Re: за начина на о/б/съждане / Религия и мистика / Православие

Повод за тази тема е мерзския тон на Прокимен,:

Виждам, че Неофит и Иван Желев са организатори на честванията по създаването на ЕКЗАРХИЯТА, т.е. БЪЛГАРСКИЯ РАЗКОЛ. Ако сте почтени хора, достойни за уважение, щяхте да бъдете обективни и нямаше да ЛУКАВИТЕ, подвеждайки несведущите.

Можете ли с Игнатиус да обясните на простолюдието какво означава "ЕКЗАРХ" и на кого се става ЕКЗАРХ? Прочее, какво точно ще празнувате?

Виждам, че е излязла хубава статия за "Екзарх" Стефан и Темелски много вярно говори за отстраняването на дядо Стефан не от някой друг, а самия СИНОД по поръчение на КОМУНИСТИЧЕСКАТА ВЛАСТ.

Това би трябвало да е срам и позор, но отново нито думица за ИСТИНАТА

, който осъжда отделянето през 19 век на Българската Църква от Високата Порта - Вселенската Патриаршия и продължава да сквернослови за време, в което нито той, нито аз сме били родени:

На Великден, 3 Април 1860г., Иларион Макариополски провъзгласява отделянето на българската църква от Патриаршията, като по време на литургията не споменава името на гръцкия патриарх, както повелява църковния канон. Това предизвиква всенародно удовлетворение, но официалното уреждане на въпроса отново се усложнява поради съпротивата на Патриаршията. Тогава лидерите на българската църковна община са подложени на репресии.

На 28.02.1870г. великият везир Али паша връчил на българските представители султански ферман, с който се признавало правото на българите да имат своя църква, независима от патриаршията. Българската екзархия е определена в размер на 15 епархии: Русенска, Силистренска, Шуменска, Търновска, Софийска, Врачанска, Ловешка, Видинска, Нишска, Пиротска, Кюстендилска, Самоковска, Валешка, Варненска, Силистренски санджак, Созополска каза, Пловдивска епархия. За останалите области със смесено население трябвало да се проведе допитване. С огромно мнозинство през 1874г. Скопско и Охридско също се присъединили към българската църква.

През 1871г. църковно- народния събор приел екзархски устав и според него на 16.02.1872 за Екзарх бил избран видинския митрополит Антим I (1816-1888). Иларион Макариополски бил отстранен от Високата порта.

Трябва да се отбележи, че титлата екзарх е избрана поради не съвсем ясното и значение по това време, с цел да и се придаде значение според националните интереси, а и патриарх Григорий VI я предлага през 1867г., защото тя подчертава по- ниския ранг от неговия.

На 14.04.1877г. е избран втори български екзарх Йосиф Ловчански.

Създаването на независима българска екзархия било дело на целия български народ. В резултат на националия подем на продължителната и организирана борба за духовно обособяване българите били признати за самостоятелен народ. Границите на Екзархията в общи линии очертавали историческите права на българската нация- Дунавска България, Тракия и Македония. Екзархията обединила духовно, политически и религиозно българския народ и била призната за първата национална институция.

Историята свидетелства:

Църковната борба се оценява от изследователите като един от най- съществените елементи на Възраждането. Тук не става дума толкова за религия, колкото за национални права и институции, защото, за да бъдат признати за нация, а и сами себе си да усетят като такава, българите в османската империя трябва да притежават отделна църковна йерархия. Освен това, че са наричани нация, в такъв случай те биха получили редица свои учреждения и права, които биха им позволили в рамките на Империята благодарение на милет-системата да имат известна културна автономия, което би ги улеснило да се сдобият и със собствена държава. Всичко това обяснява защо църковната борба е масова и дълготрайна и се определя като един от най- съществените елементи на Възраждането.

От началото на XVIII век българите все повече усещат гръцката църковна власт като тежък материален и духовен гнет. Пръв Паисий Хилендарски обосновава необходимостта българите да отхвърлят тази зависимост. Срещу това стои Цариградската патриаршия, затова започналата с нея борба придобива характер на възраждане и консолидация на българската нация.

Църковната борба се дели на два основни етапа. Първият е от 20-те години до Кримската война (1853-1856), когато тя е слабо организирана, липсва й център и здраво утвърдени pъководни личности. Целта все още не е самостоятелна църква, а само български владици и български език в просветата и богослужението, български храм и български вестник в Цариград. Вторият етап е след Кримската война, когато влиянието на Русия, която държи на единството на православието, е отслабено и опрени на хатихумаюна, българите поставят искане за отделна църква. Това искане се реализира през 70-те години, когато е издаден султанският ферман за Екзархията, избран е екзарх, Смесен Съвет, Синод и владици, съставен е устав и е постигнато задоволително международно признание. Но тъй като българите от Тракия и Македония остават още в Патриаршията, борбата продължава и след това.

