Честито Рождество Христово, и на теб, Прокимен, и на останалите клубари!

Ето още една от нетипичните икони, която обаче ми харесва.


A и на български вече имаме немалко текстове.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от Valentina на 04.09.04 14:07.

____________________________________

Memento mori

Да се присъединя и аз към честитящите, макар за мене сега да е именият ден на дядо Калиник /празнуват се св. мъченици Тирс, Левкий, Филимон, Ариан и Калиник, 14/27 декември/.

Господ е с мене, няма да се уплаша; какво ще ми стори човек?

10 Той бе в света; и светът чрез Него стана; но светът Го не позна.
11 У Своите Си дойде, но Своите Му Го не приеха.
12 А на ония, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, сиреч, на тия, които вярват в Неговото име;
13 които се родиха не от кръв, нито от плътска похот, нито от мъжка похот, но от Бога.
14 И словото стана плът и пребиваваше между нас; и видяхме славата Му, слава като на Единородния от Отца, пълно с благодат и истина.

ЧЕСТИТО РОЖДЕСТВО ХРИСТОВО И ОТ МЕН!

Нека за момент да се спрем и да си припомним какво сме пожелавали на нашите близки и какво са ни пожелавали на миналата Коледа и за Новата 2003 г. Очевидно е, че почти нищо от това, което се пожелава, не се сбъдва. Защо тогава продължаваме да пожелаваме, след като другата година по това време пак ще установим, че почти нищо от пожеланото не се е осъществило. Всички пожелават здраве, мир, щастие и благоденствие, а е очевидно, че през изминалата хората са се разболявали, умирали или страдали. На починалите и пострадалите през 2003 също е било пожелано много здраве и щастие по време на коледните празници от 2002 г.

Може би има някакво мистично преклонение пред силата на словото и хората вярват, че когато произнесат някакво заклинание (пожелание), то ще се изпълни. Да но такава сила има единствено в силата на Божието Слово. "В началото бе Словото..." Следователно, когато отправяме пожелания, пак се опитваме да се правим на богоравни. Нищо лично. Просто тема за размисъл.

”… за да стигнеш нивото на разговор на Ставри, трябва добре да се наядеш с фасул и грах и след някой и друг час ще си готов за диалог” (прозрение на православния дебатьор famulus).

Редактирано от Пoп Cтaвpи на 27.12.03 22:14.

Pozdravut na edin sveshtenik:


Честито Рождество Христово!

Какво ли си честитим? Ти знаеш ли? Не ми се сърди за въпроса, ама като неразумен селски поп те питам, защото наблюдавайки положението в малките населени места стигам до извода, че хората не знаят какво празнуваме. А то не е само до малките населени места. За кашмер по Националната телевизия дадоха вечернята от "Св. Александър Невски" и ако имах стоп-кадър щях да изброя точно колко вярващи има в храма.

И така какво празнуваме?
Мъка, мъка ми е. Докога ли Бог ще ни бие и показва, че Той саществува, а ние ще ходим като заблудени овци и няма да отидем при НЕГО. Та земетръси ли не бяха, та премного снегове ли не са, та наводнения ли в Кърджлийско... Да не изброявам всичко.

И така какво празнуваме?
Jingle Bells? Silent Night? "Замъчи се Божия майка от Игнажден до Коледа"? КОЩУНСТВЕНА народна песен, която се надпреварват някои да пеят. Нямам думи, треперя като пиша.

1. Игнажден (ден на св. Игнатий) се появява около 100 години след Рождеството Господне.
2. Коледа. Кой е Коледа? Какво е коледа? Дума без смисъл.
3. "Замъчи се..." Това е най-голямата обида за Божията майка. ТЯ НЕ СЕ Е МЪЧИЛА ИЗОБЩО. Бог така е направил, че както е заченала безмъжно, така е родила безболезнено и е останала девица. Това е ПРАВОСЛАВНОТО учение.
4. Замъчила се е горката цели 5 дена. Всяка раждала жена казва: "Ами помъчих се 2-3 часа и родих". А това са 5 дена. Как не е умряла от толкова мъки? Такова нещо и в "любимите" сапунени сериали го няма, там дето действието се развива толкова "бързо", че едно раждане дават в 5-6 епизода.

Е, какво точно празнуваме? Нека ми обясни някой. Нека някой ми вдъхне надежда.

