проповед от Рим / Религия и мистика / Православие

По отношение на Духоборната Богопротивна Ерес Filioque, предлагам Ви отново блестящо доказаните тези на о. Владимир Гете, бивш католически свещеник, приел Православието и един от най-блестящите съвремени богослови на Запада. Нашата приятелка Валентина, доколкото знам, е публикувала превод на част от творчеството на приснопаметния отец в pravoslavieto.com:

"Ереста Filioque
Никой в римската църква не оспорва факта, че към 8-ия член на Никейския символ на вярата, съдържащ догмата за Св. Дух, е внесена прибавка, че той изхожда „и от Сина“ (лат. Filioque).

Тази прибавка е направена първо в Испания в VII век, била е разпространена в VIII век във Франция (Галия), в XI век папа Лъв III решително й се противопоставил, като дори накарал да напишат православния Символ на вярата на две плочки на гръцки и латински и го поставил в катедралата „Св. Петър“ в Рим „от любов към православната вяра и за запазването й от повреждение“ (цит. по д-р Милаш, пое. съч.) . Последен Рим в 1014 г. се съгласява с тази добавка и я приема за част от догмата.

Прибавката „и от Сина“ е абсолютно незаконна по две причини:

1. Защото е направена въпреки изричната забрана на III Вселенски събор в Ефес (7-мо правило) да се допълва или отмахва нещо от Никео-Цариградския символ;

2. Защото тя съдържа голяма грешка, разрушаваща догмата за Св. Троица — основен за християнството.

След като прибавката е била приета на Запад, римските богослови са се старали да докажат, че учението, което тя изразява, е от апостолско време и е прието от цялата древна Църква, въпреки че със сигурност се знае, че до V век вселенската Църква не е познавала такова учение. Те са цитирали много текстове, които са се погрижили да разтълкуват в полза на своята теория. Абат Гете разделя тези текстове на три категории:

а) напълно измислени текстове;
б) основно преправени текстове и
в) зле изтълкувани текстове.

Но въпреки своите усилия с най-голяма категоричност може да се твърди, че нито едно място в Св. Писание не доказва, че Св. Дух изхожда и от Сина. Напротив, единственото място, в което ясно се говори за Неговото изхождане (Иоан 15:26) съдържа православното учение, отразено в Никейския Символ на вярата: „Духът на истината, Който изхожда от Отца“.

Римските богослови се опитвали да докажат своята теза чрез тълкуването на няколко цитата.

1. „Който изхожда от Отца“ (Иоан 15:26) според тях не изключвало „и от Сина“, тъй като Отец и Син били едно по същество и каквото имал Отец го имал и Син. Да, тъй като са еднакви по същество, може да се твърди, че всичко, каквото има Отец, го има и Син, и Дух Светий, с изключение на личните свойства. Да се твърди, че има общност на личните свойства, означава да се изпада в савелиевата ерес. За това пишат св. Григорий Богослов и св. Григорий Нисийски. Когато се казва, че Дух Светий изхожда от Отца, под името Отец не може да се разбира и Син, Който е един с Отца по същество, но съвсем не и по личност. Ако този цитат съдържаше мисълта, че Дух Светий изхожда и от Сина, а и сам Св. Дух е един по същество с Отца, то Синът би трябвало да се ражда и от Св. Дух; така би могло да се допусне, че Син се ражда и от Самия Себе Си, а Дух Светий изхожда и от Самия Себе Си ... А Господ Иисус Христос би казал, ако разбираше под думите „от Отца“ и Себе Си, така както е казал: „Дух Светий, Когото Отец ще изпрати в Мое име“ (Иоан 14:26) и „Утешителят, Когото Аз ще ви пратя от Отца“ (Иоан 15:26).

Тези последни думи римската църква тълкува в смисъл на вечно изхождане, но според Св. Писание в тайнството на Св. Троица посланието на едно лице от друго не предполага изхождането на второто от първото. В Св. Писание има примери на изпращане на Сина от Св. Духа (Ис. 61:1 срав. Лука 4:13), без това да има отношение към предвечното Му раждане, което е само от Отца (Иоан 1:14; 1:18; 3:16 и др.)

