ще се сетиш кой си - / Я! Архивите са живи / Пороци

Вървя към супера с мрежа в ръка. Хората в квартала ме познават. Вдигам ръка в знак на поздрав. Баби, дяди, бащи, майки, дори малките деца. Израсъл съм тук. Колко много неща са ми се случили, колко съм дал, колко съм взел. Продължавам да срещам познати, поздравявам ги, но не чувам какво ми казват.. ..пък и какво ли могат да ми кажат толкова дето да не го знам, "как си?", "как са вашите?", "баща ти кога ще ми върне парите дето му ги дадох преди 10 години за да си купите колата , дето ви я откраднаха", "кога ще се жениш?","ти завърши ли? ", "на кой беше син ти?". Все глупави въпроси, на които даже не мога и отговор да дам. Освн това съм си сложил слушалките в ушите и не чувам нищо.
Пътя до магазина го знам наизуст. Първо покрай павильона на Леля Станка. Там изплювам храчката, която упорито държа в гърлото си от сутринта. Мъчно дишам, но си я държа. Искам да нарисувам картина с храчки на тенекиената стена. Става съпрос за библейска сцена - Моисей се среща с Господ. Засега съм на нарисувал само брадата на Моисей. Тя е голяма и рунатава.
После пресичам пешеходната пътека със счупения светофар. Винаги на бегом, защото следват "хлопащите плочки". Щом настъпя някоя, изпод нея бълва поток от лепкава кал (Ай лов диз гейм!). Най ме кефи като успея да "разкрася" майка с дете. На децата им отива да се калят. На майките също. Сладури :)
Стигам до супера, пред входа има много хора. Хора -търговци. Продават собствена продукция. Там имам любима ритуал-комбинация. Стъпвам в паничката на просяка (наужким), спъвам се (наужким) в бутилките с мляко на млекаря, ритам (наужким) импровизиран щанд - щайга със зарзават, който се разпилява, настъпвам случаен минувач (нарочно) и му се извинявам. Така достигам душевен мир и късметът ме спохожда по-често.

Обичам магазините за хранителни стоки, въпреки ,че не мога да обясня защо. Заради мръсните им подове ли, заради миризмите от щандовете ли, за чакането на опашките ли. Не знам.
Най-харесвам щанда със сирената. Аууу! Очичките ми шарат ту по едни буци краве, ту по други овче, по резените пучен кашкавал, по балканския. Иска ми се да ги пипна. Да ги поопипам всичките, толкова са съваршенни, толкова бели, толкова жълти, толкова.. ...само не ми харесва как ме гледа жената зад щанда. Начумерено, мълчаливо и с нож в ръка. Затова НИКОГА не си купувам
сирене.
Да, това се повтаря всеки път когато отида до магазина.

През слушалките си чувам сутрешният блок на Хоризонт, звучи песен на Васко Кеца, но от по-старите. Не е нова. Седя си на опашката за касата и тихо се наслаждавам на приятната сутрин, чета цените на стоките по щендерите. единствено чувствам лек дискомфорт в областта на задните си джобове, имам газове и леко - леко се освобождавам от тях. правя го много тихо, за да не будя подозрение. Не се чува нищо. тогава пробвам да напъна леко с корем и отново се ослушвам. Пак нищо. Е , значи мога със всичка сила да се напъна и всичко да приключи за миг.
Забелязвам леко раздвижване на опашката, също и на съседните. хората ме гледат странно. Леко понамирисва. Миризмата ми е позната, но не знам от къде. мисля. Хората продължават да ме гледат. свалям слушалките. Какво искат те от мен? Дежаву. Това съм го виждал някъде. Ще пробвам да се напъна още веднъж, чувствам се по-добре когато го правя. Чува се оглушителен шум. Вълна от миризлив топъл въздух плъзва из сградата. Малко дете , което ме гледа втренчено се разплаква. Две баби ме кълнат по име и ме сочат с кокалестите си пръсти, а възръстен човек сяда в кашон с кроасани, повален от ударната вълна. Най-после, касата е празна, няма никаква опашка. Идва ми да запея. И на касата няма никой - тръгвам си без да плащам. Само това дежаву не ми дава мира. Не мога да си спомня кога ми се е случвало преди. Паметта ми изневерява, но имам някакви смътни спомени, че това не е нищо ново.
Докато се сетя, музиката на макс и леко ще се напъвам, пък дано се сетя кога ми се е случвало .