Re: Коя ли е тя ... / Религия и мистика / Православие

С репликата си се обръщам към КоткаМарта като продължавам разговора ни от темата “Кръщение”. (Марта, моля за извинение за закъснението.)

С нея отварям и нова тема, тъй като ми се чини, че това което пиша конкретно към Марта, от друга страна може да бъде повод за общ разговор отворен и ЗА ВСИЧКИ, защото всички сме били деца ... а може би, преди да завършат дните ни (с Божия помощ) пак ще станем...?!

И нека всички се чувстват поканени за едно споделяне/мнение (дано не за скандално репликиране) на тази тема.

Здравейте драга Марта.

Радвам се че всичко така добре е минало по време на Кръщението, а колкото до дечицата, то те естествено си палавеят, но ако една добра ръка по честичко ги отвежда в храма, те постепенно почват да се държат почти както трябва (виждал съм го с много деца) които като че ли след време започват да усещат “нещо”, което изглежда че остава за цял живот...

Ще си позволя да споделя - не можете да си представите колко съм щастлив че като дете съм имал възможността да бъда в Църква – в Храма Христов (спомням си наред с други манастири и един мирно притихващ, огрян Божи ден, май беше в Троянския ли, кой ли) – че съм вкусил по неведом начин от онази тишина. Да, именно в тишината се стъписах – в нея ги няма вече онез странни дългобради и дългокоси чичовци в още по странни царски дрехи и шапки; пеещи и потракващи с техните интересни златни неща на синджирите дето димят, докато всички за разлика от мен ги гледат много сериозно и докато майка ми дето нещо там припява тихо, тайно ме щипе (както си знае, де) да не се въртя и да не правя “Пинокио и магарешки уши” на онова момиченце зеленеокото, дето е на чичо еди кой си детето и дето дано ме пуснат и днес с нея на реката - при поповите лъжички ...

… a сега както сме сами с мама, докато тя се кръсти запалваме и много свещички – за да зарадваме Христос, а и свещичките да зарадваме - че горят в къщата Му, нали те църквите са Му къщи в които ни е поканил при Него ... прекръствам се и аз разбира се но гледам да се смуша някак зад гърба й, та да не ми се кара пак, защото все обърквам посоките, оставяме ги свещичките и горе и на пясъка – (там мога и сам), тя ги занарежда тихо всичките роднини и тези дето съм ги виждал и тези дето знам само имената на снимките им, и говори и на Христос, а аз знам всичко за Него – че е Бог и че много ни обича, че на всички всичко Tой ни дава и се грижи за нас, и че като Него да не лъжа (и поне да си кажа ако съм бърникал пак в локвите), и как се бил родил и каква добра била майко Му и за звездата и овчарите знам, и че всичко това било много, много отдавна чак преди да се родя аз ... значи е много стар, сигурно и от дядо е по стар, ама не изглежда чак толкова, само дето е с брада ... и после мама говори и на Майка Му и най на края решава да ми даде една свещичка ей тъй на - за мен си - да си я подържа аз и после да Му я дам ... ама да не съм се бил запалил и себе си и църквата ... и нищо да не съм пипал, а само да съм гледал отдалеч, защото друг път нямало да ме оставя, ако и този път пак съм я бил изложил нещо “даже и в Църквата, и Боже т’ва дете, няма ли някой ден да миряса поне за малко и да т.н. ...” и за да не съм беснеел навън, пък и след като толкова съм я бил врънкал, само докато си поговорела там с онази си приятелка ... взима че ме оставя ама “само за малко сам, че ...”...

... Сам – ама с най хубавата свещичка – моята и както си я гледам изведнъж усещам че е тишина, че стъпките ми и гласа ми като кажа “ооо – о-о” имат ехо - като в Александър Невски, ама там все има някакви хора, а тук сега няма никой. Никой! И е полумрак, и сигурно трябва да е страшно всичко ... ама не е... и не знам защо ... всичко сега в мрака и както съм сам наистина е друго – и е ново и е много чудно, но нищо не е страшно тук, за разлика от куфара дето е над гардероба в София (ей, хубаво че не сме там) и дето през деня го знам, ама всяка нощ, щом загася лампата ми се облещва с ония ужасни, ужасни, железни, очи - ей такива, огромни и си става истинско чудовище, та побягвам втресен от страх докато то тича по петите ми онова и скачам на юруш в леглото - да се завия моментално презглава, че баща ми отдавна не ще да дойде да ме пази от куфара, защото съм бил вече мъж...и аз разбира се че съм си мъж през деня, я, ама под юргана докато заспя все се питам дали и през нощта е толкоз важно да съм мъж...