Изпращането на Сина от Духа и обратно древните Отци са считали за следствие от единството на Техните същества и взаимното Им общение и участие в делата един на друг. Св. Амвросий: „Синът е казал „от Отца изхожда“ — това става по началото на битието, казал е: „Аз ще го изпратя“ — това става по общението и единството на естеството“. Същото твърдят и св. Кирил Александрийски и блаж. Иероним.

Следователно древната Църква е учела, че посланичеството на Сина и на Духа в света, като временно, се отнася към външната деятелност Божия, а тя е обща в единосъщната и неразделна Троица.

Дух Светий не е по-малък, като бива изпращан. Причината поради която Синът Го изпраща в света е, че като Изкупител на Света Той е добил особено право от небесния Отец да изпраща Духа Светаго в света, за да възражда и просвещава човеците, затова и Св. Дух е поставен в зависимост от прославения вече Иисуса Христа (Иоан 7:39).

Думите „от Моето ще вземе“ (Иоан 16:14), които латинците пак прилагат като доказателство за тяхната теория, всъщност отново се отнасят до външната деятелност. Употребеното бъдеще време на глагола указва едно предстоящо действие, ако неговия смисъл бе „изхожда“, щеше да се отнася до вечното битие и би трябвало да стои в сегашно време. Св. Иоан Златоуст, св. Кирил Александрийски, Евсевий Кесарийски са тълкували тези думи като отнасящи се изключително до учението, което Иисус Христос е възвестил на учениците, а Дух Светий е трябвало да ги утвърди в него.

От израза: „Всичко, що има Отец, е Мое“ (Иоан 16:15), римските богослови приписват и на Сина свойството да извежда Св. Дух. Но ако това бе така, би следвало присъщото на Отца свойство да не е роден от никого да принадлежи и на Сина, а свойството Му да ражда Сина би трябвало също да принадлежи и на Сина!

Следователно тези думи се отнасят само до Божественото същество, общо за всички Лица на Св. Троица, а не в отношение на личните свойства. В този смисъл са и тълкуванията на Тертулиан, св. Григорий Богослов, св. Григорий Нисийски, св. Иоан Дамаскин и др.

От тук следва да се заключи, че „Filioque“ не е учение на Св. Писание, нито на Св. Предание, тъй като св. Отци съвсем не в този смисъл са проповядвали. Като безпристрастен историк, абат Гете предупреждава: „Човек би могъл да срещне тук и там текстове, благоприятствуващи римската ерес. Тогава той би трябвало да се обърне към оригинала и ще забележи с учудване, че въпросните текстове са или фалшифицирани, или абсолютно измислени.“ Той привежда примери с приписване на „филиокве“ в творенията на блаж. Иероним, папа Дамас (IV век), дори на св. Атанасий Велики в някаква реч на Никейския събор ... „Стигнало се до там, да прибавят „филиокве“ в посланието на св. патриарх Фотий до Михаил, българския княз. Ние добре знаем, че именно св. патриарх Фотий е забелязал първите римски нововъведения, разкрили се при проповедта на нахлулите в България римски свещеници и пръв е повел ревностна борба против тях. Именно това принудило папа Иоан VIII да му пише, че причислява към Иуда престъпниците, проповядвали лъжливо, и да упълномощи своите легати да подпишат анатемата, произнесена от Цариградския събор в 879 г. против всеки, който се осмелява да защити прибавката „филиокве“ към Никео-Цариградския символ.

Абат Гете твърди, че във всички цитирани от римските богослови текстове, в които е прибавено „и от Сина“ ясно може да се установи, че тази прибавка е направена през Средновековието, така че в най-добрите съвременни издания на Запад тя е премахната. Много от тези цитати са изчезнали и от дисертациите по този въпрос, но други остават. Авторът споменава за големия изследовател Зьорникау, който посветил целия си живот на проучване на всички възможни текстове, свързани с този спор. В резултат на тези търсения той стигнал до заключението, че Източната църква има право. Това довело учения-протестант до заключението, че истинска е Православната Църква, към която той впоследствие се присъединил."

