А-а, те това нема да стане

Напротив! По-синтезирано, точно, прецизно и същевременно кратко едва ли може да се обрисува съвременната ситуация на родното ни богословие. А какво разбираш под "човешки език". Всички думи, употребени в това интервю, са си на мястото и си изпълняват съвсем точно зададената им функция. Няма алабализми.

Ареопагитският сборник или полемическите съчинения на св. Григорий Палама срещу Варлаам и Акиндин да не би да са написани на нечовешки език!? Изтегли си едно

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от H. Aнтoнoв на 05.05.06 21:38.

Нали, че да комплексирате горките богослови;) Е, та затова ви го връщат с ипостаси, усии, енрегии и т.н.:P

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Не може моето молитвено правило да важи за Вас защото Православието не е кекс - 2 кг. поклони + послушание /докато поеме/ + месене /смирение/ докато омекне тестото + стафиди на вкус /Божиите дарове/ + захар /скърбите, които ни се дават за спасение/ = спасение. Няма накова нещо!
На въпроса "как да се спася" в аскетичната литература ще намерите толкова отговори колкото авви и техни духовни чада е имало. Вярвам, че сте чел "Лествицата" на Св. Йоан. Та той казва, че едно и също за едни човек е лекарство, а за другиго същото нещо е отрова. И още по-интересно - че едно и също духовно лекарство в различни моменти от нашия живот може да е също спасително и отровно... Така, че както виждаме - рецепти няма.
Що се отнася дотова, че можете да четете цялото последование преди Св. Причастие напълно съсредоточено - то аз Ви поздравявам и Ви сърадвам! Както разбрахте, аз споделих, че не мога да направя такъв подвиг, така че поне гледам да съм напълно искрена в молитвите си. Поне това дължа на Бога!
А дали Моисей се е молил постоянно - това поне от Писанието не е ясно... Мисля, че постоянната молитва е благодатен дар едва в Новия Завет и именно за нея говори св. ап. Павел в посланието си до солуняни /1 Сол. 5:16/.

"Светилник за нозете ми е Твоето слово" /Пс. 118:105а/

Мисля, че все към това се опитвам да насоча разглежданията (от пратктическа за нас в момента гледна точка) - въпросът за спокойната съвест когато се причащаваме. С това свързвам и достойното/недостойното причащаване, а не със заслуги и причини, на които може да се отговори тривиално, че всички сме недостойни.

Ако за вас е необходимо за причастяването да се пазим от съзнателното или несъзнателно избягване от него под предлог, че някаква външна причина не ни достигала (телесни пости, устни молитви и .тн.), то аз съм съвсем съгласен. Обаче с това въпросът не е изчерпан. Защото съществува още и приспана съвест, която също е ”спокойна”, а това вече е стабилна вътрешна причина. Която не казвам, че трябва да ни спира от причастие, а трябва да бъде преодолявана. Това казват и авторите, които цитирате. Много често (май винаги) борбата е тази - да избираме между това да си отворим очите за някои неща и да се решим да ги загърбим, или да се направим, че не сме ги забелязали. Съществува вариант да не се причастим, понеже виждаме нещо в себе си, а не искаме да го загърбим - точно това НЕ БИВА ДА СТАВА. Често пъти замазваме съвестта си в такива случаи. И мисля, че точно по тази причина светците ни казват, че това не е основателна причина да не се причастим. Но това не означава, че трябва да си се причащаваме просто ей така. Съвестта ни да не е чиста, пък ние да си внушаваме, че е точно обратното, понеже така пишели Отците. А точно това има опасност да се разбира от думите ви.

Постът е упражнение по въздържание, вече написах няколко пъти. На практика (за себе си говоря) това упражнение става задължително, понеже иначе човек не може да се настрои за причастие. Това е така защото иначе по навик не живеем във въздържание нито от грехове, нито от мисъл за земното и материалното (не говоря за материалните неща, с които имаме задължение да се занимаваме).

Говорим все за православно Предание. Все пак по някои външни прилики не правете извода, че причините на всички свещеници са еднакви.