В Библията се описват 7 съборни църкви в Мала Азия. Господ ги предупреждава, че ще излее над тях Своя гняв. Нека някой да ми ги покаже тези църкви сега! НЯМА ГИ. Защото отстъпиха от Господа. Българинът отстъпи от Господа. Какъв е извода?! Нека някой ми обясни.
"Една птичка пролет не прави" ТИЯ ДЕТО ВЛЕЗНАХА В ХРАМА ПО ПРАЗНИЦИТЕ БЪЛГАРСКАТА КОЛЕДА НЯМА ДА Я НАПРАВЯТ. (Както призовават от една реклама по американо-българска ТВ).

Колко храма са в София? 50? 60? Хайде да са 100. По 20 човека средно в храм = 2000. От милион и 200 хиляди население това се равнява на 0.001666%. А в селата е още по-зле. И ние се наричаме ПРАВОСЛАВНИ. НЕ, ние сме практикуващи атеисти. Начело с мен.

Обявих на моите на Игнажден, че ще служа всеки ден до 28ми. В неделя, 21ви, бяха 5. В понеделник - никой. Във вторник се отказах да служа. В сряда, когато богослужението е минимум 5 часа, аз заради тяхното спокойствие, реших да го сакратя наполовина. И какво се оказа?!?! Язък че дигнах малката да я заведем в храма. Само аз, жена ми и клисарката. Детето накрая заспа в храма.

В какво ли не се обвиняват свещениците, и то с право. Ама да няма и на кого да кажеш две радостни думи, да няма "кой да те напсува". За какво говорим?

За нас е най-лесно да си измием ръцете: Те (поповете и владиците) са такива и такива. Те са се хванали за брадите. Те се делят и нехаят за народа. ЗА КОЙ НАРОД? Колко хора, когато имат проблем отиват в църквата и молят свещеника за молитва? Поповете се викат вече само за опяване на починали, и то не защото имаме вътрешна вяра, а за пред очите на хората. А че това последното е истина, мога и да го докажа. Колко вярващи викат свещеника за помен "40 дни". Даже и нашите си покойници не уважаваме. Защо? Защото нямаме вяра в задгробния живот.

И така, нека всеки от вас ми каже какво е празнувал на Рождество Христово!

На самия празник имаше 5 човека, и още около 5 само се отбиха да запалят свещ. Ако може там свещта да си се моли, че аз си имам работа.

Накрая им казвам, че на 26ти няма да служа, а те ми отвращат: "Аааа, трябва. Защото имаме Марии." Е, добре. Само, че и на 26ти положението не бе по-различно. Причината - СНЕГА. Интересно, до кръчмата се стига лесно, а до църквата - трудно.

Като им наказах ей-тия истини по-горе, засрамиха се и решиха, че ще организират за Йордановден поръсване по домовете, като направят списък с желаещите.

И днес, на Стефановден, пак същото положение. И така до 6 януари (Йордановден) няма да ходя в селото. Квартирата ми не е за малки деца. Само 1 стая може да се отоплява, банята с тоалетната са на студено. Мястото за готвене е също на студено. За мен няма проблем, ама за моите ...

Честито раждане по плът на Предвечния!
Бог да прости нашите войници загинали в Ирак!
...

Редактирано от Valentina на 04.09.04 14:02.

Не можах да разбера откъде идва текстът и към кого бих могъл да се обърна или отправя отговора си, понеже виждам, че текстът ми е адресиран.



Четох и препрочитах въпросния текст и ако написаното е истина, мога само да съчувствувам на този свещеник, който макар и да се нарича "селски поп", има солидна богословска подготовка и не на последно място известна духоносност (за мен това означава просветеност и одухотвореност).

Донякъде, изпитвал съм подобни пастирски терзания за духовното състояние в Родината. При всичките ми църковни разочарования от власт имащите в Църквата, Бог прояви особена милост към мен да ме обрадва прещедро с пълни храмове и в селската ми енория и в градската ми енория в някогашната Доростоло-Червенска епархия.

Тази си духовна радост дължа на предшествувалите ме свещенослужители както на село, така и в градския работнически квартал. Затова и с чувство на признателност ги спомням на всяка проскомидия.

Всяка служба за мен е била особена радост. Може ли да не тържествува човек духом при 30 членен селски хор и при 120 причастника през постите?

С особено чувство на синовна признателност си спомням и отеческата подкрепа на блаженопочившия и приснопаметен Митрополит Софроний. За някой, той беше смахнат и откачен. За други беше комуняга с особен партиен актив. За мен той беше истински пастир по чина Мелхиседеков, с образцово смирение и пастирска саможертва.