... а сега държа в ръка моята запалена свещичка ... а с другата бааавно обикалям с длан светлото клъбце на топлинката й, но отгоре не може, че пари ... докато восъка се топи от радост, та чак плаче и като станат сълзите му големи, и съвсем прозрачни, точно когато са най хубави и блеснат, изведнъж побягват надолу и една парва пръстчето ми, а аз бързам да го лапна защото боли ... смуча восъка и забравям пръстчето в устата си ... и хванал съм бързо свещичката с другата ръка, държа я пак внимателно и я гледам, и спирам да дишам за да стане пламъка и дълъг, тънък и такъв хубав, като онези там дето сме ги оставили на свещника и в пясъка и дето са по кандилата и си светят и не трепват а са се опнали едни такива гладки, спокойни и много красиви - право нагоре и само връхчето им потръпва като опашчици на някакви златни греещи рибки - застанали ей тъй надолу с главата сякаш пазят равновесие, ама аз ги разбрах, че за да радват Христос в къщата Му, всяка от тях се държи за фитила и плува, но само така изглежда че стоят на едно място, защото то в къщата на Христос и реката Му сигурно тече нагоре ... а и май че затова не ме е страх, защото нищо че си е тъмно тук ама не е празно, а си тече ... че то иначе когато е тъмно - от онова празното нали всичко може да ти скочи ...

... а тези пък резбите от тъмното дърво, дето иначе нашите не ми дават въобще да ги пипна и дето татко си говореше там с някой, какви стари били и що били, и дето през деня въобще не ги разбирам какво има там, а сега като се доближавам и като вдигам свещичката ги виждам съвсем ясно - и ей ги на - и птиците, и листата, и животните и всичко има, и не мога да не ги пипна де, и ето движа си лееекичко ръката по тях – и като че ли аз ги галя ама и те мен, и потрепват заедно със свещичката, и бързаме докато няма някой да ни види какво правим, а те са хем живи, хем са и хладни и меки, хем са някакви топли ... чудни са те и ме знаят вече - сигурно защото са стари и само дето не ме лизват като онова старото куче дето е като мечка отвън - дето всякакви сандвичи яде... Знаят ме вече като и свещичките ...и иконите, а тях едва, едва ги виждам, ама е ясно че са хора – мълчат си и си стоят и ме гледат, а някои от тях като ме гледат въздъхват, и кандилцето им потрепва и после пак и те спират да дишат както аз пред моята свещичка и само се гледаме и внимаваме да не въздъхнем и да не си развалим пламъчетата. Тях иконите не мога да ги пипам - много са тихи и ме е страх да не ги накарам да въздъхнат и да уплашим рибките им ...

И всички си държим свещичите и кандилцата и внимаваме за пламъчетата – и аз, и резбата, и иконите, и пясъка и кръстовете и много бавно и много тихо, тихо ходим, и си обикаляме около Христос, а Той само си стои на едно място и си ни гледа защото ни обича и затова ни е поканил всички тук в къщата Му, докато ние тихо се поклащаме всички в такта в който и аз с другите едва, едва си мърдам главата - ха на ляво, ха на дясно – като и небето така ми е правило, а за него татко каза че всичкото се въртяло заедно с млечния му път – сигурно както и ние сега се въртим като небе, само че това е тука живо и е близо и звездичките на Христос тук са големи и са живи и даже могат и да те опарят ако ги закачаш – ама те всички тези тук, те сигурно винаги така тихо си се въртят около Него като ги оставят сами, но аз пък сега ходя по тихо и от всичките ... за да не им плаша пламъчетата, че рибките от всичко бягат, а татко каза че те сигурно в реката когато така се закротят в течението като тези, сигурно спят и не трябва да ги будим че ще се скрият ... та и сега тук заедно с иконите внимаваме де и ги пазим... а и хем да не вземе да каже мама после че пак съм я бил изложил, като влезне да ме извика ... ама дано да се позабави ...
..............................................

