък да беше нашият живот, пак щяхме да имаме грехове. Нещо щяхме да направим. Нещо щяхме да кажем. Човекът е немощен, грешен, той е заквасен с безсилието, с нуждата, с несъвършенството, не сме съвършени.
Когато размисляш за греховете си, казвай ”Как да не потърся прошка, как да не съглася, стоя пред Бога в покаяние за греховете, извършени през седмицата, месеца, десетилетието, живота”. Прегрешения, грешки, които ги трупаме, трупаме, крият се в нас, трупат се, никога не ги виждаме, никога не мислим за тях, боядисваме се, разкрасяваме се, слагаме си аромати, обличаме се по впечатляващ начин, забавляваме се, танцуваме, слушаме музика, гледаме филми, но вътре в нас съществува този свят, съкровен свят, душевен свят, свят с красотата, но и с грозотата, която сме натрупали. И ако никога не видим тази грозота, ако не я докоснем, ако това блато, тази тиня, не я изкараме никога от нас, за да се види цялата красота на душата ни, ако не изчезне тази мръсотия, за да се покаже цветето на любовта, цветето на душата, целия красив свят, който имаме в нас, какво ще стане? Оставяме сметта да се трупа в нас...
Сещам се веднъж, когато влязох вкъщи, бях забравил да изхвърля боклука. Забравях и на другия ден. От много работи, които имах, забравих и когато влязох вкъщи, от тази промяна на атмосферата отвън вътре, усетих този мирис. Това зловоние, този мирис на смърт, който излиза от нашата душа. Оставих сметта два дена у дома и не я изхвърлих и цялата стая миришеше. Помисли си само, има хора, има наши братя, или ти, или аз, които сме оставили вътре в себе си неща години наред, натрупали са се, състояния, тайни, скрити, събития, които никой не знае освен ти и Бог; нещо, което си направил или си казал и го знаеш само ти и Той. Ти и Бог, или ти и твоето аз.
Има неща, за които само да помислим, и ни измъчват и чувстваме, че вършим грях. Съществуват тези неща, а ние ги оставяме и казваме „Не пречи, остави ги!”. Потискаме ги, като дрехите в гардероба, за които нямаме време да ги подредим, хвърляме ги вътре и ги натикваме както дойде. Това е велико дело - да сложим ред, да подредим душата си, да видиш какво има в нея, и ако видиш, ще се ужасиш, ако видиш, няма да издържиш, ще изпаднеш в униние, ще те обхване депресия, ще те обхване разочарование, но идва Христос и казва: „Не, трябва да те обхване не разочарование, а една малка скръб, скръб по Бога, която развива в нас покаянието, истинското покаяние, покаяние, което води до радост, скръб, която обаче те извежда на поляната на щастието. Трябва малко да се наскърбиш, за да дадеш тласък на душата си. Има една скръб като тласък, като подбуждане, скръб, която кара душата да се събуди от летаргията. Тази скръб трябва да почувстваш, само нея, не скръбта на отчаянието, на безнадеждността, на разочарованието, на паниката, която много пъти води и до самоубийство.
Някои виждат грешките си и казват: „Не издържам повече, това, което видях – ме побърка, не мога да се поправя по никакъв начин. Не мога да се спася по никакъв начин. Няма надежда за мене, ще се самоубия, ще сложа край на живота си!”. Не тази скръб! Това е другата крайност. За нас важи това, което Господ ни казва, което не е крайност, а междинно положение и равновесие: Да се наскърбиш и да се събудиш, да се наскърбиш, за да тръгнеш напред, да подтикнеш душата си, да доближиш Бога. И тогава не ти трябва нищо повече. Това иска Бог - да приемеш това, да сведеш главата и да кажеш „Грешен съм! И аз съм човек, правя грешки”. "
Превод: К. Константинов
следва
Редактирано от Ежко на 04.03.12 16:39.
|
(свещи пали)