Re: 17.04.05 / Религия и мистика / Православие

От арменското училище (бившата художествена гимназия), църквата Сурп Кеворк и скромният, но сърце издигнат паметник на Яворов, тръгвам наляво по спретнатата калдъръмена уличка и излизам пред Балабановата къща. Гледката е прекрасна - три епохи са пред очите ми. Най-старата е най-отдолу - големите каменни блокове на крепостнната стена зидана от нашите предци траките. Върху тези каменни монолити започва римовизантийският градеж - ред камъни, ред тухли, споени здраво с ронлив хоросан. А най-отгоре, на 10 и повече метра височина, е третата епоха - тази на Възраждането, с която, основателно, толкова се гордеем - китните, живописни, двукатни къщи. Пловдивските къщи!

Тръгвам нагоре към площад "Св.Св.Константин и Елена". Художници са изложили своите картини и играят шах, момичета и момчета от Пловдивската художествена гимназия, са насядали по тротоарите и рисуват камбанарията на древната църква, а старият дългобрад латернаджия неуморно върти лоста на още по-старата си латерна. Продължавам нагоре. Преминавам пред къщата на Златю. Големият Златю, гордостта на Пловдив, който по-младите пловдивчани не помнят, но техните родители никога няма да забравят спретнатият и любезен възрастен господин, който бавно се разхожда по "Главната" и поздравява усмихнато всички. Минавам пред малката аптечка "Хипократ". Всичко в нея е така, както е било и преди 150 години - стъкленици, порцеланови "аптечки" с латинси надписи и онзи омаен аромат на старо дърво, смола и безупречна чистота…

Вече съм на Античния театър или само "античния", както обичат да го назовават пловдивчани. В духа на новото време, сега той е ограден от висока желязна ограда. Плащам си 50-те стотинки и слизам бавно надолу, по стръмните изсечени стълбички. Излизам от другия вход, този, който е в долната част. Стигнал съм до крайната цел на разходката ми - южният склон на Таксим тепе, там където свършва стръмнината.

"Св. Марина". Тишина и мир. И в двора и в храма! Двора на моето детство!

Яки каменни колони опасват храма отвън, така че се получава една живописна аркада, под която безименни зографи са изписали образи и събития от свещената книга. Грехопадението, Каин убива Авел, Всемирният потоп, Продажбата на Йосиф от братятата му, Получаването на скрижалите от Мойсей, Давид надвива Голиат, Самсон убива лъва….

Потъвам в забрава за шума на делника, пристъпяйки в храма. Кристална тишина, сумрак, припукващи свещици, аромат на тамян и старо дърво.
Винаги съм се изумявал от невероятното съчетание на строгост и пищност в украсата на храма. И връх за това, безспорно, е иконостасът, които отделя олтара от наоса, молитвената преграда между богомолци и йерей. А този, в "Св.Марина", е истинска песен, шедьовър на резбарското изкуство. Дело е на дебърските майстори Иван Пашкула, Коци и Костадин Пасико, чието дело е и иконостаса на старата Асеновградска църква "Св.Богородица".

…. Дървото е потъмняло, добило е неописуем матовозлатист блясък. В строго, но пищно и великолепно съчетание, са сплетени хора, птици, животни и зверове, тежки гроздове между листата на нежни лозови клонки, тънки и дълги кучета с извити в бесен бяг тела, съдове пълни със сочни и примамливи плодове, стръкчета рози и всякакви цветя, притаени сред тях коварни змии със смразяващи очи и разтворили огнена паст змейове - сякаш да ни напомнят, че живота не е само покой и радост, а и мрак и отрова, при това много често стоварващи се върху ни изневиделица; сцени от Вехтия и Новия Завет, завити орнаменти, препускащи волно елени, пеещи херувими, птици с разперени крила, Ева, която подава ябълката на Адам, и над тях завитито тяло на змията, Св. Георги прожда змея, Архангел Михаил със строгият си взор…. И всичко това, дори и най-дребният детайл, е резбовано в дантелена плетка, в чудна, неверотна хармония, и то така, че същият този най-дребният детайл се отделя от общото цяло в свой си живот, но без да къса с него. Имам чувството, че дебърските майстори марангозчии са вложили цялото си сърце в тази си творба.

Ето я и иконата на Св.Великомъченица Марина. Разделила се е с живота си, тук, на грешната земя, едва седемнадесет годишна. Пръв нейн гонител станал родният й баща – антиохийски езически жрец. Подложена на нечовешки мъчения и осъдена на смърт, крехката девойка останала непреклонна във вярата си. Питам се, о, Света Марино, застъпнице моя, имам ли в себе си толкова вяра, че да отдам живота си за нея? Имам ли в себе си толкова любов, колкото си мисля, че имам, защото: “няма любов по-голяма от тая, да положиш душата си за своите приятели“. Ще имам ли в себе си силата, която си имала и проявила ти, преблага и свята девойко, когато бъдем призовани да докажем вярата и любовта си? Застъпи се за мен, преблага и свята великомъченичице, споменавай ме в молитвите си и измоли прошка за греховете ми, що съм извършил, що съм изрекъл, що съм помислил, измоли велика милост, преблага и свята, за мен, за тази, която осмисля живота ми, за хората, които обичам, и тези, които ме обичат, за всички човеци, що се разкайват и що нуждаят се от прошка и милост велика. Амин!

