Човече фактите са си факти и колкото и да го
изопачавате Българската патриаршия е
възвърнала статута си балгодарение на
комунистическата власт. Но явно Вие
не четете между редовете. Повод да
напиша тези болезнени за мен (защото
се имам за патриот) редове ми даде
употребяваната за щяло и нещело
дума "разколник". Та ако си направите труда
да прочетете по-внимателно може би
ще разберете, че целта ми е била да
накарам някои от Вас да видят колко
размито е това понятие.
Най-лесно е сляпо да вярваш в нещо защото
от това глава не боли, но някои път е
необходимо да изпиете хапче против главобол
и да погледнете фактите едно към едно.

Относно това дали Вселенския патриарх трябва
да се нарича така смятам, че нито аз нито Вие
сме хората които да разискват този проблем.
Искам само да Ви напомня, че същите тези Църкви
които признаха БПЦ признават и Вселенския патриарх
за такъв.

Все пак опита да внесете дискомфорт в моя живот
успя. Може да се радвате на това.

Kpacимиp, благодаря ти, че ми отговори на въпроса.
Съжалявам и се извинявам, ако съм допринесъл за внесянето на дискомфорт в твоя живот. Не това беше целта ми. Радвам се, че четиш и се интересуваш от съдържанието между редовете, но за да разбереш ноистина какво пише там са ти нужни книги, които ги няма в България и до които можеш да стигнеш ако поживеш по- дълго при некои от нашите съседи.
Ще се опитам на кратко да ти представя как аз виждам нещата, пък ако греша някъде ме поправи.
България получава автокефалията си благодариение на десетките компромиси, които прави със своите интереси между 1944 и 1968 г. а не благодарение на комунистите. Първият от тях е спогодбата за размяна на храмове с гърците, според които всички храмове на територията на една епархия се прехвърлят към поместната църква, към която е съответната епархия. Така БПЦ получава няколко храма в Пловдивско, Сливенско и Бургаско и подорява стотици храмове и манастири на гърците и сърбите- тези на територията на Гърция във Воден , Костур, Янина, Ксанти , Драва , Кавала та чак до Волос и Лариса на Гръцката православна църква, тези на Турска територия- на т. нар. Вселенска патриаршия; тези в западните покрайнини и Македония на Сръбската православна църква. Част от сделката е отказа от референдума от 1870 за македонските епархии и признаването им като част от Сръбската православна църква.
Трагедията на македонците е, че ръководени умело от сръбската пропаганда решиха да си измислят македонска нация и да нарекат епархиите си македонски, а те именно като такива са признати от всички автокефални православни църкви за част от Сръбската православна църква. Заради техната глупост сега автокефалността им зависи единствено и само от Патриарх Павле и неговите наследници, а той както се сещаш никога нема да им даде автокефалия. Пак повтарям, тук е именно разликата между Македонския случай и този на Албания и Румъния. Намесата ни в този случай ще се тълкува като намеса във вътрешните работи на Сръбската православна църква и последиците ще са тежки, щото нито руснаците, нито гърците имат в този момент нужда от подобни прецеденти.
Останалото от пъзела можеш да си добавиш, като си отговориш на въпроса защо за Турция е толкова важно, Вселенския патриарх да има турско поданство и защо гърците търпят тази гавра от 1824 г. до сега.

Тъй като въпросът с Македонската православна църква е актуален, позволявам си да предоставя на вниманието ви статия от Религия.БГ:

МНЕНИЕ: Наум, Митрополит на Струмица: Опит да се поправят искариотските намерения

Митрополит Струмишки Наум

Емоциите и непреобразените страсти по време на решаване на някои сериозни въпроси в Църквата трябва да се осмислят и изключат, а не да се подхранват, защото в противен случай ще предизвикат затъмнение на ума. И вместо да се види пастирската грижа от работата на епископите за подобряване на църковното единство, в тази ситуация, когато доминират страстите, се губи способността дори и за обективно разсъждение и се вземат църковно непромислени решения, които предизвикват разединения. А какво да говорим за просветление на ума и за умносърдечна молитва?

Македонската Православна Църква, възстановената Охридска Архиепископия, с Божия помощ, няма да се отрече от пътя Христов: Кръста, Смъртта, Слизането в ада, тридневното Възкресение и Възнесението на небесата. Другата страна на спора, Съборът на Сръбската Православна Църква, като “мъдър духовник“, след всичко, несъзнателно дозира тези допълнителни страдания.