През 20-те години избухнали първите събития предвестници на организираната борба за национална църква. През 1824г. Във Враца група български чорбаджии начело с Димитраки Хаджитошев поискали гръцкия Владика Методий да бъде сменен с българин. Д. Хаджитошев бил убит, но Методий бил отстранен. Подобни надигания имало през следващата година в Скопие, Самоков, Стара Загора, Казанлък и Нова Загора, но тези изолирани прояви на недоволство от гръцката фанариотна патриаршия били предварително обречени на неуспех поради липсата на ясно изразено и смело прокламирано чувство за национална принадлежност сред българите.

През 1838г. Починал търновският митрополит Иларион Критски- образован и толерантен към българите духовник, чието място било заето от владиката Панарет, който бил необразован, груб и освен това патриаршески екстремист. Това подсказвало, какво ще бъде отношението на Патриаршията към желанието на българите за независимост, затова били подписани протести и петиции за отстраняването му от 16 кази: Търново, Свищов, Русе Плевен, Враца, Габрово, Ловеч, Разград, Стара Загора, Нова Загора, Казанлък, Ботевград, Никопол, Чирпан, Севлиево и Рахово. Всички искали за митрополит да бъде поставен Неофит Бозвели. През 1839г. Високата порта оповестява указ изветен като Гюлхански хатишериф, в който официално се прокламират равни права за всички християни в Империята, включително и за българите, но това остава само обещание. През 1840г. Исканията били предоставени на Високата порта, но патриаршията отказала, като само заменила Панарет с гръка Неофит Византиос, а Неофит Бозвели бил определен за протосингел на новия владика. В знак на протест той се оттеглил в Лясковския манастир и поради проявеното своеволие бил заточен в манастир на Атон (м/у 1841 и 1844).

През 40-те години подобни протести имало в Самоков, Шумен и Видин. Продължила борбата и в Търновската епархия, в която се включил и учителя П. Р. Славейков. През 1844г. Било изпратено ново искане до Високата порта за български архиерей. При обиколката на султан Абдул Меджид през 1846г. Из провинциите турските власти били засипани с искания за български владици, надигнала се част от македонските епархии. Въстанали и Ловеч, София, Видин и Самоков. В началото на 50-те се включил и Пловдив, смятан за крепост на гърцизма в Тракия, а също и Пазарджик. Начело застанали Найден Геров, братя Чалъковци и др.

В борбата се включили най- активно просветните среди от българската буржоазия, свещеници и чорбаджии. Център на борбата станал Цариград, където имало около 30000 българи. През 1839 под ръководството на Неофит Бозвели се създалабългарска община. Той привлякъл Иларион Макариополски и през 1844/45г. двамата представили пред Портата първите общонационални искания- в българските епархии да бъдат поставяни само български владици; да има определена заплата за владиците; богослуженията да се провеждат на български; разрешение за българска църква в Цариград; разрешение за издаване на вестник и ккниги; формиране на постоянно 4-членно правителство при портата, независимо от Патриаршията; и др. Поради колебания във Високата порта, двамата водачи потърсили подкрепа от чужбина, но усилията им останали безплодни. В края на 1845г. Неофит Бозвели и Иларион Макариополски били заточени отново в Атон. Неофит починал 1848г.

Движението обаче придобива още по- масов характер и през 1849г. със специален ферман турското правителство разрешава на българите да имат своя църковна община в Цариград начело с български владика, като по този начин българите за първи път били признати за отделна народностна общност в Империята. Веднага се формира многочислена българска църковна община. Александър Екзарх започва издаването на първия български местен вестник, Стефан Богориди дарява една от къщите си за сграда на открития общински параклис “Св. Стефан”, през 1858г. Иларион Макариополски е ръкоположен за владика. Оттогава Цариградската българска община се утвърждава като главен ръководител на движението за църковна независимост.

По време на Кримската война църковното движение претърпява известен спад поради променливата обстановка в Турция. Парижкият мирен договор от 1856г. показвал, че българите не могат да разчитат на промяна на политическото статукво на Балканите и затова трябвало да се съсредоточат върху извоюване на културна и църковна автономия. През същата година султанското правителство оповестява нови реформи в империята, чрез така наречения Хатихумаюн. В него отново се обещават граждански права и равенство за всички поданици на Империята, но те отново не биват изпълнени. Той обаче дава основания на българите да поставят пред високата порта въпроса за църковна и гражданска автономия чрез молби на 20 градски представители и 40 царидрадски, в които вече се изисквала църковна автономия. Цариградската патриаршия отново осуетява удовлетворяването на българските искания, но това води до масови повсемесни протести срещу гръцкото духовенство.