По отношение на непорочното зачатие на Св. Дева Мария:

"Ереста за непорочното зачатие на Св. Дева Мария
На 8-ми декември 1854 г. папа Пий IX публикувал една була, с която провъзгласява за догмат, че Св. Дева Мария е била зачената непорочно от св. Анна. Като съвременник на това събитие, абат Гете се включва в богословските спорове, които този акт предизвикал. Той пише множество писма на пропаписткия богослов монсеньор Малу, който издал книга-апология на този догмат. Абат Вл. Гете определя това нововъведение като нова ерес, фактически отричащо догмата за Изкуплението. Древната вяра на Църквата е, че цялото човечество, без никакво изключение, е поразено от първородния грях, предаван по наследство със самия акт на зачеването. От това следва, че човешката природа на Господ Иисус Христос не е засегната от този всеобщ грях, тъй като единствено Той не е заченат по обикновения начин. Но що се отнася до Св. Дева Мария, тя е била зачената като всички хора, т.е. със този грях, присъщ на човешката природа, а после е била очистена от него, подобно на св. пророк Иеремия и св. Иоан Кръстител. А в папската була се твърди, че тя е била напълно предпазена от този грях, така че не е имала нужда да бъде очиствана от него. Но ако тя не е имала нужда от очистване, то тя реално не принадлежи към човечеството. Така се стига до заключението на някой си римски доктор М. Нюман, което между впрочем не е било оспорено от римската църква, че „след булата от 1854 г. Св. Троица била допълнена (!?) със светата Дева, издигната до божествена висота.“

За разлика от всички останали папски нововъведения, които римската църква се е опитвала да прикрие винаги с някакво покривало, папа Пий IX заявил на епископите, събрани около него „като деца-хористи“, без реално право на глас, че дефинира този догмат единствено „по силата на своя собствен авторитет“. Впоследствие римските богослови се опитвали да докажат, че този нов догмат отразявал старото вярване, „латентната традиция“ на вселенската Църква, на което булата само дала израз. Като доказателство за това римските богослови посочват:

1. Думите от Битие, 3:15: „и ще всея вражда между тебе и жената, и между твоето семе и нейното семе; то ще те поразява в главата, а ти ще го жилиш в петата“, където латинският текст е повреден и вместо ipse (което), т.е. семето, което ще поразява змията, стои ipsa (която). Този вид на превода променя изцяло тълкуванието, но изглежда е безпредметно да се спори, защото най-големият защитник на новия догмат Пероне направо заявил, че е безразлично дали ще се употреби ipse, ipsum или ipsa (т.е. среден, мъжки или женски род), защото всичко това пак доказвало, че Св. Дева е зачената непорочно.

Такъв превод разрушава основата на обещанието за Спасител, като отнася не към Спасителя, а към майка Му. Но тълкувателите на папската була твърдят, че неточността на превода свидетелствувала за древността на догмата. Д-р Н. Милаш справедливо възкликва: „Нима върху неточности и лъжи могат да се основават догмати?“ Въпреки това, в римската църква със съществуването на учението се обяснява неправилността на превода, а с неправилността на превода се доказва истинността на това учение ...

Друг текст, който привеждат римокатолиците е поздрава на Архангел Гавриил: „Радвай се благодатна!“ (Лука 1:28), който бива тълкуван в смисъл на „зачената с благодат, без грях“. Дори от контекста се разбира, че думите са казани в смисъл, че тя е намерила благодат у Бога. Изследователят Гете обобщава: „От всички текстове, които той (Пий IX) посочва, без страх можем да кажем, че няма нито един, който да е бил приложен от св. Отци на Църквата към непорочното зачатие на Св. Богородица. Веднъж завинаги е прието във вселенската Църква, че Св. Писание трябва да бъде тълкувано в съответствие с Преданието през всички векове. Ако никой от св. Отци не е отнесъл към Св. Дева пасажите, включени в булата, с какво право те се отнасят към нея днес?“ Така той заключава: „Самата була, създавайки този догмат, не доказва ли сама, че преди 8 декември 1854 г. той не е съществувал?“

Всички посочени текстове говорят за непорочността на живота на Св. Богородица, за девството й, за божественото й майчинство, но нито дума в цялото Предание на Църквата през първите 12 века от историята й относно непорочността на нейното зачеване. Абат Гете се позовава на труда на един автор от XV век Викентий Банделски (Vincent de Bandellis), който посочва над 4000 текста от св. Отци, папи, писатели и авторитетни богослови, които отричат това вярване. Истината е, че до XIV век и най-големите римски доктори и самите папи са го отхвърляли: блаж. Августин, папите Инокентий I, Геласий I, св. Лъв Велики, Инокентий II, Инокентий III и др. А думите на папа Инокентий V ca твърде красноречиви: „Св. Дева Мария е била осветена в утробата на майка си не преди нейната душа да се съедини с тялото й, защото тогава не е била още способна да приеме благодат, нито пък в момента на това съединяване (к.н.), защото ако бе станало така, то тя би била свободна от първородния грях и не би имала нужда от изкуплението чрез Иисуса Христа, необходимо на всички човеци, а това не бива да се твърди“.

