Ди льосунгсидее, тавариш, пор ни.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

И не поменувай всуе името Божие!


Някога много отдавна той проумя истината. Тя беше проста, но, като всички прости истини, разбирането и дълго време не се побираше в главата му. Но ето че веднъж, накърквайки се без мярка с някакво менте, той разбра: всичките тези ловеласи, донжуани, казанови са същите такива обикновени мъже като всички други. Не притежават никакви такива свръхестествени или паранормални качества, с които да привличат жените. Единственото, което ги отличава от Кировците и Пешовците е това - те не се боят да получат отказ от жените. Обикновените мъже трудно преглъщат със залепнал за небцето език с надеждата, че тя ще каже "да". Те правят през живота си средно около десетина опита, и, пак средно, всяка пета го газва. Получавайки своето "да" и помнейки предшествуващите го четири "не", те спират да питат повече, освен, разбира се, ако останат пак по една или друга причина самотни. А когато им се натрупа някаква критична маса откази, те престават дори и да мислят за въпроси, предпочитайки да купуват необходимото.

И така затъват в блатото на грешките. Донжуанът (ловелас, казанова) не се притеснява от отказите, не ги събира в себе си, преживявайки в търсене на причината. Не. Той предлага на следващата. И, от друга страна, получавайки съгласие, не го пази и съхранява като невиждана ценност. Той го захвърля и пак предлага на следващата. Докато силите му позволяват да предлага.

Проумявайки тази истина, той се научи да действа по същия начин. И много скоро успя не само да удовлетвори самолююбието си, но изучи и още една наука - кога и на кого да предлага. Тази наука се оказа проста, но без нея нямаше да му се удаде още едно важно знание. Той осъзна, че жените обичат някой да ги удивлява. Само приятно, разбира се, без черни краски и негативизъм. Тук му провървя. Неговите родители бяха откачени и го бяха кръстили Исус.

Всичко започва от запознаването.

- Казвам се Таня (Лили, Ани).

- Приятно ми е, Исус.

След това следва недоверие и смях, но паспорта, в който черно на бяло пише "Исус Христов", окончателно изненадва събеседницата. Когато, без сами да забележат, Светла (Мая, Пепа), се оказват в апартамента на Исус, следва още един шок, който той наричаше "културен". На всяко възможно място по стените висяха репродукции с изображения на Исус. Христос - на кръста, благословяващ, въскръсващ, вървящ, биещ се със Сатаната, и тем подобни, посрещаше жените. На въпроса "защо" той отвръщаше просто - "съименник". Художниците бяха нарисували Христос съвсем неприличащ на нашия Исус, но все едно, благодарение на това, че всеки беше рисувал образа по своему, на тях им се струваше, че живият човек срещу тях е също един портрет на онзи, истинския.

Жените Исус ги поеше предимно с вино. Не за да ги напие. Виното помагаше да излязат от шока и нормално да се огледат наоколо. Случваше се някои да се кръстят и да побягват навън. Някои въртяха пръст до слепоочието и също си отиваха. Единици, пийвайки си от виното, се договаряха за среща на следващия ден. Исус не ходеше на повторни срещи. На него му стигаха онези, които оставаха съвсем наистина до края. Той бавно ги събличаше, галеше ги по гърба, докосваше рамената, гърдите, целуваше ги, играеше си с ерогенните зони, нашепваше нещо, полагайки ги според настроението или на кревата, или на килима, или на масата, или някъде другаде и извършваше свещенодействието.
Жените го целуваха, драскаха с нокти, удряха, ласкаеха и почти всички крещяха:

- Да! Да! О боже! О, Исусе!