”Чудесно, сега ако може да обясните на мен и на тук четящите с какво нивото на един новообърнал се езичник или юдей е по-горе от това на един християнин живеещ в ХХІ век и който целия си съзнателен, а често и несъзнателен живот (ако така може да се нарече младенчеството)е бил християнин.”
Ако смятаме, че тези части от Писанието не се отнасят за нас, просто защото сме осъзнати християни 20 века след Петдесетница, аз само мога да недоумявам. Нали не смятате, че няма какво да научим или възприем от тези текстове?

Православието не е кекс, човекът обаче в много отношения - да. Не съм чел Лествицата, понеже ако бях на стадий да я чета, нямаше да се занимавам с глупости по форумите.

Знам какво ми цитирате от Лествицата много добре, за какво се отнася - също. Обаче не виждам защо вие не разбирате колко е неприложимо в случая. Аз винаги съм казвал, че първо трябва здраво духовно ръководство. Тогава няма да се налагат тези щуротии, дето ги пишем. Нито безплодното ни умуване, което много по-често е резултат от неосъзната и добре прикривана гордост.

Не - не мога да го чета цялото правило съсредоточено. Обаче се уча и се опитвам! Ако някой обаче не се опитва дори - как ще се научи? Да сме напълно искрени в молитвите си не може да бъде причина да се скатаваме и да ги съкращаваме. Точно заради тези неща пиша по тази тема. Отците ни учат в такъв случай да четем колкото можем, а за недостига да принасяме покаяние. След като няма основателни причини (липса на време примерно) да не се прочетат молитвите - разсеяността не е причина да не се четат. Ако пък не е останало време - благославяли са ми да ги прочета и след причастие, намира се решение.

Щом си даваме сметка, че четем разсеяно, нека се каем за това пред Бога. Защото Той дава всяко благо и виждайки, че толкова можем, но просим с вяра, ще ни даде. Нали това е целта - не да се уповаваме на себе си и на своите сили, но на Него.

Тъкмо що се прибирам от опустошената ни всячески България.

От наблюденията си и проведените разговори с патриаршески свещеници в Русе и София стигнах до заключението, че православното християнство в тази си фаза е нов вид езичество и се обездуховява ежедневно. Християнството е обезценено до краен предел и е приравнено с циганското баячество.

Като гледах в Александър Невски как се въртят и се оглеждат с ръце в джобовете, как непрестанно се приветстват и си бъбрят, вярно, само причастието им липсваше.

Всякога съм бил привърженик на честото причастие, но в това трагично състояние, в което видях Православното езичество в България, бих казал ГОРКО!

То, честото причастие съвсем ще доунищожи православно кръстените езичници.

Запознаха ме с видни личности, осветили офисите си, в които, освен икони - кич, висяха всевъзможни бесовски очи и копита. Липсваше само рога. На едно църковно място видях и истински рога, окачени за украса. Препоръчах да ги сложат над светите двери, защото там най-ще им подхожда.

Както с един русенски свещеник събеседвахме, стигаме до радостното заключение, че е наистина добре където споровете в църковна България са само и единствено за имоти и за пари и да въздадем слава на Бога, че народ и клир са толкова духовно неграмотни, защото, ако споровете бяха на духовна основа, то България да би била извор на нескончаеми ереси.

Редактирано от Prokimen на 12.05.06 11:06.

Абсолютно точни изводи! Да говориш за често/редовно причастяване в България е все едно да светиш с фенер в болни очи. Я някой разбарл за какво става дума, я разбрал обратното...

Прокимен, хобаво че си видял падението на братята и сестрите си. Мисля, че трябва да се замислим правим ли нещо по въпроса това да не е така. Проявяваме ли любов към немощните и невежите в Христа и със своя живот свидетелстваме ли им за Него. За това ще отговаряме на частния и на страшния съд, а няма да отговаряме за нечии други дела. Това не означава да не забелязваме неправдата или да се правим, че в БПЦ всичко е чудесно. Но ако се отделим от Църквата в разкол ние не й помагаме. Най лесното е да казваме на другите: "Виж колко си паднал!", а трудно е да се подаде ръка на падналия, да се правържат раните му, да се помажат с елей и вино...

И светлината в мрака свети и мракът я не обзе /Иоан. 1:5/