Та такива ми ти детски работи, дето си ги спомням, мила Марта ... детски, ама много важни. А от друга страна, ясно че те дечицата кат’ се развилнеят могат да бъдат и малки чудовищенца, но това няма никакво значение. Та мисълта ми беше, че ако някой води малките в дома Христов, както Той ги е пожелал, то не лишава тъй милото си детенце от онези сюблимни минути в които то може да изживее “нещото”, ако има необходимия достъп до атмосферата в храма, със свещичката, която някога по странен начин (неведоми са пътищата Му), ще помогне (дай Боже) всичко преживяно и разпиляно да се върже в едно осмислено цяло – живот човешки, намерил себе си в своята Алфа и Омега.

А, разбира се че сега едва ли даже на мама окото ще улови съкровеният момент, в който малката душица е вкусила Любящият, и естествено че то (палавничето) самото няма да си дава сметка за това че ”нещото” му се е случило и колко значимо е то, но някой ден, може би след множество житейски и духовни странствания в посоки най различни, душата му водена от някакъв много тих и много непривичен деликатен глас който, бидейки толкова различен от децибелите на житейската и информационна канонада, е едно едва доловимо но постоянно нашепващо проблясване на нещо изоставено, недовидяно или забравено някъде из дълбините, но много свидно ... което тя (душата) цялата незнайно как разбира че се отнася само и най лично за нея ... и че не може да му измени, защото все повече усеща че това е именно гласа на единственото й съкровение, на най дълбоката й лична Истина, която тя не може да не последва ... та след всичките онези рани, падания и ставания, след цялата онази гладна попиляна разпокъсаност, която тя я е приемала като задължителната горчивина на хладния метален вкус на житието ... да, след всичко това, тя в един момент като по чудо да се отзове най подир уталожена, успокоена в грижовния блажен мир на онова гнездо което винаги е било само нейно - приготвено й от Него – да съзнае че се е завърнала У ДОМА – пред иконата, за да погали топлото клъбце на светещата “рибка” на Христос – в храма Му... а още по нататък - след много, много години, един ден когато майката може даже да на не е вече с дъщеря си, то все пак ще се отзове / ще се отзовете заедно - и двете пред Любящият... и тогава, в Неговата Любов, Прошка и Топлота Вие (независимо от всички перипетии през които неминуемо отношенията Ви ще са минали), ще сте две души - сестри пред/в Христа – едната осветила майчинството си, изпълнила и светия си духовен дълг, застанала редом и ведно с другата, която е осветила дъщерството си с това че в някакъв момент е приела и осмислила онова което непонятно точно кога и как е била вкусила – познала така, че на старини молейки се Богу, разкайвайки се в есента на дните си, да моли и за себе си и за майка си - за Вас, за ръката която някога е въвела душицата й детска у Дома й, където Друг я е прегърнал и РОДИЛ ЗА-ВИНАГИ...ЗАЕДНО С ВАС ... ЗАЕДНО С ВСИЧКИ НЕГОВИ !

Желая Ви всичко най добро, драга Марта.
Дано Бог е с Вас и с близките Ви, и Вие да сте с Него - в синегия ЗА-ВИНАГИ

Не си спомням от къде копирах тази статия преди време. Не зная от кого е писана, но много ми допадна - затова я предлагам и тук.

