А за оня ден и час никой не знае / Религия и мистика / Православие

Из посланието на св. ап. Павел до Евреите:

[2:14] А понеже децата са участници в плът и кръв, то и Той еднакво взе участие в същите, та чрез смъртта да порази оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола,
[2:15] и да избави ония, които от страх пред смъртта през цял живот бяха подложени на робство.
[2:16] Защото, наистина, не от Ангели приема естество, а от потомството Авраамово приема;
[2:17] затова длъжен бе да прилича по всичко на братята, та да бъде милостив и верен първосвещеник във всичко, що се отнася до Бога, за очистване греховете на народа.
[2:18] Защото в това, що Сам претърпя, като биде изкушен, може и на изкушаваните да помогне.

Спасението като споделяне
еп. Калистос Уеър*

Християнското послание за спасението може да се обобщи с думи като споделяне, солидарност, отъждествяване. Идеята за споделянето е ключ за разбирането както на учението за Бог Троица, така и на учението за Бога, станал Човек. Според учението за Св. Троица, също както човек е истинска личност само когато споделя с другите, така и Бог не е само едно самотно пребиваващо лице, а три Лица, Които споделят един и същ живот в съвършена любов. По същия начин учението за Въплъщението е учение за споделянето и причастността. Христос споделя в пълнота това, което ние сме, и така прави възможно за нас да участваме в това, което е Той, в Неговия божествен живот и слава. Той стана това, което сме ние, за да ни направи това, което е Той.

Свети ап. Павел изразява това с метафори за богатството и бедността: “Защото вие знаете милостта на Господа нашего Иисуса Христа, че Той, бидейки богат, осиромаша заради вас, та да се обогатите вие чрез Неговата сиромашия” (2 Кор. 8:9). Богатството на Христос е вечната Му слава, а бедността Му е Неговото пълно отъждествяване с нашето състояние на грехопадението. Казано с думите на един православен рождественски химн: “Споделяйки изцяло нашата бедност, Ти обожестви нашата земна природа като се съедини с нея и участва в нея”. Христос сподели с нас смъртта, а ние споделяме Неговия живот. Той “понизи” Себе Си, а ние се “въздигнахме” в Него. Божието снизхождане прави възможно човешкото възхождане.* Свети Максим Изповедник пише: “Неизказано Безкрайният се ограничи, докато крайното се разшири до степента на безкрайното”.

Христос на Тайната вечеря каза: “И славата, която Ми бе дал, Аз дадох тям, за да бъдат едно, както Ние сме едно; Аз съм в тях, и Ти в Мене, за да бъдат в пълно единство, и за да познае светът, че Ти си Ме пратил и си ги възлюбил, както Мене възлюби” (Иоан 17:22-23). Христос ни дава възможност да споделим божествената слава на Отца. Христос е връзка и място на среща; понеже Той е Човек, Той е едно с нас; понеже Той е Бог, Той е едно с Отца. И така чрез Него и в Него ние сме едно с Бога и славата на Отца става наша слава. Боговъплъщението отваря пътя за обожествяването на човека.* Да бъдем обожествени по-точно означава да бъдем “охристовени”: подобието на Бога, което сме призвани да постигнем е уподобяване на Христос. Чрез Иисус Христос, Богочовека, ние се “обоготворяваме”, “обожествяваме”, ставаме “участници в божественото естество” (2 Петр. 1:4). Като възприе нашата човешка природа, Христос, Който е Син Божи по природа, направи нас синове Божии по благодат. В Него ние сме “осиновени” от Бог Отец, като ставаме синове-в-Сина.

Това разбиране за спасението като споделяне, предполага най-вече две неща относно Въплъщението. Първо, че Христос прие не само човешко тяло като нашето, но и човешки дух, ум и душа като нашите. Грехът, както видяхме (в една от предишните глави – бел. прев.), идва “отгоре”, а не “отдолу”, т. е. има духовен, а не физически произход. В такъв случай онова в човека, което се нуждае от изкупление не е най-вече тялото, а волята и центърът на нравствения избор. Ако у Христос нямаше човешки ум, това би подкопало пагубно втория принцип на спасението, а именно, че божественото спасение трябва да стигне до същината на човешката потребност.

Важността на този принцип е препотвърдена през втората половина на ІV-ти век, когато Аполинарий предлага теорията, за която веднага е осъден като еретик, че при Въплъщението Христос е възприел само човешко тяло, но не и човешки ум, или разумна душа. На тази теория св. Григорий Богослов отговаря: “Това, което не е възприето, не е излекувано”. Христос ни спасява именно защото Сам става това, което сме ние. Той ни лекува като приема в Себе Си нашата разпаднала се човешка природа, като я “възприема” за Своя собствена, като навлиза в нашия човешки опит и го опознава отвътре, бидейки Самият Той един от нас. Но ако споделянето на човешката природа от Христос беше някак непълно, тогава и спасението на човека също щеше да бъде непълно. Ако вярваме, че Той ни е донесъл цялостно спасение, то следва, че Той е възприел всичко.

Идеята за спасението като споделяне предполага, че Христос е възприел човешката природа в състоянието й не преди, а след грехопадението, макар че мнозина може би неохотно ще признаят това. Така в Послание до евреите св. ап. Павел настоява, че (а в целия Нов Завет няма христологичен текст по-важен от този): “Ние имаме не такъв Първосвещеник, Който не би могъл да ни съчувства в нашите немощи, а Такъв, Който е изкушен като нас във всичко освен в грях” (Евр. 4:15). Христос живее Своя земен живот в условията на грехопадението. Самият Той е безгрешен, но споделя състоянието на падение на човека като приема напълно последиците от греха на Адам. Той приема напълно не само физическите последици като: умора, телесна болка, и накрая отделяне на душата от тялото при смъртта. Той приема също и нравствените последствия като: самота, отчуждение, вътрешна борба. Може да изглежда дръзко да се приписва всичко това на Живия Бог, но едно последователно учение за Боговъплъщението не изисква нищо по-малко. Ако Христос беше просто възприел човешката природа от преди грехопадението и бе прекарал земния си живот в състоянието на Адам в рая, тогава Христос нямаше да почувства нашите немощи, нито щеше да бъде във всичко изкушаван като нас. В такъв случай Той нямаше да бъде наш Спасител.

Свети ап. Павел дори отива по-далече, казвайки: “Защото Оногова, Който не знаеше грях, Той за нас Го грях направи, та да станем чрез Него праведни пред Бога” (2 Кор. 5:21). Това не трябва да се мисли като някакво юридическо действие, при което на Христос, самият Той невинен, някак си се “вменява” нашата вина по външен начин. Случило се е много повече от това. Христос ни спасява като преживява отвътре, като един от нас, всичко, което ние изстрадваме вътрешно, живеейки в един грешен свят.

*