Re: КРАЙНО ИНТЕРЕСНА И, УВИ, ВСЕ ОЩЕ АКТУАЛНА СТАТИЯ! / Религия и мистика / Православие

Темата за фанатизма, свързана с привързаността към ортодоксални учения, е много актуална... Религиозната нетърпимост е сродна с ревността. Ревността е психоза, при която се изгубва чувството за реалностите. душевният живот се преобръща и се фиксира върху една точка, но точката, върху която става фиксирането, съвсем не се възприема реално.

Човекът, в когото нетърпимостта е достигнала до нажежеността на фанатизма, подобно на ревнивеца, навсякъде вижда само едно и също, само измяна, само предателство, само нарушаване на верността към единното, той е подозрителен и мнителен, навсякъде открива заговори срещу възлюблената идея, против предмета на своята вяра и любов.

Фанатично нетърпимият човек, както и ревнивецът, е много трудно да бъде върнат към реалностите. Фанатикът, обсебен от мания за преследване, вижда около себе си козни на дявола, но винаги самият той преследва, измъчва и убива. Човекът, обсебен от мания за преследване, който се чувства отвсякъде заобиколен от врагове, е много опасно същество, той винаги става гонител, не преследват него, а именно той самият преследва.

Фанатиците, извършващи най-големи злодеяния, насилия и жестокости, винаги се чувстват обкръжени от опасности, винаги изпитват страх. Човек винаги извършва насилие от страх. Афектът на страха е дълбоко свързан с фанатизма и нетърпимостта. За фанатика дяволът винаги изглежда страшен и силен, той вярва в него повече, отколкото в Бога. Фанатизмът има религиозни корени, но той лесно преминава в националната и политическата сфера.

Националният или политическият фанатик също вярва в дявола и неговите козни, ако и религиозната категория на дявола да му е напълно чужда. Против силите на дявола винаги се създава инквизиция или комитет за обществено спасение, всесилна тайна полиция, ЧК. Тези страшни учреждения винаги са се създавали от страха от дявола. Но дяволът винаги се оказвал по-силен, той прониквал в тези учреждения и ги ръководел.

Няма нищо по-страшно от страха. Духовното излекуване от страха е нужно на човека повече от всичко. Нетърпимият фанатик извършва насилие, отлъчва, затваря в затвори и екзекутира, но всъщност той не е силен, а слаб, той е потиснат от страха и съзнанието му е страшно стеснено, той по-малко вярва в Бога, отколкото толерантният човек. В известен смисъл би могло да се каже, че фанатичната вяра е слабост на вярата, безверие. това е отрицателна вяра.

Архимандрит Фотий в епохата на Александър I вярвал най-вече в дявола и антихриста. силата на Бога му се струвала нищожна в сравнение със силата на дявола. Инквизицията също толкова малко вярва в силата на християнската истина, колкото и ГПУ (Главно политическо управление - бел. прев.) малко вярва в силата на комунистическата истина. фанатичната нетърпимост е винаги дълбоко неверие в човека, в Божия образ в човека, неверие в силата на истината, т.е. в края на краищата неверие в Бога. Ленин също така не вярвал в човека и в силата на истината, както и Победоносцев - те са от една раса. Човекът, който се е оставил да го обсеби идеята за световната опасност и за световния заговор на масоните, евреите, йезуитите, болшевиките или някакво окултно общество на убийци, престава да вярва в Божията сила, в силата на истината, и се опира само на собствените насилия, жестокости и убийства. Такъв човек е всъщност обект на психопатологията и психоанализата.

За фанатика не съществува многообразният свят. Той е човек, обсебен само от едно нещо. Той има безпощадно и зло отношение към всичко и всички, освен към едно. Психологически фанатизмът е свързан с идеята за спасението или гибелта. Именно тази идея фанатизира душата. Има едно нещо, което спасява, всичко останало погубва. Затова трябва изцяло да се отдадеш на това едно и безпощадно да изтребваш всичко останало, целия множествен свят, заплашващ с погибел. С гибелта, свързана с множествения свят, е свързан и афектът на страха, който винаги е в основата на фанатизма.

Инквизиторите са били напълно убедени, че извършваните от тях жестокости, мъчения и изгаряния на клади са прояви на човеколюбие. те се борели против гибелта и за спасението, опазвали душите от съблазънта на ересите, заплашващи с гибел. по-добре да се причинят кратки страдания в земния живот, отколкото гибел на мнозина във вечността. Торквемада бил безкористен, изпълнен със себеотрицание човек, той не искал нищо за себе си, той бил целият отдаден на своята идея, на своята вяра; изтезавайки хората, той служел на своя Бог, той правел всичко изключително за слава Божия, в него имало дори мекота, той към никого не изпитвал злоба и враждебност, той бил по своему "добър" човек. Аз съм убеден, че също толкова "добър" човек, убеден вярващ, беше и Дзержински, който в своята младост е бил страстно вярващ католик и искал да стане монах. Това е интересен психологически проблем.

Вярващият, безкористният, идейният човек може да бъде фанатик, да извършва най-големи жестокости. Да се отдадеш без остатък на Бога или на идея, заместваща Бога, подминавайки човека, да превърнеш човека в средство и оръдие за славата Божия означава да станеш фанатик - и дори изверг. Именно Евангелието откри на хората, че не може да се изгражда отношението към Бога без отношението към човека. Ако фарисеите поставяха съботата над човека и бяха изобличавани от Христос, то и всеки, който е поставил дадена отвлечена идея по-високо от човека, изповядва религията на съботата, отхвърлена от Христос. при това е все едно дали това ще е идеята на църковната ортодоксия, на държавността и национализма или идеята на социализма и революцията.