През 1860 г. наред с традиционните центрове в движението се включили и изостаналите македонски, южнотракийски, както и причерноморските области, като по този начин се очертали и границите на българската нация.

Ключова е и ролята на Великите Сили за Църковно-националното движение. Пусия подкрепяла Патриаршията, защото искала единство на всички християни в Османската Империя. Франция през 40-те искала да получи влияние на Балканите чрез засилване на католическите мисии, но се сблъскала със силното руско влияние и за да го преодолее, започнала да подкрепя идеята за самостоятелна българска църква. Австро-Унгария също подпомагала навлизането на католицизма, но работела и срещу Франция. Намесила се и Британия, която се стремяла главно към разкриване на протестантски мисии.

Особено активна дейност развил французинът лазарист, пасторът Еужен Боре, който подтикнал Драган Цанков към уния с римската църква. 3000 българи начело с Др. Цанков преминали към католицизма. Архимадрит станал простодушният и неграмотен старец Йосиф Соколски. По късно около 15000 българи преминали под върховенството на папата, но движението бързо западнало поради “аферата Соколски” с изчезване на трима униатски ръководители.

През 1864г. Русия коренно променила политиката си, за да върне влиянието си и да ограничи това на запада. За посланик в Цариград бил назначен граф Игнатиев, но Русия не се отказва напълно от Патриаршията чак до 1870г., когато въпросът за църковна независимост бил решен.

Западните държави искали да се запази целостта на Турция като преграда пред руската инвазия и само Великобритания подкрепяла борбата за културна и църковна автономия. Франция залагала само на действието на католическите мисии за засилване на влиянието си. Чак в средата на 60-те Австро-Унгария и Франция разбрали, че трябва да се съобразяват не само с интересите си и започнали да подкрепят българската кауза.

Така се зародили различни идейни течения и “партии” в българското църковно-национално движение.

Първата е “партията” на националното действие начело с Иларион Макариополски и Др. Ст. Чомаков. Втората групировка е “партията” на умереното действие. Тя изразява интересите на русофилите за компромиси и отстъпки, като се избягва пълен разрив с Патриаршията. Водачите били Н.Геров, Т. Бурмов и за известно време Ал. Екзарх. Третите били “партията” на туркофилите, водена от Кръстевич, братя Тълчилещови и Иван Хаджипенчович. Те смятали, че целта може да се постигне чрез умерени действия и с подкрепата на Високата порта. Партията на западняците, смятала, че единствено със съдействието на великите сили могат да постигнат църковна независимост.

Към края на 60-те години се оказало, че Цариградската патриаршия няма реална власт в българските земи. Но чак когато положението става неудържимо и се появяват симптоми за радикализиране на националната революция чрез силови действия, турското правителсво отстъпва.

След 28.02.1870 г. се признава правото на българите да имат самостоятелна българска църква.

Предрага ми Лия,

Днес забелязах новооткритата Ви тема през обедната ми почивка на работа и побързах само да дам сигнал, че съм я забелязъл. С нетърпение се връщам у дома и бързам да Ви благодаря всесърдечно, че открихте тази тема, която влиза в църковната ни история с факта, че за пръв път се поглежда от една друга страна, за която национализмът ни не е позволявал да се каже истината.

Напълно приветствам патриотичните Ви чувства и никак не си мислете, че съм народен предател. Във Вашата национална ревност ще стигна по-далече от Вас и с риск да настроя цял свят срещу себе си, ще кажа и друга истина, че свети патриарх Фотий е ЛИЦЕМЕРИЛ най-политикански и далече не по християнски с Кирило-Методиевата мися.

Няма да се спирам за неговото НЕКАНОНИЧНО назначение от императора и незаконното сваляне на каноничния патриарх Игнатий. Открай време православието злоупотребя с тези понятия "каноничен" и "неканоничен". Ще спра вниманието Ви само на патриаршеското лицемерие. Той изпраща учениците си на оня край на света да проповядват на разбран славянски език и бил уж привърженик да се служи на народните езици, а лицемерно се правел че не вижда и не чува духовните нужди на съседните българи и желание на българския владетел.

Патриарх Фотий се е противопоставял най-енергично срещу въвеждането на славянския език в България. Прочее, истината за Кирило-Методиевата мисия си е чиста ПОЛИТИКА. Затова и св. Методий е напуснал в крайна сметка Цариградската Патриаршия и умира в клира на римския първосвещеник.

Историята като богословието може да се оприличи на двулицев ЮРГАНСКИ ЧАРШАФ.

Съзнателно провокирах с този въпрос за ЕКЗАРХИЯТА и Ви благодаря чистосърдечно, че отворихте темата. Тази тема би могла да омекоти създалото се напрежение и злоупотреба с въпроса за "РАЗКОЛА".

