Киево-Печерската Лавра.

Когато бях в Киево-Печерската Лавра много силно впечатление ми направи богослужението в пещерите. То започва сутрин в 5:30.
При влизането в пещерите се купува свещ, защото долу няма осветление. Човек започва да върви по едни тунели, които са широки, колкото да могат да се разминат двама човека. Върви се внимателно напред, , защото виждаш само това, което осветява собствената ти свещ, и тази на човека пред теб. Когато се влезе по-навътре, се виждат ковчези със свети мощи, за които са изкопани малко по-широки места.
Църквите, които се намират в пещерите, са малки, затова, когато има богослужение, хората, които са дошли по-късно стоят в тунелите, тъй, като няма място за всички. По време на богослужение, всички си изгасват свещите, за да не поглъщат кислорода, за хората. Светят малко свещи при иконостаса, за да не стане съвсем тъмно.
Докато стоях на богослужението освен всичко останало ми направи силно впечатление един схимник, който беше облечен в схимата си-мантията му стоеше настрани, а от раменете до земята пред него се спускаше великия параман(не съм сигурен, май така се казваше), той беше черен и беше извезан с бели ангелчета, и надписи от библията. Брадата на схимника също беше бяла, и той с цялата си осанка, неволно предизвикваше някакво уважение. Помагаше му един млад монах да разсипят анафората и “запивката”-вино или чай-за тези, които щяха да се причастят. На фона на мъждукащата светлина от свещи, имах чувството че съм се върнал преди стотици, години, и съм попаднал в някакъв манастир, от тези, за които съм чел в житията…

Може ли да разкажете други подобни преживявания.

Благодаря ти.

ходил съм в Киево-печорската лавра преди 1989 ,тогава не си спомням да имаши литургии,но тунелите и мощите помня.
Бихте ли обяснили това с чая за причастието?

След причастие, за да не би на някой да остане в устата му частица от св,Тяло и Кръв Христови, на тези, които са се причастили се дава анафора-благословен хляб и малко вино(в Русия видях да дават и чай).

У нас на много места дават вино "запивка" след причастието. Не знаех за за чая. Разказаното е много интересно. Благодаря.

И аз ти благодаря за идеята.

Най-спасителен е споменът ми за едно Последование на Страстите Христови, аз бях на 18-19 години...В Руската църква в София. Наистина, когато започна "Егда славнии ученици..." не знаех дали съм на земята.
А докъде изпаднах сега....

Аз също имам мого спомени, свързани с Руската църква в София. Там са ме учили на църковен ред, пеене, там първо съм изнасял братствени беседи. Особен спомен ми е първата беседа, която изнесох - 1977 г. Тогава ме убеди един човек, който вече почина - той често изнасяше беседи, и аз мислех, че е богослов, а той се оказа машинен инеженер. Така аз посмях да напиша беседа, дадох я да я прегледа един също покоен - архимандрит Александър се казваше - и аз очаквах да ме направи на нищо, а той каза, че беседата ми е чудесна. така започна един нов период от живота ми като християнин - дотогава се учех, а сега започнах да предававм това, което бях научил, на другите.

През един период от живота си имах много тежко изкушение - униние и отчаяние, за които авва Доротей пише, че ако продължат по-дълго, човек не би ги понесъл. В такова състояние минах "случайно" да се помоля през църквата /Руската/ и се оказа, че започва Акатист към Божията Майка - не мога да се сетя в чест на коя икона.
За моя съблазън, присъстваше и един психично болен - към 50 годишен, безобиден човек, виждал съм го и друг път, който общо взето си стоеше кротко, имаше някакви стереотипни жестове, чоплеше си носа, от време на време приближаваше до иконите, разглеждаше ги и пак се връщаше на мястото си. Неговото присъствие усили отчаянието ми - защо и как Бог допуска злото? В случая - психическата болест, а изобщо - болестта, злото, съществуването на греха? И за какво е този луд в църквата? Но акатиста свърши и псалтът - не може да не го помниш, ти говориш за 77 г, а той продължи докъм 88 да пее и чете, че сигурно и повече, не помня името му, един набит, пълен човек, страшно добър черковен четец и певец - прочете както се чете Апостол молитвата с която завършваше акатиста. Какво вдъхновение беше на тоя човек, какъв дух, но гласът му , един силен баритон, като Ангелска тръба звучеше - точно изпълнен с молитвена мъка, и думите са такива....завършва "и спаси, Госпоже /или Владичице/ люди отчаянния!!!" Трябва да ти кажа, че отчаянието ми поне за дни изчезна. Господ ме вдигна за кой ли път....Разбрах това, което не може да се каже с думи - и лудия, който се щура из църквата, и всичко зло наистина става в най-добрия от световете, по-голяма Божия милост към нас не може да има, ако доброволно отиваме във вечните мъки, то си е доброволно....

Как ги пишеш беседите-сглобяваш ги от различни места, или са изцяло твои. Имаш ли идеи за пускане на по-интересни православни теми, така, че да не се връзваме като риби на въдиците на разни богохулни автори?