Ето, така си живеем - ту тихо и спокойно, без да пречим на никого, ту прелитайки като ветрец над момичешките, разрошени коси, или строги прически или примамливи, виещи се кичури. Развяваме гънките на полите, гмуркаме се в деколтетата на блузките и под чашките на бюстиетата, смъкваме леките роклички и сваляме прашките, захвърляйки ги на пода.
На нас ни харесва топлес, и ние им харесваме на тях, те ни желаят, ние ги ласкаем, възнасяме и радваме.
Радваме, нечие жадно лоно - със секс, нечии оченца - с образ, нечии ушенца - с глас, а нечии души и сърца - с нежности, мили глупости и ласки.
Радваме ги, и с това успокояваме своята и без това спокойна душа, успокояваме и приспиваме със съзнанието за невероятния ни късмет и удивителното съвпадение на смисъла, течението и наситеността на живота ни.
Ето така е при нас.
Или поне при мен.
А у някои всичко е наобратно. Несъстоялисе, нещастни, несправедливо отхвърлени и справедливо отхвърлили, неуверени и неразбрани, незаслужено обидени и съвсем несрещнати.
Не..., не..., не...
Тъжно, но почти всяка вечер при тях се превръща в самотна нощ, отива в нищото.

А на нас ни е странно, че когато доплуваш до този измъчен бряг, обрасъл с гъсталаци от всякакви не..., не..., не..., приближаваш се на бял параход, облечен целия в дългоочаквано-бяло, яхнал бял кон, с бял щит и бял меч, теб просто не те виждат, не искат да те видят и не могат да те видят, привикнали да различават единствено оттенъците на черния цвят...
Да различават оттенъците и сенките на оттенъците, които са още по-мрачни, хладни и гъсти, отколкото самите цветове, понеже са изтъкани от неверие в бъдещето, непрогледна тъга по несбъднатото, ежедневно очакване и отсъствие на каквато и да е вяра в себе си и в своето бъдеще.
Понякога ние, от висотата на своето положение, им предлагаме да се качат на борда на парахода, тези красиви, удивителни, сексуални, сладострастни, но неоткрити, неразбрани, ненужни.

А те, от цялото великолепие на езика, успяват да намерят само една дума, един въпрос:
- Завинаги?
Те помнят само едно, те знаят само едно, те живеят само с едно:
- Завинаги?
По-скоро дори не така, не помнят и не знаят, а безропотно чакат, мечтаят и желаят безгранично:
- Завинаги?

Ние мълчим, не знаейки отговора.
Пък и съществува ли отговор, на неправилен и неверен въпрос?
Уви, на тях не им е нужен бял параход, бели доспехи, бял щит и бяло копие, и още повече - нашият белоснежен кон...
Трябва им отговор!
Те така си и остават, изправени на пустинния изоставен бряг, обрасъл със стената на техните не..., не..., не..., не..., не...
И чакат...
Единственият възможен отговор.

Тъжно, мамка му...


(из цикъла "Единствена и Завинаги")

Забелязали ли сте какви физиономии правим, когато си бъркаме в носа? Аз веднъж забелязах и се възгордях. Дори започнах да се харесвам. Започнах да се любувам на образа си в огледалото, макар и преди това да се отнасях доста посредствено към собствената си особа. И напразно, наверно. Самонаблюдението ми откри, че в мен дреме много скрито. Велико. Не, дори Величествено.
Но не може вечно да се любуваш на себе си. Започнах тихичко да се зазяпвам по хората наоколо. Особено по жените. Жените, разбира се, аз така и така си ги зяпах. Но сега започнах да им се любувам. Трудността обаче е в това, че жените не обичат да си бъркат в носа на обществени места и дори и да го правят, не обичат да ги гледаш в такъв момент. Наложи се да се постарая. Да се напрегна. Да променям себе си, така че да съм готов във всеки един момент. Отначало просто купувах скъпа оптика и оборудвах наблюдателни гнезда по целия район. Но после осъзнах, че не е в това ключа. Мигът на бъркането в носа е кратък. Не е достатъчен дори да му се насладиш като хората. И започнах тогава да действам по друг начин. Въоръжих се с цифров фотоапарат, шляех се из града, наблюдавах хората. Чаках.