Когато селските партийни власти, между които и мои родственици, ме притиснаха жестоко и едва не се бе стигнало до лишаване от сан, след като ВВС предало в емисията си за местния конфликт с властите, юродивият Митрополит Софроний посмя в онези години да връчи протестна нота за нарушаване на Конституцията и опит за ограничаване на религиозната свобода. Той изрично подчерта в нотата си, че свещеникъ (мое безподобие) е негов клирик и само той може да упражнява дисциплинарна власт над него (т.е. моя Гордост). В противен случай, намесата на властите ще бъде оценена от него като дискриминация на религиозна основа.

Да, беше страшничко и потрепервах. Многообичните ми селянки не ме изоставиха. Те идваха все по-многобройно и многобройно в храма. Зачести да служи и сам престарелият и прегърбен Митрополит Софроний.

Моментът на Великото славословие е останал дълбоко запечатан в паметта ми. Мощните селски гласове пееха особено ритмично и самият Митрополит запяваше в немощта си със същия ритъм. Картината беше умилителна.

Той беше свръх скромен човек. Не обичаше ресторантите и при честите му служби в селото, обядът се предлагаше в канцеларията в притвора, а в самия притвор всички стотина богомолция разделяха архиерейската скромна трапеза.

На Рождество Христово нямаше нужда от много дълги мои проповеди, защото селянките ми бяха богословски грамотни. Те имаха около 400 тома книги в селската си библиотека и редовно четяха. Имаше старица, която четеше Псалтир за упокой и всички богомолки знаеха службата. В свое време, при храма живяла една монахиня, която разочарована от Търновските манастири, се оттеглила в родното си село.

За някои тя ще да е била лоша монахиня, непослушна, недисциплинирана, но за селянките ми се е оказала Ангел на спасението, а за мен Ангел на утешението и радостта.

Един от предшествениците ми загубил разсъдъка си от тежките мъчения в полицията, но той не отстъпил нито на йота от пастирския си дълг.

При такова духовно съзнание е обяснимо как това село в атеистичния Русенски край е съумяло да даде две три монахини, една послушница и една от игуменките на Казанлъшкия манастир.

Ето на такива скромни труженици на Божия виноград дължах своята признателност, че се бяха погржили да ми оставят в наследие неизразима духовна радост и утешение в любовта на богомолците.

Селянките ми не обичаха фалша и бързо се ориентираха в църковната обстановка. На всички тях вечна и блаженна памет и да им се въздаде стократна радост в Царството на Възпявания от тях Богомладенец

Редактирано от Prokimen на 30.12.03 23:59.

Благодаря, Прокимен! Свещеникът е мой познат, отскоро (малко повече от месец) е в това село. Не знам дали са имали свещеник преди него.
Сигурна съм, че ще прочете поне веднаж разказа Ви.

След смъртта на един мастите русенски свещеници, любвеобилен пастир и начетен богослов (завършил богословие в Швейцария), ползуващ се с всеобща обич - свещеноиконом Борис Минев, се случи така, че трябваше да продължа пастирското му дело.

Всеки си дава сметка, че никак не е лесно за един селски свещеник, какъвто бях и при това с незавършено все още богословско образование, липса на всякакъв пастирски опит и с най-посредствена обща културица, да сменявам русенския великан в ПАСТИРСКОТО ДЕЛО.

Всезнайни са църковните интриги и критичност към новите, които никога не могат да бъдат това, което са били старите.

Отново Бог прояви особена милост към мен. Аз бях приет и всячески подкрепен от цялото семейство на отец Борис Минев. Нещо рядко в наши дни.

Богомолците в градската църква "Успение Богородично", която имаше второстепенно, след катедралата значение, се оказаха особен боголюбив народ. Въпреки че беше в беден работнически квартал, енориашите от градската църква имаха особено аристократичност на духа.

Имахме почти ежедневни литургии и всяка сутрин и вечер имаше поне 10 богомолци в най-лошия случай. С тях разделях ежедневните делнични служби, а в неделя и празник служех в селото.

Тук му е мястото да кажа, че 99% от духовното преуспяване на една енория, зависи от качеството на богослужението. Ако хористите пеят добре, грамотно, стилно, духовно, то успехът е гарантиран.

Ежедневно се събираха няколко богомолки да пеят под ръководството на клисарката, която имаше много мелодичен глас.
След сутрешното богослужение, често пъти отивахме да навестим някоя болна богомолка. Имах чувството, че бяхме всички от едно семейство.

