Днес на паркинга гледам един сляп човек върви нанякъде с бастунче и не може да намери пътя сред колите (те така са паркирани, че и зрящ му е трудно).

Викам си - да взема да му помогна. Викам си, значи, викам си, а не отивам. Колата е до мен, топла и удобна, имам много работа, много други грижи, вляза ли вътре ще съм го забравил след две пресечки и даже на съвестта няма да ми тежи. Не, че не исках да му помогна, не че не знаех, че ще се чуствам добре след това, но...

Някак увлича ежедневието, а оправдания изникват колкото искаш - ще вземе да ми се обиди дето му помагам, а той не ми ще съжалението (а аз дори не го съжалявам), цялата ли съм я вързал, че точно аз да ходя да се занимавам с него, и като му помогна сякаш много по-добър ще стане света!

Е, помогнах му най-накрая (викам си - пост е, ако сега не помогна кога и друг път ще се сетя), но дългото забавяне и самото колебание никак добре не говорят за душевното ми разположение. И изобщо - защо ми трябва да е пост, за да помогна на някого?

Има един човек, който ме изумява в това отношение. Той иначе е страшно предпазлив, но понякога проявява направо странно доверие. Веднъж кола с четирима цигани се опитваше да спре някого - изглежда имаха проблем. И човека спря! Беше по времето, когато имаше доста "случки" по пътищата. Трябваше им само някакъв инструмент, защото имаха технически проблем, но никой не им спирал, защото хората се бояли от цигани. Май му дожаля, като си представи колко коли са ги подминали и затова спря, но не можеше да бъде сигурен, че не са бандити.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Наскоро ми се случи подобно нещо.
Пътувах с баща си към едно село и по пътя вървеше възрастен човек.
Без да се замислям натиснах спирачките и спрях до човека с намерение да го закарам за където е тръгнал.
Попитах го за къде е, но той не можа да ми обясни, нищо не каза, гледаше ме с широко отворени очи и нищо повече.
Качихме го с татко и го закарах МВР.
Това е, което сметнах за мой дълг.

Много си мислил, прекалено много.

А, Каломаин, случайно циганите да бяха с мерцедес и този човек да се казва Александър?!?

Мда, дребните изкушенийца са най-трудни. Не е лесно, братко. А най-трудно е ако постоянно помагаш, помагаш, и никой не ти казва едно благодаря накрая.
Баща ми е лекар, и като млад е бил ентусиаст. Сега обаче като гледам отношението му към пациентите... Разбираемо е де.

Тинтявата

Бих го взел преди известно време
тоя стар турист с голо теме,
услужлив и мек съм общо взето
возил съм мнозина по шосето,
пък сега надолу слизах празен
и навярно по - разнообразен
моят път би бил и бих узнал
нещо извън своя си квартал –
но спирачките натиснал вече
порива ми изведнъж пресече
лоша мисъл: от таблото вчера
някой ми свали електромера,
завчера един ме нагруби -
откъде да зная, може би
да е именно от тях и тоя?...
И не спрях, и гледах до завоя
стария човек да се смалява.
А държеше китка от тинтява
и навярно беше не от тия,
дето ще ти сторят мръсотия.
И си казах, леко огорчен:
- Утре ще си спомни той за мен
как съм го отминал и на други
ще откаже своите услуги,
и така нататък до безкрая...
Дребен случай, но след него зная
как и ние, меките учтивите
ставаме от грубите и дивите,
ставаме железни, нелюбезни
със беззвездни във душата бездни.
Хора на доброто не умирайте!
Първите си пориви не спирайте!
Още сме едни във други сплетени,
Още е тинтявата в ръцете ни!

Валери Петров


Поздрави!

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Не, бяха с нещо станадртно, но не помня какво - сигурно форд или опел. И човекът не се казва Александър. Защо питаш?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Браво на Валери!

Точно така се чуствам понякога.

Знам какво му е на баща ти. Аз на Златните, примерно, се овълчих само след месец.