С новата тактика работата неочаквано потръгна. Мъже вече, разбира се, почти съвсем престанах да фотографирам, жените все повече започнаха да ме изпълват. С чувства и мисли там всякакви. Като един истински ценител, аз даже си направих и колекция, професионална, тематично сортирана. Ето например девойка в метрото се е обърнала с гръб към хората (мисли си, че никой не я вижда, ама е збравила за отражението в прозореца), подбелила е очи и ръга с пръста в ноздрата си като истинска вярваща. А ето млада майка търси нещо в носа на синчето си, детето има изненадан вид, маминка се е заровила съсредоточено вътре, като счетоводител в миналогодишен отчет. А ето тук зряла жена се е напрегнала, събрала вежди, челото - в малки бръчици, стиснала устни - размишлява, сигурно. Хиляди жени има в колекцията ми. Понякога с часове ги разглеждах.

Само дето жена ми ме напусна. Но така е дори по-добре. Събрах се с друга жена, на почва общи интереси. Няма да повярвате! Седях си веднъж в парка, оглеждах се наоколо и чаках подходящ момент за фотографиране. Изведнъж гледам: седи млада девойка на скамейка и чете книжка. Благородно, така, седи. Гърба изправен, коленете събрани, книжката върху бедрата, ръцете върху книжката. А после изведнъж някак рязко с пръста в носа - раз. И след миг - отново: гърба изправен, ръцете върху книжката. Аз проспах момента и дори не успях да насоча апарата, толкова бързо успя да го пребърка. Тогава си мисля: ще поседя, ще погледам, понаблюдавам - току-виж ми излезе късмета. След пет минути тя пак с пръста в носа - аз с апарата - бац! След още десет минути пак, но пръста тоя път се задържа повечко в носа - успях да направя пет снимки. Направо бях като залепен за скамейката. Седя, не дишам, дебна. Девойката след минутка пак посяга с пръстче към носа. Аз я наблюдавам и чак за малко да се задуша, забравих да дишам от вълнение. И забелязвам - тя хем си бърка в носа и в същото време ме гледа. Втренчено така, гледа, като омагьосана, и се изчервява постепенно от ушите към носа. Но пръста от носа не вади.

Още в първия ден не се реших да се приближа и запозная. Но на следващия ден, когато всичко пак се повтори, се приближих, представих се, заведох я на кино, разходихме се край морето, поснимах я малко. Започнахме да ходим на срещи, да седим един до друг на скамейите и да се държим за ръчичка, да се целуваме, когато се стъмни. Отначало само едно не ме устройваше: по вторниците, четвъртъците и съботите тя не можеше да се среща с мен. Започнаха разни нехубави мисли да ми минават през главата, дори сърцето започна да ме боли понякога, и най накрая не издържах и един ден жално си изпросих признанието. Ходела на гинеколог. Смущаваше ме само, че е толкова често. Още около седмица я уговарях да ми разкаже защо по три пъти в седмица. Тя отначало ми не-каше, но най-накрая си призна, когато намекнах, че може да публикувам снимките и. Помня: стои цялата червена, подръпва си копчето на джинсите и заявява: когато гинеколозите бъркат там правят едни такива интересни физиономии...

Сега вече имаме две деца и живеем щастливо. Вече фотографирам само нея. Но има един въпрос, който ме вълнува напоследък: интересно, а дали може да си носиш огледалце като ходиш при проктолога?

