Re: Презри земята, пожелай Небето! / Религия и мистика / Православие

Казват светиите - и правилно казват.

Виждам, че не само младите безцърковници, но дори и утвърдените православни тук имат страх от смъртта и любов към ТОЗИ живот. А за нас, православните смъртта е особено желана и дори сладка! Та ние не умираме, а преминаваме от този изпълнен със скърби живот към блажен живот в Христа в Царството на славата!

Тези думи, които написах не са мои думи а думи от Църковното Предание, които просто ПРЕПИСАХ... Защото вярвам на Преданието и на моя Ангел пазител, които чрез смъртта ще ни отвори със златен клуч Небесните врати!

В подкрепа на тези начални думи давам два прекрасни примера от книгата "Вечните задгрочни тайни" на игумен Антоний.

Първи пример:

На 15 септември 1860 г. починал малкият едногодишен син Арсений на търговеца Сергей П. Блинов от град Твер, Русия. След седмица починала и 3-годишната му дъщеря Мария (всички болни от скарлатина). След още 3 дни на умиране бил и 12-годишният му син Николай и извикали свещеник за причастие. Николай станал прав и взел причастие, като преди това казал молитвите: “Вярвам, Господи, и изповядвам, че Ти си наистина Христос, Синът на Живия Бог...” и др. с такова въодушевление, че свещеникът се удивил и му казал, че много болни след причастие оздравяват. Но Николай му казал, че няма да живее на този свят и че Сам Бог го вика при Себе Си и той отива при Него! След което легнал на леглото и започнал с голямо старание тихо да произнася молитви към Бог, към св. Богородица и светите угодници, които знаел наизуст. Осенил се с кръстния знак, започнал постепенно да отпада, престанал да диша, отпуснал глава и починал.

Родителите, които до този момент сдържали своя плач, дали свобода на сълзите и риданията си – Николай бил необикновено добър и почтителен с всички, с искрена и нежна любов към своите родители. Но след един час Николай изведнъж въздъхнал и отворил очи! Като видял баща си, той му казал: : “Татко, трябва да ти кажа нещо – аз се върнах тук, за да се простя с вас. Видях Миша, Арсений и Саша (8-годишната му сестра, починала преди 10 години) и говорих с всички тях. Вие мислите, че те са умрели? Не! Всички са живи. А колко е прекрасно мястото, където живеят! С ярки прекрасни цветя и високи зелени дървета, които никога не бях виждал, а всяка звезда на небето е три пъти по-голяма от нашия дом. Разхождайки се там, изведнъж си спомних за вас, татко и мама, и реших, че трябва да се върна и да получа вашето благословение да живея там със сестричките и братчето си. Пуснете ме, татко и майко, и ме благословете!”

Бащата започнал да уговаря своя син да остане и да бъде полезен във всички работи и занятия. Но момчето казало: “Татко, тук не си струва да живея. Толкова е лошо, грозно и опасно, а там е така светло, спокойно и радостно. Моля ви, пуснете ме и не ме молете да остана. Зная, че и вие с мама няма да живеете сто години. И вие също ще преминете там (ще починете). Ако ме пуснете, аз ще се моля за вас и маминка на Бога, за да ви приеме Той и вас в Своята светлина и в Своята радост!”

Убеден и заедно с това утешен от тези думи, бащата не можел вече да спори със сина си. Благословил го и му пожелал да живее в място светло, където няма никаква болка, печал и въздишки. След това момчето се успокоило и зарадвало, много пъти разцелувало родителите си и като легнало отново на постелята, казало: “Простете, време е вече, чакат ме. Бог да бъде с вас, довиждане в неговото Царство!”

При тези думи то се осенило с кръсния знак, затворило тихо очи и полагайки лъцете си кръстообразно на гърдите, завинаги напуснало този свят и се преселило в обителите на Отеца на светлината, “където праведниците ще блеснат като слънце” (Мат. 13:43). По време на погребението лицето на момчето светело с някаква радостноуспокоителна усмивка.

Втори пример:

Преподобни Теодосий, основател на общежитийното монашество, отначало имал само седем ученика. Знаейки колко е полезно да се мисли за смъртта от желеащите да водят благочестив живот, той заповядал на своите ученици да изкопаят гроб, та като го гледат, да имат винаги пред очите си смъртта. Гробът бил готов. Преподобният дошъл с очениците си да го погледне и заставайки пред него, казал: “Ето, чеда, гробът е готов. Някой от вас готов ли е за смъртта, за да го употребим?”

Един от учениците – свещеникът Василий, веднага паднал на колене пред стареца и молел за благословение да умре и да сложи начало на гроба. Св. Теодосий одобрил желанието на Василий и заповядал да извършат за него помени като за починал: в третия, деветия и четиридесетия ден.

След приключването на помените Василий починал без никаква болка. Четиридесет дни след погребението св. Теодосий видял в църквата починалия Василий: той стоял заедно с другарите си и пеел. Преподобният се помолил усърдно на Господа да отвори очите на брататя, та и те да се удостоят да видят това чудо. И ето, един от брататя се хвърлил към починалия, като към жив, искайки да го прегърне, но видението се прекратило и се чул само глас: “Спасявайте се отци и братя, спасявайте се! А мен тук повече няма да ме видите!”

-----------------------
И на мен ми се умира, ама като си представя, че тука няма кой да ви подтиква към небето, желанието ми за смърт силно се намалява...