Човекът, чиято фикс идея е на издирването и изобличаването на ереси, отлъчването и преследването на еретици, отдавна е изобличен и осъден от Христос, ако и да не забелязва това. Патологичната ненавист към ереста е обсебеност от "идея", която е поставена по-високо от човека. Но всички ортодоксални доктрини на този свят са нищо в сравнение с последния измежду хората и неговата съдба. Човекът е образ и подобие Божие. А всяка система от идеи е породена от човешката мисъл или безмислие. Човек не се спасява и не загива от това, че се придържа към някаква система от идеи. Единствената истинска ерес е ереста на живота.

Именно изобличителите и гонителите на ереси са били еретици на живота, еретици по отношение на живия човек, на милосърдието и любовта. Всички инквизитори са били еретици на живота, те са били изменници на жизнения догмат за човека. Кирил Александрийски е бил еретик на живота в по-голяма степен от изобличаваните от него еретици. Зад изобличаванията на еретици винаги е скрита греховната похот към властта, волята към могъщество.

Патологичната обсебеност от идеята за спасение и гибел, от която обсебените би трябвало да се лекуват, може да бъде пренесена и в социалната сфера. Тогава тази паническа идея поражда революционния фанатизъм и създава политически инквизиционни учреждения. Нетърпимостта и инквизицията се оправдават от заплашващата социална гибел. Така например, московските процеси много напомнят процесите срещу вещиците. И тук и там обвиняемите признават престъпните си отношения с дявола. Човешката психика не се променя много. Всъщност фанатизмът винаги има социален характер. Човек не може да бъде фанатик, когато е поставен пред Бога, той става фанатик само когато е поставен пред други хора.

Фанатикът винаги има нужда от враг, винаги трябва да убива някого. Ортодоксалните догматични формули са образувани не по отношение на Бога, а по отношетие към други хора, те са се образували, защото са възникнали еретични мнения. Фанатизмът винаги означава социална принуда... И у най-мекия и кротък фанатик, смятащ себе си за човеколюбец, грижещ се за спасението на душите и обществата, има елемент на садизъм. Фанатизмът винаги е свързан с явлението на мъчителството. Идеологически фанатизмът винаги е изстъпление на ортодоксията.

Категорията на ортодоксията, противопоставяна на ереста, се прилага сега към типове мислене, нямащи нищо общо с религията - например към марксизма; но тя има религиозен произход. Въпреки, че произходът и е религиозен, тя е преди всичко социално явление и означава господство на колектива над личността. Ортодоксията представлява умствено организиране на колектива и означава екстериоризация на съзнанието и съвестта. Ортодоксията утвърждава себе си в противоположност на ереста. Еретикът е човек, който не мисли в съгласие с умствената организация на колектива. хората, които считат себе си за предимно ортодоксални и изобличаващи еретиците, т.е. инакомислещите, обичат да казват, че защитават истината и поставят истината по-високо от свободата. това е най-голямата заблуда и самоизмама на ортодоксите.

Патосът на ортодоксията, който подхранва фанатизма, няма нищо общо с патоса на истината, той е именно неговата противоположност. ортодоксията се образува около темата за спасението и гибелта, ортодоксите сами са изплашени и плашат другите. А истината не познава страха. Именно пазителите на ортодоксията най-много са изкривявали истината и са се страхували от нея. Пазителите на религиозната ортодоксия са изкривявали историята. Пазителите на марксистката или расистката ортодоксия също изкривяват историята. Тези хора винаги създават злостни легенди за силата, която им е враждебна. Истината се подменя от ползата, от интересите на организирания ред.

Човекът, фанатизиран от някаква идея като единственоспасяваща, не може да търси истината. Търсенето на истината предполага свобода. Извън свободата истина няма, истината се дава само на свободата. Извън свободата има само полза, а не истина, само интереси на властта. Фанатикът на определена ортодоксия търси власт, а не истина. Истината не е дадена в готов вид и не се възприема пасивно от човека, тя е безкрайна задача. Истината не пада върху човека отгоре, като някакава вещ. И откровението на истината не може да се разбира наивно-реалистично. Истината е също така път и живот, духовният живот на човека. А духовният живот е свобода и няма свобода извън него.

Всъщност фанатиците на ортодоксията не познават истината, защото не познават свободата, не познават духовния живот. Фанатиците на ортодоксията смятат себе си за смирени хора, защото са послушни на църковната истина, и обвиняват другите в гордост. Но това е страшна заблуда и самоизмама. Нека в Църквата да се съдържа пълнотата на истината. Но защо ортодоксът мисли, че именно той притежава тази истина на Църквата, че именно той я знае? Защо именно на него е даден този дар на окончателно различаване на църковната истина от ереста, защо той се оказва този избранник? Това е гордост и самомнение, и няма по-горди и самомнителни хора от пазителите на ортодоксията. Те отъждествяват себе си с църковната истина. Съществува ортодоксална църковна истина. Но може би ти, фанатико на ортодоксията, не я познаваш, ти познаваш само отломки от нея като следствие от твоята ограниченост, сърдечна вкамененост, твоята нечувствителност, твоята привързаност към формата и закона, отсъствието на даровитост и благост.