(из цикъла "Какво е Любовта")

Всъщност, в това че хъркаш няма нищо срамно. И проблемите на Арсен Карапетров с жените произтичаха съвсем не заради хъркането. Жените, честно казано, вече дори неведнъж му бяха съобщавали за всичките му недостатъци - и в огъня на караниците, и в качеството на приятелска информация - така че той можеше спокойно да избира. Но психиатрите не напразно разправят, че човешкият мозък обожава да замества и разбърква всичко: ту в безобидните танцувални движения криейки желание за най-натурално съвкупление, ту замествайки амбициите с виртуалните светове на компютърните развлечения. Ето и Арсен Карапетров се криеше така в килера на своя комплекс. Вместо да се приведе в ред, да се подстриже, да си купи, най-после, нов костюм (или поне анцуг), да престане да обраства със събутилници и прочее авери, той всичко товареше върху хъркането. Та на колко им беше попречило това хъркане? Да плюнеш и забравиш.

Понякога хората предприемат гигантски усилия, за да победят собствените си комплекси. Но това се случва толкова рядко, че вероятно не може да служи за пример в човешкото общество. Най-често хората, в това число и нашият Арсен Карапетров, се стараят някакси да се научат да живеят с комплексите си, да ги сложат на мястото им, да ги ограничат в някакви рамки. Този разумен компромис ни позволява на нас с вас да пребиваваме в що-годе уравновесено състояние. Разбира се, докато не се сблъскаме с нечии чужди проблеми и комплекси.

Тъгата по женското тяло го застави да отиде до крайност - да намери жена, която няма да обръща внимание на хъркането му. Дълго размишлявайки над характеристиките на една такава особа, той, в края на краищата, доведе в дома си една наркоманка. Отначало се наложи да се позанимава с нея, да я прикотка, а после - бива, тя привикна, даже в домакинството взе да помага, стараейки се да си заслужи дозата. Арсен Карапетров отначало дори повече се мъчеше, отколкото получаваше удоволствие, наруши си жизнения ритъм, наложи се навиците си да променя. Но, слава богу, накрая се напаснаха някакси.

Но животът, както е известно, е пълен с изненади. По едно време му нарастнаха разходите, и спестяванията взеха да се топят като ледена висулка под пролетния бриз. Арсен Карапетров се вгледа по-внимателно в своята скорошна придобивка и постепенно в главата му изкристализира идеята как може да съществува по-икономично. Започна да намаля дозите по съвсем мъничко. Не без ексцесии успя да сведе най-накрая разходите за дрога до нула и вече се канеше, вероятно, да поживее най-накрая единствено за собствено удоволствие, но не би, като по поръчка отнякъде се появи семейството на тая наркоманка: мъж, три малки деца, други роднини разни. Без предисловия започнаха да я викат обратно. Помисли си той най-напред да се възмути, а после се уплаши, че ще цъфнат при него официалните лица и ще започнат да изясняват с какво право той третира така жената? С две думи, пусна я да си ходи, в семейството и, тоест, а той тръгна да търси друга наркоманка за примамване.

Остава ни само да му пожелаем успех. А още по-добре да му намерим някоя глуха девойка...

(Из цикъла "Какво е Любовта")

Редактирано от явepтъ на 13.10.05 13:35.

Малкото китайско божество клати глава неуморно. Черни немити кичури, разхвърляни по възглавницата.
Голото момиче диша тежко, с някакво противо пиянско свистене. На Васко му е жал за нея. На Митака - не.
- Тя свърши ли? - попита Митака Васката
- Ами, горе-долу! - отговори онзи.
- Резултата, резултата покажи!
- Ето! - посочи Васко към чаршафа.
Митака се наведе и започна внимателно да изучава чаршафа. А после фрасна Васко с юмрук в окото.
- За какво? - проплака Васил.
- Затова! - каза Митака и му натресе още един по физиономията, - Ти какво бе, боклук, за какво си ми ги нарисувал тия човечета? Целия чаршаф си ми изпоцапал с тях! За това ли ти беше поверена Музата? Тъпанар!
Митака замахна да закарфичи Васката окончателно.
- Митак! Ама какво ти става бе брато! Аз да не съм някой посредствен бездарник? Нали ти сам ми каза: отпусни се и твори! Ето на - творих! А това за разните му там човечета - не съм в час, брато! Честна дума.
Девойката въздъхна страстно. Митака още веднъж се наведе към човечетата.
- Да-а-а... От такива тъпанари като теб шедьоври явно няма да се пръкнат. И най-важното - нарисувал си някакъв пълен боклук. Танцуващи човечета - ще ме утрепеш. Доктор Уотсън от Разград.
Митака тежко въздъхна и тъжно погледна към неоправдалата доверието Муза.
- А на теб как ти викат?
Момичето се усмихна и отговори:
- Терпсихора.

