Кажете ми какъв е реда. Може ли омъжена жена да стане монахиня? Трябва ли да се разведе, ако няма църковен брак? И изобщо възможно ли е?

Редактирано от Valentina на 07.01.06 15:34.

Няма никакви проблеми.Проблема идва като стане моняхиня...

Желанието да станеш монахиня, не трябва да бъде причина за развод, особено, ако имаш деца. Ти носиш отговорност за тях пред Бога. Никога не е късно да се венчаеш (да имаш Църковен брак). Може би това е Божията воля.
Знам, че и семейна жена може да стане монахиня, ако съпругът й даде писмено съгласие за това. Също така се взема благословия от духовния отец и Митрополита.

Задължително се посъветвай със свещеник!!!

Доколкото на мен ми е известно, в България, единствено старостилният манастаир "Покров Богородичен" в кв. Княжево (София) държи най-строго да бъде ДЕВИЧЕСКИ.

Иначе, църковната история познава твърде много случаи, когато овдовяли, са приемали монашество.

Горните отговори са дали предостатъчна светлина во въпроса с монашеството. Повдигам темата, защото тя вълнува не само Вас. Тези дни получих частно писмо с молба за мнение по подобен въпрос.

Не отговорих на писмото, защото въпросният кандидат за монашество има родителски грижи. Ползвам се от темата, за да отговоря на събрата в Христа, който поиска мнението ми за конкретен човек.

МОНАШЕСТВОТО, дали ще го гледаме като ангелски чин или покаен, то си остава ОТРИЧАНЕ ОТ СВЕТА.

Колкото и благочестиво да изглежда желанието на въпросния кандидат да се облече в монашеско расо със широки ракави, които да се развяват от вятъра и да подхранват илюзиите на мнозина, че едва ли не това са ангелски криле с оскубана перушина, не виждам как родител с малки деца може да помисли за монашество. То ще да е поредната брънка от църковната ни игра на шикалки.

Когато човек се е готвил за семеен живот и народил деца, негов дълг е да си отгледа децата и после да фантазира за псевдомонашество.

Не разбирам защо християните гледат да устройват личния си живот било то с разводи или замонашване, а твърде малко хора мислят за личния си непростим грях спрямо съблазнените и душевно наранени завинаги ДЕТСКИ ДУШИ.

В този случай, развденото лице би могло да приеме свещенство, ако църковната иерархия прецени, че няма канонични възбрани за ръкоположението.

Ако желанието за монашество е действително искрено и силно, то никой никому не пречи да води равноангелски живот и полага ако не родителска, то поне християнска евангелска любов първом към създадените от него деца и после да се опитва да убеждава околните, че обича ближните си.

Монашеството не всякога трябва да се свързва със свещенството.

Това е мнението по питанката в частното писмо.

Нямам представа какви причини са подбудили лицето да открие тази тема. Клубните съждения не биха могли да разрешат въпроса. Както бе споменато, този въпрос е от компетенцията на архиерея.

Аз съм категорично против родители да забравят задълженията си към непълнолетните си деца. Не смятам за добродетел егоизма с който някои си въобразяват че монашеството ще ги избави от всички житейски грижи и ще им отвори моментално вратите на рая.

В църковната история е имало особени изключения, но такива не могат да стават причина за безотговорното им прилагане.