Знае ли някой откъде идва този обичай? Трудно ми е да намеря обяснение...

В широко разпространяваните книжки на Иван Николов, се дава следната дефиниция : "Нафора – благословена и осветена частичка пшеничен хляб, която се дава от свещеника в края на литургията за духовно и телесно здраве." - към което определение бих се отнесъл с известни резерви ... В резултат, в повечето храмове вярващите отиват "да си вземат нафорка", замествайки по този начин причастието като смисъл на литургията, - "може да дойдем накрая, важното е да се наредим за нафора, че да има за цяла седмица"...

В сръбските сайтове пише че е хляб който се разделя с верните на края на литургията, като спомен за древната агапа - когато християните се събирали, вечеряли заедно, пеели църковни песни и раздавали милостиня. Другаде има предположения че за просфората се е приготвяло повече хляб, който оставал и се раздавал под такава форма...

Има ли някой повече информация?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от Last Roman на 24.05.07 13:29.

10х за линка

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Всъщност думата е анафора, което буквално преведено означава вместо_принос. Приносът е Христовата жертва - Тялото и Кръвта Христови. Анафората е за хората, които не взимат причастие, затова е въведена като все пак някакво утешение и благословение. Неслучайно се освещава над светите Дарове на св.Престол.

Може би сърбите не се лъжат, че има общо с братската трапеза и агапите.

Това за просфората не е предположение, оттам идва нафората - след като се извади агнеца след проскомидията просфорите се нарязват и освещават, което се раздава на благословението накрая на вярващите като нафора.

"Истина, мъчно е на онемелия от чудо да говори на оглушели от крясъци."

Аск, възможно ли е да има разминаване в терминологията? Поправи ме ако греша, но анафора идва от гръцката дума за възношение, и се отнася към централния момент в литургията - въздигането на Светите Дарове, както и към молитвата в този момент (нямам предвид само епиклезата, а целия евхаристиен канон). Струва ми се че не означава "вместо принос"..може би е добре някой по-сведущ да се намеси :-)

Ако те разбирам правилно, съгласен си че нафората е само утешение (да не казваме наказание или епитимия) за тези които са лишени, или сами са се лишили от причастие.

Интересно че книжките на Иван Николов твърдят друго - нафората е висше благо за православния. Благочестивият християнин, казва той, сутрин отпива глътка светена вода и изяжда с благоговение парченце нафора. Има ли такава древна традиция? Питам сериозно, не съм запознат за съжаление.

Още нещо - има ли уважителна причина да се откажеш от причастие? Примерно "тая седмица не ми се взема, нещо нямам желание"... Дали причастието е добро пожелание, или е задължително условие, sine qua non?

Ами виж как го пише в линка, който е дал римлянина - анти_дор, което е преведено буквално - вместо_дар, аз поне без да разбирам много от гръцки виждам доста общо с ана_фора. Иначе да - думата анафора е точно това, което казваш. Възможно е да се използва в двояк смисъл, или пък аз да не съм разбрал правилно.

Нафората не може да бъде епитимия, епитимията се състои в лишаването от причастие, а не в заместването му с нещо друго, по-маловажно. Нафората е утешение и благословение. Можем да я вземаме всеки ден сутрин след молитва, но далеч не всеки ден можем да ходим на литургия, какво остава да се мисли за причастие!? Дори да говорим за причащаване всяка неделя (което в наши дни е силно невероятно нещо), то останалите 6 (в най-добрия случай) дни?! Така че благо си е и още как.

Традицията предполагам не е от първите векове, но едва ли е по-нова от 4-5-ти век.

Колкото до честотата на причащаване... Много пъти е ставало дума тук, едни казват едно, други-друго. За мен едно е абсолютно сигурно, че честотата трябва да ОТГОВАРЯ на нашето духовно разположение. По-рядкото клони към нерадение, по-честото към презрение. Един критерий, който ни е даден, е че този, в когото причастието не е дало плод, се е причастил недостойно.

Не бива да се поставят изисквания за честотата на причащаване - примерно на всяка литургия. Хубаво, какво правим, ако някой не спазва това? Резултатът ще е много напуснали Църквата. Ако пък кажем, че човек трябва да се причащава безусловно (т.е. не изисква никакви усилия от негова страна) и всеки път, това няма да изгони хората от Църквата, но те ще влязат в противоречие и то сериозно вземайки причастието подобно на нафора и дори още по-зле.

Ако някой се лишава от причастие поради нерадение какво можем да направим? Най-голямата епитимия е да го лишим от причастие, просто не върши работа. Най-лесно е да му кажем, че няма никакъв проблем да взема, ако няма наложена епитимия. Но тайнството на спасението не е когато Бог действа в нас без ние да имаме някакво отношение към това, а когато ние активно съдействаме на Божията благодат. Тогава дали е по-добре да изопачим основен принцип на Христовото учение? Именно готовността ни да съдействаме на Божията благодат определя честотата на причащаване.

Да, няма обективна причина да не вземаме причастие. Обаче няма обективна причина и да грешим. И все пак го правим и никой не е измислил как да сложи норма върху грешенето. Така че трябва да се примирим с това, че субективният фактор носи главната роля тук.

"Истина, мъчно е на онемелия от чудо да говори на оглушели от крясъци."

това -нафората,има ли нещо общо със сцените на няколко малки дечица,облечени в бели роклички и взимайки парче хляб като паричка-първо причастие или... които съм гледала по филмите,най -често в католическите църкви?

не, това което описваш е т.нар първо причастие на децата при католиците. Само да отбележа че католиците са променили причастието си след отделянето от православната църква, като истинското причастие е само за т.нар клир, т.е. свещениците. Заедно с много други промени наслоявани близо хиляда години, разбира се...

... което Тормунд е пропуснал. При нас (правослвните) няма т.нар. първо причастие, понеже от момента на кръщение няма никаква причина децата да не се причащават. Един от най-важните моменти в християнското възпитание на децата (още от бебета) е именно причастието.

"Истина, мъчно е на онемелия от чудо да говори на оглушели от крясъци."

Напълно си прав, благодаря за допълнението.