Когато през XII век за пръв път се зародили такива вярвания и лионската църква пожелала да празнува деня на зачеването на Св. Богородица, един от стълбовете на римското богословие Бернар Клервоски им написал писмо и решително се противопоставил на това, защото според него не бива да се чествува единствения миг, в който Св. Дева е била под властта на греха. Той счита, че да се твърди, че Св. Дева Мария е зачената непорочно означава, че тя е зачената от Св. Дух. „Особено пък никой да не говори, че Св. Дева е зачената от Св. Духа, а не от човек; аз казвам и доказвам, че Дух Светий слязъл над Нея, но не че е дошъл с Нея. Аз казвам, че Дева Мария е заченала от Духа Светаго, но не че е била зачената от Св. Дух. Аз казвам, че тя е Девица, а в същото време и майка, но не казвам, че е родена от Девица.“ А по-нататък той дори отговаря на папските оправдания, че догматът бил провъзгласен в отговор на натиска на вярващия народ и за по-достойна похвала на Св. Богородица, като казва: „Светата Дева всекиго ще осъди за такова прославление, което, както се вижда, е прославление на греха; тя никога няма да одобри нововъведение, което е измислено против учението на Църквата, нововъведение, което е майка на безразсъдността, сестра на суеверието и дъщеря на лекомислието ...“

Най-уважаваният теолог на римската църква, Тома Аквински, също твърди:

„Понеже преблагословената Дева Мария е зачената в съпружеския съюз на родителите, то и нейното зачатие е станало в първородния грях.“ (Summa 3:18).

За да избегнат противоречието с тези големи учени на своята църква, римските богослови измислили някакво „пасивно зачатие“, под което разбират оная минута, в която душата се влива в тялото, и твърдят, че в активното зачатие Св. Дева е била осквернена от греха, но в пасивното — запазена от всяко греховно осквернение (Ленц). Следователно, без понятието за пасивното зачатие, догматът се губи. И след като то не се среща нито в Св. Писание, а се оказва толкова съществено за догматиката, нито в Св. Предание, нито пък във физиологията, д-р Милаш обобщава, че това е „изкуствен термин, измислен да съгласява онова, което е невъзможно да се съгласява“, та естественото зачатие да може да се нарече непорочно.

Като неоспоримо доказателство за новия догмат, римските богослови привеждат цитати от православните богослужебни книги, където Св. Богородица често бива наречена пренепорочна, преблагословена, като тълкуват това в смисъл на непорочно зачената. От тук те заключават, че Православната църква всякога е считала Св. Дева за непорочно зачената и това е било постоянното вярване на източната църква. Чудно, как тази истина е била открита на „схизматическата, фотиянска църква“, а „истинската, римска църква“ е оставена в неведение до 1854 г? В православната книжнина думите „непорочна“ и др. св. Ефрем Сирин и други свети Отци отнасят към нейното приснодевство. Същевременно богослужебните книги я наричат и „плод на болки“, „възсияла от тленна утроба“ и т.н. Но римските учени са цитирали само онова, което им допада. Имало дори някакъв кардинал Манинг, който твърдял, че между Изтока и Светия престол имало една връзка — почитането на Св. Богородица, и чрез тази връзка Пий IX бил привързал Източната църква към Светия престол повече от всеки друг папа. В определението на непорочното зачатие източните не виждали нищо друго, освен тяхната постоянна и обща вяра. Д-р Милаш цитира отзив в списанието на абат Гете „Юнион Кретиен“ от 1868 г. и заключава: „Жалко ни е, гдето посоченият кардинал не знае, че източните нарекоха „нов елемент на разединение“ и „нова западна ерес“ това определение.“