В празнични дни, пееше великолепен хор но с малко разпусната дисциплина, която смущаваше няколкото студенти православни палестинци и гърци.

Случи ми се да преживея тогава стачка на хористите.

Бедата беше там, че неделен ден ме нямаше в градската църква, а бях председател на настоятелството. Хористите решиха да се покажат "герои" на нашето време.

Споделих аз със селянките, а те единогласно като военен поздрав казват, че следващата неделя затварят селската църква и идват в града да дадат своя си урок на градските "кокони".

Да, беше умилително. Огромният храм препълнен с хора, хористите се разхождат и без да очакват какъв номер ще им изкарат селянките ми пременили се, пременили за градския случай.

Едните, интелектуалките, наблюдаваха от балкона какво ще правя и как ще започна литургията.

Другите, текезесарките, тихичко се настаниха като богомолки, защото нямаха нужда от никакви партитури и ноти. Всичко беше в селските им благочестиви сърца запаметено от детска възраст.

- "Благослоавено царство" - произнасям с треперещ гласец и докато градската диригентка се натъкмяваше с камертона, изведнъж селското "АМИН" разбуди и умрелите.

Гражданките забързаха да се съвземат, но селянките неотстъпваха за нищо на света и се надуваха с все сила да пеят Литургията. Моментът беше много силен и ще си остане незабравим за мен.

Гражданките, солистки в операта, получиха урок. А и моите селянки можаха да се покажат на големия град, че селото в България е спасявало всякога града и без него сме загубени.

Ползувайки се от отеческата благоразположеност на Митрополит Софроний, реших да сторя нещо нечувано за България.

Знаейки, че болшинството ми градски богомолци са самотни стари хора, които няма с кого да посрещат Бъдни вечер, реших да поема риск и да устроя енорийска трапеза в самия храм.

Някои могат да се съблазнят. Моята съвест не ме изобличава и не съжалявам за нищо.

Човешката реч е безсилна да предаде силата на мистичната Рождественска радост. Хористите пяха, самотните старци, които от години наред не бяха преживявали мистичността и радостта на Бъдни вечер, лееха едри сълзи от духовна радост, която не се предава с реч, а се усеща само със сърцето.

Ето, двете ми енории поддържаха ръцете ми изправени за да мога с бодър дух да молителствувам пред Престола на Богомладенеца Христа.

И в завършек, отново да се запитаме: КАКВО ПРАЗНУВАМЕ?

Празнуваме Божието човеколюбие и снизходителност към човешкия род.

Предвкусваме благодатната радост на вечността. Проверяваме доколко сме се одухотворили през изтеклата година на Божията благост.

Проверяваме докъде сме стигнали, водени от светлината на Витлеемската звезда. Успяли ли сме да приготвим място в сърцата си за Христа.

С душевен трепет си спомняме отново тези думи:

"... ето, благовестя ви голяма радост, която ще бъде за всички човеци; защото днес ви се роди в града Давидов Спасител, Който е Христос Господ" (Лк. 2:10-11),

които Ангелът Господен отправил към витлеемските пастири в онази благодатна и всеспасителна нощ на тайнственото Рождество Христово.

С празнуваното днес Боговъплъщение се съединява Божественото с човешкото, небесното със земното.

Рождество Христово сваля средостението между Бога и човечеството.

От онази чудна Витлеемска Рождественска нощ, в течение на всичките изтекли векове звучи по цялата земя радостната вест за идването на Спасителя в света, за спасението от греха, страданието и смъртта.

С проповед за тази Евангелска радост тръгнали апостолите Христови и я възвестили на цялото човечество.

"Радвайте се всякога в Господа и пак ще река: радвайте се" - казва св. ап. Павел.

Колкото до неизпълнената радост в сърцето на самотния свещеник, дръзвам да кажа, че в наша власт е само да се молим.

Нека си спомняме енорияшите си в постоянна молитва и силен е Бог да призове омъртвените от суета души чрез техните Ангели Хранители.

Всеки човек има своя личен кръст в живота.

Всички обаче сме призовани за подвиг във вярата. Ето, търпеливото пастирско очакване в моитва от страна на свещеника, може да направи и чудо.

По-добре е радостта на празника да бъде разделена с двама или трима верни, отколкото с многобройни тела, имащи умове далече от храма и души неспособни да видят светлината и вкусят от благодатта на празнуваното събитие.

Трапезата Господня е приготвена и всеки е отговорен за себе си доколко се е възползувал от нея.

В наша власт и наш дълг е да се въоръжим с молитва и пребъдем на Божествена стража.