Играта "забий свинята" и горския Матей бяха двете забележителности на село Митрево. Правилата на споменатата игра бяха прости - трябва да накараш свинята да влезе във вратата на противника. Обаче, без да я докосваш или да възпрепятсваш свободното и придвижване, също без да и заграждаш пътя пред зурлата. В замяна на това, правилата позволяваха свинята да се плаши с всякакви косвени приумици откъм страната на завития и опашен израстък. За всяко нарушение участниците рискуваха да бъдат лишени от наградата, която се състоеше в предоставяне на пиячка на победителя от загубилата страна. Когато миналата година разгневения от поредната загуба животновъд Андрей на едно от игрищата поля свинята с бензин и я запали, та тя да се устреми във вратата на противника и да му подпали всичкото имущество, та тогава този Андрей противниковия отбор много го биха. А горския Матей го канеха с уважение да съдийства на срещите, знаейки, че винаги ще отсъди верно пък и няма да се откаже да прави компания при раздаването на наградите.

За Матей се знаеше, че той върви по пътя си твърдо и уверено. Явявайки се при това човек, за който трудно ще кажеш че е инвалид или непълноценен. Пък макар и да беше загубил ръката си, пострадал някъде далеч от тук, за което не разказваше никога, нито пък откъде е донесъл тъдява странната си порода. И ръцете му бяха три. Беше се родил такъв - човек с четири ръце, феномен някакъв. Викаха му, както вече стана дума, Матей. Устрои се в Митрево като лесничей, обичаше да се разхожда, наблюдавайнки дървесната растителност наоколо с набито око на стопанин.

- Ти макар и да си инвалид, ама си по-здрав от всичките нас накуп, - съседът му Андрей най-напред силно противодействаше да се здрависва с Матей. Измисляше всякакви причини за неуспеха на такава една процедура и, най-накрая, измъдри окончателната логика, - боя се от аномалии, не мога спокойно да ги докосвам, дори дишането ми се затруднява.

- А защо така не казваш откъде си? - досаждаше постоянно на Матей с разговорите си за живота, - гледай го какъв тайнствен се извъдил. Аз все някак ще разбера, да знаеш.

- Ами разбери, - Матей вървеше, въртейки земното кълбо под себе си крачка след крачка. Вървеше по лесничейските си работи и наблюдаваше като че ли с интерес крещящите за тренировката на свинята мъже. Но мислите му не се безпокояха от това свинята да попадне във вратата на Андрей. Не го вълнуваше, наистина, и проблема дали е време да се секат изсъхналите дървета в гората. Мислеше си за учителката, която дойде в селото по разпределение от окръжния град, и която го гледаше като експонат от кунсткамера. Това го ядосваше и едновременно му сгряваше душата. Живота на Матей беше странен, самотата му - противоречива в същността си и по съдържание.

"Курва, - мислеше си той, - не вижда човека зад трите ръце. Намерила си, видиш ли, забавление. Още малко и ще ме извика в училището, да ме боде с показалката си, мръсницата". А на глас и каза на танците, без капка срам:

- С двете ръце за гърдите ви, а с третата - за пиленцето, - прозрачно намекна Матей, - с двете ще ви галя страстно, а с три - направо ще ви разтопя. Жалко че четвъртата ми я няма.