Някой би могъл да повдигне възражение срещу тези оценки за догмата, позовавайки се на небезизвестното явяване на Св. Богородица на една девойка в екстаз през 1855 г., близо до Лурд. Св. Богородица, по думите на единствената свидетелка, била заявила: „Аз съм непорочното зачатие“. На това абат Гете отговаря в друга статия в „Юнион Кретиен“: „Да се вложат в устата на Св. Дева тези смешни думи, това значи да се оскърбява Св. Дева и да се твърди, че тя одобрява една ерес. Дори само това доказва, че дори да е имало явяване на изпадналата в екстаз, то това явяване е демонско.“ По повод на изцеленията, които стават там, той пише: „И това, което той нарича чудеса, не са ли необичайни факти, вследствие на влиянието на демона? Ние не ще правим труд да ги обсъждаме, защото за нас те не могат да не бъдат фалшиви или демонични, щом се правят в чест на непорочното зачатие, ерес, осъдена от неизменната вяра на Църквата, дори и на западната църква, до 1854 г. Иисус Христос ни е уверил, че чудеса биха могли да се случат и в подкрепа на заблудата, но че не трябва да им се вярва, дълг на вярващите е да се придържат към приетата вяра. И така, дори и ангел от небето да слезеше, за да ни съобщи някакъв нов догмат, ние щяхме да осъдим него и неговия догмат и чудесата му като проява на ада. Ако г-н Лазер познаваше този критерий на истинския католик, той би се въздържал да напише дебелата си книга, която не доказва абсолютно нищо, или ако фактите в нея са верни, би доказала, че демонът упражнява своята власт и в църквата, към която той принадлежи. Това демонско действие би доказало още веднъж, че Божият Дух се е отдалечил от нея".

За непогрешимостта на папата:

"За папата и неговата непогрешимост
Из „Схизматичното папство или Рим в отношението му с източната Църква“

След излизането на книгата „Схизматичното папство“ в 1863 г. абат Гете бил жестоко нападан от защитниците на абсолютната папска власт, но спокойно отговорил: „Можеха да ме обиждат, но да ме опровергаят — не можеха.“

За да изследва истинността на папските претенции за главенство в цялата Църква, той търси дали съществуват основания за такива претенции първо — в Светото Писание, след това — в творенията на св. Отци и църковни писатели от първите векове на християнството, както и в решенията на Вселенските събори.

Още в началото на своя труд изследователят не се страхува да изкаже две основни заключения, до които е стигнал вследствие своите исторически проучвания и които доказва с подробни факти:

1. През първите осем века от историята на Църквата римският епископ никога не е притежавал власт „по божествено право“, каквато е искал да упражнява след това.

2. Именно претенциите на римския епископ за първенство над цялата Църква „по божествено право“ са били истинската причина за разделението.

Папската власт, осъдена от Светото Писание
Защитниците на папската власт твърдят, че тя има основания в самото Слово Божие. Те се позовават най-вече на стихове 18 и 19 от гл. 16 на св. ев. Матей:

„Ти Си Петър, и на тоя камък ще съградя църквата Си ...“.

Тъй като Библията е книга, която съдържа тълкувание на самата себе си, абат Гете се обръща към самото Слово Божие, за да потърси истинския смисъл на посочените думи.

Църквата, според св. ап. Павел, е храм, в който всички вярващи — и старозаветни и новозаветни — са камъни (Ефес. 2:20-32). Пророците и апостолите са първите редове на градежа на мистичната сграда, вярващите се нареждат върху тези основи и образуват самата постройка, а Иисус Христос е основния, крайъгълния камък, който дава на сградата нейната здравина.

Няма друг основен камък освен Иисуса Христа (I Kop. 3:11). B същото послание св. ап. Павел укорява коринтяните за разделенията сред тях и казва, че нито Петър, нито той самият, нито Аполос могат да бъдат основа на Църквата — те са само служители на Църквата Христова.

Самият св. ап. Петър, когото римските богослови искат да представят като пръв абсолютен господар в Църквата, не е и помислял за високите прерогативи, с които го облагодетелствуват и които приписват на римските епископи, считайки ги за негови приемници. Обръщайки се към презвитерите, в своето първо послание (5:1 и сл.) той пише: „Ония, които са между вас презвитери, моля аз, съпрезвитер техен и свидетел на Христовите страдания...“ и по-нататък: „Кога се яви Пастиреначалникът, ще получите неувяхващия венец на славата.“ Св. ап. Петър не е познавал друг пастиреначалник освен Иисуса Христа, а себе си считал за презвитер, като не говори нито че е пръв, нито че е главен; той не се възвеличава над останалите презвитери, а им говори като на братя, като на равни, и им дава съвети само в качеството си на свидетел на страданията на Христа и на Неговата бъдеща слава, открита му на Тавор.