При всички положения не трябваше да минем пътя, който изминаха всички друг Православни Църкви, да страдаме от близките, защото достатъчно е и прогонването, което се случва. Но това нас не ни плаши. Благодарим на Господа, че нашата Църква са я водили и ще я водят епископи, които са минали пътя на разпъването, погребването и възкресението на ума в сърцето и които постоянно ни показват пътя на любов и към нашите врагове. Дали онези, които ни заплашват със съд, мислят, че този, който е хванал ярема Христов да бъде епископ в Църквата на Македония, предварително самия себе си не е осъдил на Кръст и смърт?

И какво ново ни казват Сръбските братя епископи, призовавайки ни да се откажем от своите духовни чеда, получени със собствена кръв, и да се присъединим към техния политически проект, означен като „ПОА“, (така наречената Православна Охридска Архиепископия)? Също така и първосвещениците, заедно с книжниците, старейшините и фарисеите, подсмивайки се, казваха: „Другите спаси, а Сам Себе си не можа. Ако е Той цар Юдейски, нека слезне сега от Кръста, па ще повярваме в Него. Надяваше се на Бог, нека Го избави сега ако е по волята Негова, защото Той бе казал: Син Божий Съм!“

Ако десет или петнадесет епископи на Събора в Белград вече са решили да вземат решение за нашето дискредитиране, а същевременно не са изпитали отзива на тяхното решение между нас, в нашата Църква, тогава много ще сбъркат, особено защото те не вземат предвид народното „амин“("Да бъде!"- б.м.), което принадлежи винаги на него, на верния народ; което те го нямат. Народното „амин“ е съществено и неотчуждаемо право на верните хора да потвърждават или не решенията, взети от йерархията. То произлиза от съборността и от Литургията на Църквата. Тук престава да важи всякакъв вид клерикализъм и неконтролирано вземане на решения от високия клир. Това значи, че което и да е взето решение от събора на Сръбската Православна Църква, е невалидно, бихме казали нерефлексивно, ако няма потвърждение и от другата страна на олтара: от македонския верен народ, когото заради непризнаването на идентитета пастирски не го улучват, както и от Сръбския народ, чийто нужди и грижи за спасение не ги отразяват. А ако сръбските епископи нямат пастирска основа и, следователно го нямат „амин“-а на ония, които те представляват, защото сръбският верен народ никога не е потърсил от тях интервенция в нашите пастирски проблеми, тогава кого представляват те? Просто на човек му идва да се изплаши, ако тръгне да разсъждава в тая посока. По-горе написаното е валидно особено за решенията, които йерархията взема за въпроси, които не са от догматичен, нито пък от канонически характер, а които са извън тяхната каноническа юрисдикция и непосредствения пастирски интерес, както е, примерно, въпросът за името на нашата Църква и където решението на верния народ е решаващо.

Ясно е, че и другите Църкви няма да признаят политическия проект, наречен „ПОА“, особено Българската и Румънската Църкви, които най-добре знаят с какво и с кого си имат работа.

И накрая, за да бъде по-ясно това, което го пишем, трябва да открием коя е целта на всичко, което досега и навярно отсега нататък ще предприемат някои от Сръбските епископи, скрити зад Събора на Сръбската Православна Църква. Целта им е да съберат критична маса от хора, която е потребна за някоя отметната, малобройна, и без значение църковна организация, всъщност политически проект като „ПОА“, да стане, според тях, ефективно легитимна Църква. Тази цел всъщност не може да се сбъдне, а тези, които искат по всякакъв начин да я сбъднат, са неспособни да влияят върху верния народ на Република Македония, и да направят някакъв вид общоприемлива промяна в тая посока. След всичко, те имаха възможности в последните три години да съберат хора около паралелната йерархия, която отвън насилствено внесоха, но не събраха нищо значително около техните идеи, и това по простата причина, че йерархията (дял от сръбската заедно с паралелната) пастирски се разминава с нашия верен народ и пребивава в лъжа, вместо на всички да им станат все (1 Кор. 9, 19 - 23) за да ги преведат по правилния път към Христа, те на всички им казват кой е какво: не сме били Македонци, Сърби сме били. Това е невероятно изопачаване на Евангелието!