….

Тихо е в храма. Сумрачно. Само догарящата ми свещица припуква и припламва върху старинният бронзов свещник, а един сноп светлина се процежда от кръстообразия прозорец, раздира здрача и осветява с меката си светлина лицето на Спасителя.

Излизам пречистен и знам, че пак ще дойда, търсейки отговор на въпроса - "Кой съм аз, Господи?"

Едва ли, ако се направи една анкета, сред жителите на град Пловдив, някой от тях би могъл да каже нещо, дори и думичка, за тези две имена от далечното минало – Север и Мемнос. Дори, мнозина навярно биха се запитали - имена, но на какво?

Краят на III век след Христа! 38 мъже - немити, смазани от бой, оковани един за друг, чакат с тиха песен на уста неизбежният си край. Защо? Защото са дръзнали да се противопоставят на волята на обожественият приживе Диоклециан Август, римски принцепс, автократор, господар на света. Те ще умрат, защото са прегърнали омразната и противодържавна вяра, защото са повярвали в Спасителя.

Една след друга главите на християните се търкулват на земята. Една, две, три, четири…. тридесет и шест. Последни са Север и Мемнос, двамата храбри воини на Августа. Защо са последни? Защото така е заповядал проконсулът Хорациус, с надеждата, че тези най-смели и честни войни ще се отрекат от Христа, след като видят с очите си грозната казън на трийсет и шестимата….

… Кръвта на Север и Мемнос, първите жители на Тримонциум приели Христа, оплисква земята там, където днес се издига яката каменна снага на храма "Св.Св.Константин и Елена".

Само тридесеттина години след мъченическата гибел на Св.Св.Север и Мемнос и техните тридесет и шест другари, водени от спомена за подвигът им, техните съграждани съжидат първият дом на Господа в градът на тепетата - Християнството е победило, въпреки гоненията.

След време храмът е посветен на Св.Константин и майка му Св.Елена. С това име достига и до наши дни, след почти седемнайсет века история. Разрушаван и опожаряван, въздиган от пепелищата, съсипван наново и наново изграждан, преживял дивите готи, пълчищата на Атила, езическата ярост на Светослав, узи, печенеги, отмъщението на немилостивия Калоян, османските иноверци. След поредното му опожаряване през края на ХVIII век, той е изграден “из основи” през 1832 год., и в този си вид храма е достигнал до наши дни - прекрасна трикорабна псевдобазилика, истинска галерия на възрожденското българско християнско изкуство.

Да, галерия! Най-големите имена на тази епоха са оставили по нещо от себе си в този Храм Божи. Захарий и Димитър Зограф, Атанас Гюдженов, Никола Одринчанин, Станислав Доспевски, Иван Пашкула. Но не само на тях трябва да отдадем своята почит, а и на още двама, по-малко известни, но истински християни и родолюбци - чорбаджи Вълко Куртович - Малкия и Тодор Петков. Първият успява да издейства височайшият султански ферман за изграждане на храма, а вторият дарява 200 000 гроша за строежа - събирани за тази цел цели 20 години. 20 години, грош по грош, събирани с една единствена цел - да засияе отново над Пловдив Божият храм.

От три страни - юг, изток и север църквата е опасана от високи и яки камени стени. Наподобява на крепост, и не случайно! Дори и малките прозорци на самият храм, както и зидовете, които го обграждат, са имали за цел в онези тежки времена, да скрият българската родна реч от ожесточените фанариоти и християнските псалми и молитви от османските господари.

А сега? Нима сега тези стени не скриват от шума и мръсотията на ежедневието? Нима сега, както и преди столетия, човек не влиза в храма за да запали свещ, да се помоли, и да седне след това на някой от старите, патинирани от времето столове за да потъне в съзерцание, поне за миг, в полумрака, сред аромата на тамян, дърво и восък, сам-самин - без суета и себелюбие, пред взора на Спасителя.

-------------------------------------------------------------------------------------------------------
Мисля, че Ви разбирам, Ваше Преосвещенство и се надявам и Вие да сте разбрали, че не съм вложил зла умисъл в написаното. Неофит съм, и поради туй говоря и пиша, това що се ражда лаическия ми мозък. И поради това ще Ви бъда благодарен за всички забележки. На кръстопът съм, навярно ми личи.

И ме боли, когато отида в родния Пловдив, и влизайки в един по един, или общо петнадесет православни храма, някои от които белязали детството ми, виждам, че най-благолепните в миналото, и най-изстраданите от тях, са потънали в разруха. Препоръчвам книгата на Н.Албаджиев – “Старите пловдивски църкви”, прекрасна е. За съжаление не се намира лесно, а моята просто потъна в дън земя и не мога да открия.

Миналата година, средата на март, след поредно посещение в Пловдив, една вечер седнах и написах по няколко реда впечатления за всеки един от тези храмове – Св.Марина, Св.Неделя, Св.Св.Константин и Елена, Св.Димитър, Св.Никола, Св.Петка Стара, Св.Петка Нова, Св.Георги, Св.Харалампий, Св.Св.Кирил и Методий, Св.Възнесение Господне, Св.Цар Борис Михаил Покръстител, Св.Св.Петър и Павел (където съм кръстен), Св.Йоан Рилски, Св.Троица… Нека сияят Во Веки.