Много пъти Св. Писание говори за камъка в преносен смисъл. Тази дума винаги означава Иисус Христос и никога — нито пряко, нито косвено — св. ап. Петър. И с право огромното мнозинство от св. Отци и църковни писатели са разбирали цитираното място в смисъла, изложен по-горе и са отнасяли думата „камък“, с която си е послужил Спасителят, или към Иисуса Христа, или към Неговата божественост. Това тълкувание повече подхожда на текста, по-добре се свързва с другите пасажи на Св. Писание и не приписва на Христа такава недостойна за Него игра на думи. Именно така са тълкували този текст св. Иларий Поатенски, св. Григорий Нисийски, св. Амвросий, блаж. Иероним, св. Иоан Златоуст, блаж. Августин, папа Лъв I, св. Григорий Двоеслов, св. Иоан Дамаскин и др. В своята книга „Славянските апостоли Кирил и Методий и истината на Православието“ проф. д-р Н. Милаш твърди, цитирайки Ланген, че това тълкувание се е задържало на Запад до XVII век, докато не се е затвърдила новата теория за абсолютната папска власт. Той цитира повече от 30 западни църковни писатели и папи, сред които и най-признавани богослови като Пиер Ломбард, Навел дякон, Пиер Дамиен и др. (стр. 170-171).

В следващия стих Господ Иисус Христос обещава на св. ап. Петър: „И ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано и на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано и на небесата.“ (Мат. 16:19). Защитниците на папската власт са длъжни обаче да признаят, че такова обещание е давано от Христа и друг път, и то не само на св. ап. Петър, а на всички апостоли: „и тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал ...“ (Мат. 28:19-20). На всички апостоли е дадена същата власт:
„На които простите греховете, тям ще се простят; на които задържите, ще се задържат.“ На всички апостоли е даден Светият Дух, на всички е дадена властта да прощават или да не прощават грехове, т.е. да отключват или заключват Царството небесно. Никъде в Св. Евангелие не се посочва, че Господ Иисус Христос е осъществил само спрямо св. ап. Петър дадените на всички апостоли обещания. Ако имаше нужда от специален глава на Църквата, по-висш от другите, в св. Писание това би било отбелязано точно в този момент. Но Господ поверява пазенето на богооткровената истина и властта на Царството общо на всички апостоли.

Ако св. ап Петър би бил върховен апостол, то св. ап. Павел не би го укорил пред всички вярващи (Гал. 11:11); той не би бил наречен стълб на Църквата, заедно с апостолите Иаков и Иоан; на Апостолския събор не би отсъждал св. ап. Иаков, а той, Петър. Самите апостоли не са считали св. ап. Петър за основен камък на Църквата.

Следователно, папските претенции при тълкуването на този текст противоречат на Св. Писание и на Св. Предание.

Другият текст, върху който се гради папската теория е следният:

„И рече Господ: Симоне, Симоне! Ето, Сатаната поиска да ви сее като пшеница; но аз се молих за тебе, да не оскъднее вярата ти; и ти някога, кога се обърнеш, утвърди братята си.“ (Лук. 22:31-32).

Наистина не разбирам, пише абат Гете, как папите могат да прибягват до този пасаж на св. ев. Лука, за да установят своята система. Трябва да се отбележи, че цитираните думи са били отправени към св. ап. Петър от Христа в същия ден, в който св. ап. Петър е щял да се отрече от Него. Те съдържат само предсказание за това негово падение. Именно така го е разбрал и ап. Петър, което личи от отговора му: „Господи, готов съм да отида с Тебе и в тъмница и на смърт!“

Папите, които са намерили странно доказателство за своите претенции в 31 и 32 стих на 22 глава в Евангелието на св. ев. Лука, винаги старателно са избягвали да цитират предхождащите ги слова на Господа, напр. стих 26: „По-големият между вас, нека бъде като по-малкия, и който началствува да бъде като оня, който слугува...“.