Искам да уважа чувствата на всекиго и да изразя уверението, че Бог ще ни е съдия кой доколко несъзнателно и тенденциозно ЛЪЖЕ и ПОДВЕЖДА неспособните да употребят сивото си вещество за размисъл, когато съвестите са приспани, а на някои и жигосани (това са технически термини от богословската дисциплина "Християнска етика").

Ако проследим въпроса за т.н. "ЕКЗАРХИЯ", колкото и несправедливо гърците да са унищожили националната ни църква, то сам по себе си актът на първооснователите на самостоятелната Българска Църква е РАЗКОЛ чиста проба. Няма да заговорвам и за масонската партия на видни българи в това дело. Не забравяйте, че първият превод на Маркс на български език е направил не някой друг, а "екзарх" Йосиф.

Та въпросът ми към Вас и Игнатиус, който ми изпраща бележки от типа "сапунени мехури" беше ясен, недвусмислен и не случаен: какво ще рече "ЕКЗАРХ" и що е ЕКЗАРХИЯ.

В българския случай, тези термини са чисто и просто АБСУРД

Ако църковните журналисти побързаха да пишат за "самозвания" Инокентий и за мен, че съм се мотаел като самозван епископ, те демагогски премълчават ИСТИНАТА, че Българската ЕКЗАРХИЯ е чисто и просто САМОЗВАНЩИНА.

Екзархът е представител на ПАТРИРХ и само последният определя каноничните граници на въпросна екзархия или екзархат. Българите се отделили самочинно и подвели целия народ в РАЗКОЛ, като го предрешили с наименованието "ЕКЗАРХИЯ". От канонична гледна точка, това си е не само РАЗКОЛ, но българите са обвинени и не случайно в ЕРЕС, разкъсвайки ЦЪРКОВНОТО ТЯЛО не по духовни, а чисто и просто националистични причини.

Ако тогавашните самозванци в раса сторили историческа крачка в името на българщината, то защо днес да не се приеме за нормално, че загрижени хора за душеспасението си напускат широкото поле на т.н. "Б.П.Ц.", която отдавна е загубила всякакво християнско съдържание. Не с хула, а с кървяща болка ще кажа, че отец Людмил ще да има право в онзи страшен израз за "причастието отрова", срещу който така яростно въстанах в някогашната тема.

Наблюдавайки хода на отдалечаване от Христа и евангелските истини, питам се доколко са валидни и тайнствата на тази външна патриаршеска форма, която все повече и повече заприличва на евангеска варосана гробница. Боя се, че Б.П.Ц. никого не спасява и нищожно малко свещеници все още поддържат мъждукащата духовност сред православните българи.

Понеже темата беше за ЕКЗАРХИЯТА, която годишнина богословът и държавник Иван Желев с Дядо Неофит ще организират най-тържествено, то пак се връщам на синодалния официоз, станал трибуна на нехристиянски проповеди и долнопробни ЛЪЖИ и ЗАБЛУДИ.

Някакъв платен лъжец, вживяващ се от висотата на своята прелестънест, че едва ли не е съвременен "УЧИТЕЛ" на Църквата (понятие от патрологията), се беше изсилил да обяснява на немислещото стадо човекоподобни говеда за "крадените антиминси" на Инокентий. Само дето мошенникът църковен писател не казва на читателите си за действително откраднатите гръцки антиминси от самозваната БЪЛГАРСКА ЕКЗАРХИЯ.

Някои сладкодумни ДЕМАГОЗИ се опитват да представят всяка съпротива на езическата РАЗКОЛНИЧЕСКА ПАТРИАРШИЯ като някакво сектанство. Не обясняват на пасящите трева псевдо-православни не е ли имала просектански характер и самата ЕКЗАРХИЯ, лишена от духовни подбуди, а преизпълнена с национализъм и про-масонска политика.

Ако уважаваният от Вас епископ Николай поставя под съмнение благодатността на ръкополаганите при Митрополит Инокентий духовници, то кой ще се намери да обясни логично тази му налудничавост, съпоставяйки актуалния проблем с някогашния в ЕКЗАРХИЯТА.

Никой от православния свят не е съслужил с българите и ако замълчали за българската ерес, то и досега гърците ни смятат за схизматици, а много руски духовници ни смятат за езичници.

Прочее, благодатни ли са тайнствата в разколническата ЕКЗАРХИЯ? Защо са служили на КРАДЕНИ антиминси и откъде са взели благодатта за да се облагодатят, че днес да са ИСТИНСКАТА ЗАКОННА ЦЪРКВА?

Въпросите ми са по-скоро към ДЕМАГОЗИТЕ от "Църковен вестник", които подвеждат наивните лапачи на летящи мухи.