И ако всичко това е така, а всеки и малко разумен и добронамерен човек знае, че това е вярно, не ли е тогава добиването на томоса за автономия на „ПОА“ еквивалентно на тридесетте сребръници на предателя Юда като цена за Безценния? Нима томос без народ е наградата за разкол и предателство на своята родна Църква и предателство на своите духовни отци – повреждайки ги с клинци, пронизвайки ги с копие и поейки ги с оцет и жлъчка? Нашата молитва и сърдечна болка е не да се обесят, както направи Юда Искариотски, но когато ще им изтече даряванoто време за покаяние, и когато ще се сетят какво направиха, да се покаят и да се върнат там, откъдето са отпаднали и където истински ги обичат и ги чакат. Историята е показала, че винаги, след като предателите се използват и вече са ненужни, те са отхвърлят. Ако знаем, че на раздорите в Църквата, макар и административни, се радва само дяволът, тогава онези, които с техните решения предизвикват тези раздори, трябва да помислят добре за кого работят и чия воля изпълняват. Да се даде томос за автономия на едва ли не стотина проблематични хора, а в също време да се отхвърлят три милиона православни християни, и това по време когато Църквата в съвременния свят е изложена на най-субтилно прогонване, е истински обезсърчително и деструктивно. Развийте мисълта за паралелна йерархия в Република Македония до края, па ще видите до какъв абсурд ви води.

И за да се извърви пътя на заблудата до края, ’последното състояние ще бъде по-лошо от първото’, възможно е да направят, официално, а и вече правят неформално, опити за духовен терор и за заплашване на верния народ: че нашите Свети тайни (Кръщение, Причастие, Брак) не са изпълнени от Светия Дух, че нашите епископи не са достойни и че нашият верен народ няма да се спаси. Просто да ги пита човек дали са това техни желания, или наистина в това вярват? Това се тези техни лоши ориентации на отхвърляне на поуките от Евангелието и от Светите отци на Църквата, които неминуемо водят до положение на изтъкване на собствената си „святост“, а показване на нашата „профанност“. Това е най-висока степен на самолюбие, за които се предупредени всички пастири до края на века чрез евангелската парабола за неблагодарните лозари: Хайде да убием Наследника и наследството ще бъде наше (Марко 12, 7). Убиват Наследника (’Епископите на Македонската Православна Църква’) напълно го дискредитират с намерение да анексират духовното лозе (’верния народ’) и да го отглеждат по такъв начин, че лозето да носи плодове недостойни за Господаря на лозето, а съответни за задоволяване на техните националистически и други страсти. Вече видяно при нас, между 1918 и 1941 година, а и предварително. Какво ще направи пък Господаря на лозето (Марко 12, 9)?

Ако сме едно в Христа, в което сме дълбоко уверени, защо не погледнат плодовете на покаянието на македонския народ, „на откъснатия клон“, което би било естествено в това положение (нали Господ каза че по плодовете ще се припознаем? – сп. Мат. 7, 20): възобновяване на монашеството, активния литургически живот, изповедта на мнозинството, всенародния пост, копнежа за видимо евхаристийно единство и с останалите православни братя, избора на нови архиереи от реда на монашеството- плодове, с които и някои признати Църкви не могат да се похвалят, и които Господ ги търси единствено от нас. И вместо да се различаваме по плодовете, ние се делим заради клоновете, а се гордеем с листата и тяхната сянка. И накрая се чудим защо народът ни живее в тъмнина и под сянка смъртна (Мат. 4, 16). Не можем да да повярваме, че все още се опитват да ни убедят, че възобновяването на православния духовен живот в Македонската Православна Църква е само привидение и голяма измама, че Христос не възкръсна, току Неговите ученици дойдоха през нощта и Го откраднаха (Мат. 28, 12).

Да им дадем още един съвет: нека се опитат да убият пастира, съгласно онова което зверски го правеха, с одобрение и на част от техния клир – от 1918 до 1941 върху македонския народ в частта на окупираната Македония, па ако успеят, тогава ще видим дали паството наистина ще се разпилее. Достатъчно убиваха, и се опитваха да убият само духовно, от 196- та до днес. Нека започнат отново и при нас телата да ни ги убиват, поне за това доказаха че са способни, а и за нас по-лесно и по-добро. Боже, прости им, не знаят какво правят!

А сега един съвет и подсещане за всички нас: никога на злото, което ни го правят някои от Сръбските епископи, скрити зад Събора на Сръбската Православна Църква, да не отвръщаме със зло, за да не изневерим на Христа и пътя, по който Той върви. Най-добре е духовният терор, който идва от тяхна страна да го приемем като еквивалент на въпроса ’обичаш ли ме?’, да приемем злото като предизвикване и изпит на нашата християнска любов. Това е що се отнася до заповедта за любовта и към „неприятелите“. Ако ги нямаше изкушенията, никога нямаше да осъзнаем какво имаме в сърцата си, никога нямаше да се изцерим и духовно да пораснем и съзреем. Най-новите събития ще бъдат окончателен изпит и проверка на духовната зрялост и особен духовен идентитет на нашия православен народ.

Благодарим на Бога, че възобновяването на духовният живот в Македонската Православна Църква го прие като наша готовност за този последен изпит на зрелостта. Знаем, че само с Негова помощ ще спечелим и тази битка.