- Ама какъв жених сте вие? - отговаряше му тя язвително, - мутант сте вие. Инвалид. Пълен набор жизнени проблеми.

- Може и да съм мутант. За това не споря, - Матей гледаше учителката от висотата на своя бабаитски ръст, поглаждайки брада с третата си ръка в знак на съмнение. - но въпреки всичко си оставаш една глупачка, пък макар и учителка. Третата ръка ми е дадена за допълнителна житейска радост, когато бяха всичките четири, тогава ми идваше малко вповече. Ето откъде идва и инвалидността.

И си тръгна от танците, понеже не танцуваше никога, смятайки това за безмислено и глупаво друсане на телеса.

А после Андрей му домъкна една картинка, изрязана от някакво списание:

- Ей на, гледай от къде си. Излиза, че от Индия си се домъкнал при нас, там ти викат Шива. Тук пише, че танцуваш. И докато танцуваш - светът съществува.

- Абе не танцувам, откъде го измисли това, - отвърна Матей, разглеждайки картинката от списание, изобразяваща многоръкото индийско божество, - наизмисляли тука разни глупашки танци с жени. И това ми било забавление.

А когато се втурнаха отново да го викат да съдийства, едвам го намериха. И като го намериха, останаха с отворени усти, стоят и гледат, как Матей го танцува своя танц, някакви гюбеци хвърля, каквито в школите по танци май не ги преподават. И все нещо си свирука и си говори сам на себе си: "Докато Шива танцува - светът съществува! Ех!".

Тя не разказва често за работата си, видялата всичко лекарка. Тя е малко студена и дръпната, както всички анестезиолози - казва си думата навика да потапят хората оттатък предела, в малката смърт.

Днес доведоха някаква ученичка за аборт. Подготвих я, гледам - гинеколожката стои като гръмната, сестрата и тя в ступор. Наложи се да им повиша тон: момичета, времето тече! Хайде, започваме, стига молитви...
Докторката отегчено се намръщи:
Лежи си такава една - розова, хубавичка - съвсем още дете. А ние трябва да я отваряме като консервна кутия. Бих го кастрирала този сополанко...
Откъде ми хрумна, че е сополанко ли? Може би си има някой възрастен приятел?
Не вярвам. Един мъж би пазил такава красота - това е някое момче, връстник. При тийнейджърите любовта е като смъртта - нали знаеш.
Не, не знам.
Тогава тя ми разказа за Сара:

Мислех си за нея преди двадесет години в една чужда старинна къща. По керемидения покрив почукват ябълки, на масата има бисквити, пропити с коняк, чашка шоколад, католическо разпятие на таблата на дъбовия креват, цигулка върху сандъка. Момиче-цигулка, момиче-смърт...

Мъжът с крив нос спокойно наблюдава с разноцветните си очи суетнята на пеперудката-деветокласничка: затегнах всички връзчици, копчета, ципове - готово, скрих се в пашкула. Боже, къде ми е втората чехла?

Мъжът се усмихва. Но аз чувствам как тялото му трепти на някаква много ниска нота.
- Готова ли си?
- Да, ще тръгвам...
Усмивката изчезва, жълтото дяволско око е по-ярко от зеленото, нежното. Той изпуска думите, като камъни:
Ти крадеш от себе си. Ще си спомняш тази вечер през целия живот. Любовта не трябва да се пести.

Той е прав. Но аз не мога нищо да му разкажа - нито за цигулката, нито за момичето-смърт. Отнасям със себе си неговото проклятие.

Сара.
Тя действително е съществувала. С реално име, семейство, пощенски адрес.
В нейния дом и сега живеят хора. Не просто хора - съплеменници. На Хитлер не му се удаде да изтрие богоизбраното племе от лицето на земята. Главното еврейско щастие е в това, че бесният Ади привързал към коляното израилево още и цигани, славяни, мюсюлмани, прочие неарийци. Автора на "Майн кампф" малко попрекалил.