С деца на църква

Може би вие нямате деца или вашите вече са големи. Възможно е дори да имате изключително кротки деца, които седят на едно място и не шукват през цялото богослужение, но със сигурност не всички имат вашия късмет. Много дечица превръщат богослужението в истинско изпитание за своите родители, пък и за останалите богомолци в храма. Питаме се: струва ли си изобщо да ходим, щом и за нас, и за невръстните ни деца богослуженията се превръщат в мъчение. И ако - да, от каква възраст може да става това, колко често и за колко време?
Колкото и малки да са, от самото си кръщение
децата стават пълноценни членове на Църквата
Христова, на Тялото Христово. Дори детето да не може да разбере всичко, което става в храма, ние знаем, че богослужението се възприема не само рационално. Детето вижда, чува, докосва, вкусва и най-вече чувства с цялото си същество присъствието на Светия Дух и Неговото действие. Не бива да лишаваме децата от това преживяване, да им отнемаме възможността по своему, по детски да вкусят и видят колко благ е Господ.
Няма общо правило за броя и продължителността на църковните служби, които те трябва да посещават. Възрастта на децата, характерите, настроенията им са различни и се променят. Но при всяко положение децата не могат да се черкуват толкова често, толкова продължително и да са толкова тихи, колкото на нас ни се иска. Те нямат нашите духовни мерки и със сигурност нямат нашите физически и психически възможности. Само Бог знае колко време им е нужно, за да се наситят с благо. Вероятно несравнимо по-малко, отколкото на нас, възрастните, които сме обременени с високоумие, своеволие, егоцентризъм, гняв...
Трябва да се съобразяваме с възрастта на детето и неговите възможности. Ако в църквата детето говори на висок глас, тропа или плаче, най-добре е веднага да се изведе навън, за да не пречи на богослужението. След като си отпочине и се разтовари от напрежението, най-вероятно то само ще пожелае да се върне в храма. Поведение, което нарушава молитвения покой в храма не бива да се поощрява, но не бива и да се наказва. За едно дете няма нищо по-нормално от това да се държи като дете. За благочестието е нужно време и зрялост.
На малките деца трябва да им се дава нещо, с което да се занимават, да им се обръща внимание върху едно или друго в храма, да им се обяснява какво става, за да се предизвика интересът им. Може да се довеждат и по-късно, само за част от дългото богослужение.
Ако детето се отегчава по време на богослужение, не бива да се укорява или принуждава да прикрива чувствата си, най-добре да се предразположи спокойно да разговаря за това. То няма как да не забележи, че и възрастните се разсейват, шушукат си, прозяват се... без никой да им се кара за това. Добре е да му се обясни, че скуката и други подобни изкушения атакуват и възрастните и че в такива случаи трябва да доверим слабостта си на Христа и да Го молим да ни укрепи и възпламени в сърцето ни копнеж по Бога. Ако заедно се помолим в този дух, детето сигурно ще бъде дълбоко впечатлено и при подобни затруднения в бъдеще ще знае как да се справи.
„Проблем” само на своите родители ли са децата
Не би трябвало. Децата са на Църквата Христова и енорийската общност в частност също носи отговорности за тях. В доста енории в страната вече са устроени детски забавачки, където се грижат за децата, докато родителите им са на богослужение. Тази тяхна инициатива привлече и задържа в храма доста семейства с малки деца. Не са необходими много средства, нито много усилия за да се устроят такива неделни забавачки, а духовните плодове са изобилни. Нужно е малко помещение в близост до храма, където, след като постоят на литургия, децата да се оттеглят. Ако възможностите на енорията не позволяват да се ангажира специално педагог или богослов - родителите или други доброволци от енорията могат да поемат това служение, като се редуват всяка седмица. Малко пособия за рисуване и играчки ще разнообразят престоя на децата. Те могат да се закупят със средства, събрани от енориашите или децата сами да си ги носят от дома и да ги разменят помежду си.
Един от най-добрите начини детето да опознае Православието като жива традиция е посещението на различни енории и манастири. Децата трябва да чувстват, че са отговорни членове на енорийската общност и участници в нейния живот. Трябва да се насърчават да помагат в храма и в социалната дейност, да подготвят празнични програми, изложби и др., а не само да се ползват от грижите и вниманието на другите енориаши. Християнинът принадлежи към определена енорийска общност. Трябва да чувства отговорност към своите събратя в Христа, а не само да присъства на службите. Нека децата да виждат в своите енории пример за християнски взаимоотношения и взаимопомощ. Да не се отблъскват със скандали, сплетни, притворство... Децата са силно чувствителни към всичко фалшиво и показно. Енорията трябва да бъде като едно семейство - със споделени радости и празници, но и със споделени тежести, немощи и самота. Всяка възможност за общуване, за срещи и разговори, за излети и игри изграждат общността, в която децата трябва да се чувстват пълноценни членове. Дори ако в енорията все още няма такива условия, достатъчно е родителите да се опитат да създадат една група от семейства, която да се стреми към такъв идеал на отношения. Децата биха имали неизмерима полза, ако виждат и други семейства, които живеят православно.
Децата и светините
Как да постъпваме, ако детето не иска да носи кръст, отказва да се причастява или помазва, отегчава се в храма?
Най-важното е да не се разрушава мирът. Светините да не стават причина за раздори в семейството и потъпкване на любовта. Когато говорим за нещо с любов, с мир, с радост - децата се заразяват от тази любов. Когато виждат, че молитвата, постът, богослужението са нещо естествено и жизненонеобходимо за родителите им, тогава започват да ги ценят. И обратното: не можем да научим децата си на свещен трепет и любов към светините, ако самите ние пристъпваме към християнските си обязаности по задължение, с нежелание. Ако родителите постят с тягост, как детето ще възлюби въздържанието? Детето трябва да запомни поста не като период на забрани, лишения, ограничения, а като живот в Духа на Христа, живот в мир и съгласие, в истина и любов. Към такъв живот не може да се принуди никой, дори собственото ни дете. Той може да се приема само доброволно. Принуждаваме ли децата към църковен живот, то макар и да ходят редовно на църква и да приемат тайнствата, вътрешно ще се съпротивляват. Един ден, когато излязат от контрола на родителите си, ще се възпротивят. От нас се иска да разкрием пред детето красотата на духовния живот; да му помогнем да открие Христа и да заживее с Него, за да не остане с впечатлението, че този живот е само външен. Само Бог може да ни научи как да става това.