По повод друг един текст от Св. Евангелие от Иоана: „Симоне Ионин, любиш ли Ме повече, отколкото тия? Петър Му казва: да, Господи! Ти знаеш, че Те обичам. Иисус му казва: Паси Моите агънца.“ (21:15 и сл.), римските теолози разсъждават така: Иисус Христос е дал изцяло на св. ап. Петър грижата да пасе Неговите овци и Неговите агънца. Следователно, агънцата са верните, овците са пастирите. Така апостол Петър и в негово лице — неговите приемници, са получили върховната власт над пастирите и над верните.

Но поверената на св. ап. Петър длъжност не е ли била поверена и на другите пастири над Църквата? — сам св. ап. Петър казва, че всички пастири на Църквата са получили това задължение: „Пасете Божието стадо, което имате, като го надзиравате не принудено, а доброволно ...“ Св. Отци не са виждали в тройното изповядване на любовта към Христа нищо друго освен изкупление на тройното му отричане. И самият ап. Петър не е видял нищо друго, щом като се е натъжил (Иоан 21:17). В противен случай, той би бил зарадван. Единствено отрекъл се от Христа, той единствен е бил и призован от Него към публично изразяване на своята вярност, преди да бъде отново приет сред пастирите на Неговото стадо.

А дали агнетата означават верните, а овците пастирите, както твърдят римските тълкуватели? Нито един от св. Отци не тълкува този откъс по този начин. В Св. Писание думите „агнета“ и „овци“ са употребявани за означаване на едно и също нещо. За сравнение могат да послужат словата: „Ето, Аз ви пращам като овци посред вълци“ (Мат. 10:16) и „Ето, Аз ви пращам като агнета посред вълци“ (Лук. 10:3).

Разбира се, абат Гете не отрича, че много църковни писатели отбелязват първенството, което е давано на ап. Петър — при изброяването на апостолите — и в други сличаи. Но от това римските богослови заключават, че той е имал първенство в юрисдикцията и властта, което не е вярно. Той е бил, както се казва, primus inter pares, пръв сред равни. Никой от св. Отци не е виждал в първенството на ап. Петър управленчески, властнически смисъл. Това би противоречало на самото Св. Писание. Запитан от ап. Петър, какво ще придобият апостолите, Господ Иисус Христос отговорил: „Истина, истина ви казвам, че вие, които Ме последвахте, при пакибитието, кога Син Човеческий седне на престола на славата Си, ще седнете и вие на дванайсет престола, като съдите...“ (Мат. 19:23). Не се прави разлика между апостолите, всичките дванадесет апостоли ще съдят верните. Същото се вижда и в Апокал. 21:14: „Стените на града имаха дванайсет основи, и върху тях имената на дванайсетте апостоли на Агнеца.“

И така, нищо в Св. Писание на Новия Завет не благоприятствува поне отчасти теорията за върховния авторитет на ап. Петър и на римските епископи, които се считат за негови приемници. Дори може да се каже, че подобна власт там е изрично осъдена (ср. Деян, 8:14, Гал. 2:7-14 и др.).

След това абат Гетe се обръща към Св. Предание, за да търси каква е била Западната църква през първите векове на християнството за божественото устройство на Църквата. Той се спира по-обстойно на творенията на двама западни св. Отци — св. Киприан Картагенски и св. Викентий Лерински. Учението на християнския запад за Църквата той обобщава в следните няколко точки:

1. Църквата има само един епископат, както е имало и едно апостолско звание; той е еднакъв във всички епископи, притежава се от всички без разлика.

2. Също както апостолите имат едно и също достойнство и власт, така и епископите имат едно и също достойнство и власт.

3. Никой епископ не притежава божествени права над другите епископи.

4. Единството на епископата е знак за единството на Църквата.

5. Само Църквата запазва непогрешимо поверените й от апостолите истини.

6. Епископите трябва само да следят тези истини да не бъдат повредени в поверените им църкви.

7. Църковните събори само установяват приетата веднъж завинаги вяра.

8. Никоя отделна църква, още по-малко отделен епископ, не притежават авторитет в учението.

9. Единственото условие някой да бъде член на Съборната Църква е да бъде в общение с всички апостолски църкви, които не са приели нововъведенията в учението си."