Не разбирам думата "холокост". Не виждам причина да се сортират жертвите на лова на хора. Ето и моята Сара е само един особен случай. Извън националност, извън времето, извън пространството...

...Казват, че си била червенокоса, с буйни къдрици, с бежови лунички, като библейска героиня. Тъмни очи с пухкави ресници. Ъгълчетата леко отпуснати надолу - само евреите и арменците имат такава форма.

Сред дъщерите на клана Ашкенази се срещат и съвсем руси, но не и ти, Сара. Мисля си, че на немският офицер и през ум не би му минало да рискува преследване заради някакво бледо копие на арийска девойка...

Освен това ти беше последното дете в многодетно семейство, затворено в гетото, като стадо овце. И някоя твоя бабка сигурно те е успокоявала:
Немците са цивилизована нация - философи, поети, музиканти. Нищо лошо не може да ни се случи.
И бърборила, разбира се, за първата световна, за роднини, изучили се в немски пансиони.
Те така повярваха в собствените си спасителни видения, лелките и бабките, че с радост те пратиха на разположение на вежливия комендант на полското градче. И дори твоя баща - разбиращ всичко мъж, разложил на молекули погледа на русия фашист, отправен към момичето-почти дете - не възрази.

Да оцелееш, да живееш. С арийска сперма смесена с кръв, течаща по смуглите крачета, но да съществуваш. Той искаше ти да живееш за него, Сара. Чрез твоето оскверняване, болка, ужас - той беше готов да отиде при еврейския Бог, със всичките си деца, освен най-малката, любимата дъщеря.

Баща ти знаеше за твоята красота, но нищо не узна за твоята любов, Сара.
Фашисткият офицер те отведе в квартирата си - в тази къща с керемиден покрив и градина с рози. Ти вероятно си се запознала с неговата цигулка - той мъкнеше навсякъде инструмента още от началото на полската кампания. Той, разбира се, ти показа семейните фотографии, и ти настръхна пред тази галерия от немски аристократи. Той, без да се мръщи, слушаше бърборенето ти на идиш, а ти слушаше как трепти от желание тялото му, съвършеното тяло на 37-годишен викинг. Теб, малката жена, не можеше да те заблуди шлифованата учтивост, с която той те отведе в стаята с тясното легло.

И, разбира се, той не бързаше.
Настройваше те, като безценната си цигулка. Ние с теб знаем как става това - как бавно се сгъстява около прохладната и празна девойка завесата от мъжка жега и плътна тъмнина. Ти ослепяваш и оглушаваш, като таралеж в мъглата, твоите бодлички и нокти никого не плашат. Тъмнината прониква в теб още преди първото докосване - от нея няма защита.

Той те подготвяше за болката като за музика. И ти зазвуча, Сара.
Не мина и месец, откакто твоите очи на сърна заляха със светлина средновековните улички на полското градче. Ти рядко повдигаше миглите си, но всеки, който попадаше в гъстото сияние, мигом забравяше за войната, за чужденците с квакащи гласове, за кръвта и унижението.

Ти отиваше на пазара и с тънките си пръсти подбираше зеленчуци за своя мъж. И никой не смееше да те нарече немска подлога, както наричаха румените селянчета, ползвани от коменданта до твоето идване. Ти беше дете, Сара. Никой не беше в състояние да обиди детето, влюбеното и доверчивото, защото хората интуитивно знаят: първата любов е нерушима като смъртта...

Той те изпускаше от ръцете си единствено за да хване цигулката. Той и по-рано свиреше почти всяка вечер, но сега гласът на цигулката беше променен, по-нисък - страстта не търпи фалцет.