Някои съвети за причастяването на деца
За всеки православен християнин е ясно, че децата трябва да се причастяват от най-ранна възраст, за да се освещават от Христа, за да са едно с Него. Децата трябва да имат разбирането за дар с неизразима святост, а това трудно може да им се внуши, ако приемат св. Причастие като нещо обикновено на всяка литургия и без никаква особена подготовка. Макар за децата до 7-годишна възраст да няма определени изисквания за пост и изповед, добре е при възможност да приемат светите Дарове на гладно, да получават прошка преди причастие от близките си, да им се честити след това... да чувстват литургията и причастяването като празник.
Понякога децата могат да реагират негативно, ако им се говори за приемане на Тяло и Кръв Христови. С тяхното буйно въображение могат да си представят плът, кости, кръв и това да ги смути и отблъсне. Достатъчно е това, което ще чуят от свещеника в Евхаристийния канон и при причастяването им. Вместо да се впускаме в сложни обяснения, достатъчно ще е да им кажем, че ние приемаме Христос в нас във вид на хляб и вино, за да стане едно с нас и ние - едно с Него, съучастници в живота на Христа.
Независимо какво е детето - и причастяващите го, и родителите винаги трябва да са готови за изненади. Не е изключено детето да се задави, да се закашля, да повърне или изплюе св. Причастие. Това трябва да се има предвид, за да се избегне евентуално оскверняване на св. Тайни. Препоръчва се на деца да се дава съвсем малко количество и да имаме готовност със салфетка или кърпа, в която, ако попадне частица - да се изгори.
Ако детето не желае да приеме св. Причастие, да не се принуждава с насилие, заплахи или обещания. Духовно опасно е децата да се заставят пряко волята им към причастяване. Според православното разбиране духовното разположение има по-голямо значение от честотата, с която човек пристъпва към св. Тайни. По-полезно е ако децата наблюдават как родителите им се подготвят и пристъпват към св. Тайни. Усиленият молитвен живот, въздържанието, взаимното опрощаване, трепетът и радостта - всичко това не остава незабелязано от децата. Запечатва се трайно в паметта им, прониква дълбоко в душата им. Няма по-завладяваща проповед за едно дете от живота на неговите родители. Както и нищо не би го отблъснало от вярата така, както родителското двоедушие, религиозният патетизъм, лицемерието, фанатизмът.
Когато се отнася до богослужието, Св. Причастие, домашните молитви и религиозното образование, винаги трябва да имаме предвид далечната перспектива. Дали детето ще израсне с духовно здраво отношение към Христа, Църквата и тайнствата, зависи от семената, които ще посеем ние, техните наставници. Ако децата са обградени с молитва и любов, въпреки изкушенията на времето ще израснат като духовни личности и така ще изпълнят своето човешко призвание.

Бог да ви благослови.