За нововъведенията в Св. Евхаристия:

"Нововъведенията в св. Евхаристия
В своята творба „Еретическото папство“ абат Вл. Гете спира вниманието си и на нововъведенията, които е привнесла римската църква и в най-святото тайнство — св. Евхаристия. В римската църква то се извършва не над квасени, а над пресни хлябове; тя е премахнала призователната молитва към Св. Дух (епиклезата), а единствено чрез Неговото слизане се извършва пресъществяването на Св. Дарове; не причащава със същия хляб свещеници и миряни; отказала е правото на децата да приемат Св. Причастие и др.

Ще се спрем на някои от тези нововъведения, осъдени от абат Гете по свидетелството на Църквата.

В Св. Писание никъде не се говори, че Св. Евхаристия се е извършвала над пресен хляб, както се опитват да твърдят римокатолиците. Напротив, съществуват много свидетелства, че хлябът, с който се е извършвало тайнството Евхаристия, е бил квасен.

1) Св. тайнство Евхаристия е установено преди Пасхата на иудеите (Иоан 13:1), а едва след Пасха е започвала седмицата на безквасните хлябове. Св. ев. Иоан свидетелствува, че Христос е осъден, разпнат и свален от кръста в деня, когато иудеите се готвели за Пасха (18:23, 19:14, 19:31), следователно са употребявали още квасен хляб.

2) Евхаристийният хляб е наречен навсякъде „артос“, което произлиза от глагола „еро“, означаващ „въздигам“ и означава втасване на замесено с квас тесто. В Св. Евангелие навсякъде е употребена именно тази дума (Мат. 26:26, Марк. 14:22, Лука 22:19).

3) Според св. ев. Матей Христос е седял при преломяването на хляба, а ако хлябът е бил пресен, Той според закона е трябвало да стои прав.

Могат да се приведат още доказателства. Но най-красноречив е фактът, че до IX век римската църква също е употребявала квасен хляб.

Причащаването на свещениците и вярващите с отделни хлябове разрушава онзи дълбоко мистичен смисъл, изложен от св. ап. Павел във 1 Кор. 10:16-17:

„...Защото един хляб, едно тяло сме ние, многото, защото се причастяваме от един хляб“.

В римската църква само свещениците се причастяват и с Кръвта Христова, докато Сам Господ, предузнавайки техните отклонения, заповядва: „пийте от нея всички ...“ (Мат. 26:27).

По повод на забраната да се причастяват деца абат Гете пише: „Западната църква е извършила престъпление, премахвайки причастието на децата. Когато западните църкви, въвлечени в схизма от папството, се отдалечили от православния Изток, те дотолкова изгубили християнското си чувство, че техните богослови обвинявали източната Църква, че причастява децата.“ Тази практика също е съществувала до XII век на Запад, а в някои области и до XVI век.

Но най-същественото отклонение е премахването на епиклезата — тайната молитва, с която свещеникът призовава Св. Дух да пресъществи предложения хляб. Римската църква счита, че пресъществяването става и без призователна молитва, при думите: „Вземете, яжте, това е Моето тяло ...“ и „Пийте от нея всички — това е Моята кръв ...“ „Ние не се страхуваме да кажем,“ заявява абат Гете, „че този довод е смешен. Иисус Христос, произнасяйки думите, не ги е казал като разказ за случило се събитие, а като акт, извършващ се в момента, тъй като у Бога словото е и дело. Но може ли да се твърди, че това е така и при свещеника?“

Призователната молитва към Св. Дух е съществувала във всучки литургии на древните западни църкви. (Гете твърди, че по негово време тя все още съществува в Шотландия). Древните литургии на св. Иаков и на св. Климент Рилски съдържат епиклеза, така както Златоустовата и Василиева литургии.

„Следователно“, заключава с тревога абат Гете, „ние имаме пълното право да се съмняваме, че в римската църква съществува св. Причастие.“

Редакторите на френското издание завършват тома със статията от „Юнион Кретиен“ — „Смущаващият свидетел — Православието“. С неизменното си свидетелство то е мълчалив обвинител срещу нововъведенията, обезобразили западното християнство. Затова папството плете интриги да го подчини, като преди векове използвало кръстоносците, а в наши дни — политиката и парите. Но о. Владимир Гете спокойно заявява: „Каквото и да прави, то няма да успее.“

Превод от френски език

Поздрав най-сърдечен!

Редактирано от Eлпидифop на 01.02.05 08:26.