Обичаше ли те и той, Сара? Не знам. Аз нищо не знам за любовта, като хилаво цвете израстнала върху развалините на арийския род. Сред хората той не беше нежен с теб, нито суров. Но маската на равнодушието никого не можеше да излъже - теб нямаше как да не те желаят, и той те желаеше. Желаеше те и след половин година, през лятото на 42-а, когато Хитлер събираше цялата си свита в Полша. След Адолф за натам си опаковаха куфарите и жените и децата на офицерите-окупатори.

През една топла юнска вечер, когато площадът пред клуба беше пълен с народ, комендантът излезе на терасата. Той дълго те наблюдава, как привързваш розите и поправяш с изцапани пръстчета рижите кичури. После те извика и дълго ти говори за нещо. За какво, Сара? Проклета да съм, ако не е за онова, което е познато на целият свят: "Ти си прекрасна, любима моя, прекрасна си. Очите ти са два гълъба, пиещи вода от извора..."

А после той те помоли да затвориш градинската врата, и ти тръгна по пътечката. Той, без да се цели, стреля в разрошения ти тил. Ти някак свойски се смъкна на плочките, откривайки на света обезобразеното си лице.

Това е всичко. Ако не смятаме това, че същата вечер коменданта свири на цигулката си много по-дълго от обикновено.
След седмица в градчето пристигна млада жена с хубавичко малко момиченце. Русата калпазанка се хващаше за грижливо изчистената от кръвта градинска врата и аха да изскочи навън на улицата. Баща и я хващаше нежно и я вземаше на ръце. Тази лирична сцена беше наблюдавана от жителите на градчето. И всеки един от тях помнеше Сара.

И аз те помня, Сара. Не познавам жена, по-щастлива от теб. Цялата нирвана на твоя кратък живот - пътешествието по градинската пътека. Ти вървеше, любима и желана. Ти нищо не успя да разбереш, когато дворецът от щастие и нежност се разби от парчето метал.

Един средновековен поет е казал:
Любимите ги убиват,
Така е от векове.
Страхливецът - с коварна целувка,
Смелият - с меч в ръката.

На теб ти провървя, Сара - падна ти се вторият вариант.
Ти веднъж спаси и мен, малка библейска палавнице. Само благодарение на теб аз не се гмурнах с главата надолу в реката любов-смърт. Каква е поуката ли? Ако не си жертвата, значи твоят път е убийството. Трети вариант не ни е даден...

Колко е странно да осъзнаеш, че нито аз, нито никоя от милионите жени никога няма да е като теб, Сара. Ти изчезна, без да успееш да разбереш, че любовта умира. Винаги. И с това нищо не може да се направи.


(Из цикъла "Какво е Любовта")

Привет миила Силвия,
Iмето ми е Анджей и съм от Варшава. Случи ми се да посетя един от посветените Ви сайтове, откъдето узнах, че Вашата любима книга е "Непоносимата лекота на битието".
Представяте ли си, тук исках да напиша от кого е тази книга, а не мога да си спомня името на автора. Разбирате ли ме? Имах намерение да поговоря с Вас за това. Исках да напиша "Непоносимата лекота на битието" на едикойси, но не мога да си спомня името на автора, написал тази книга.

В главата ми изплуват някакви Жижеци, Вацлавци, Кшиштовци. Макар че не, Вацлав и Кшиштов - това са полски имена, а вашият съотечественик по идея трябва да е чех. Или в краен случай - словак. По моему, Жижек е напълно подходящо име за чешки писател. Или Вие се придържате към друго мнение? Да ви кажа откровено, на мен ми е трудно да съдя за това. На мен чешките реалии са ми съвършенно непознати.
Вие как мислите, може ли човек на име Жижек да напише книга? И би ли я нарекъл "Непоносимата лекота на битието"? И въобще, може ли човек с такова име да усети тази точно лекота, за която пише авторът на нашумялото произведение?

Има имена, от чиито притежатели съвършенно точно нищо добро не може да се очаква. Нахил Хилверструм, например. Чувал съм, че имало такъв полуумен писател, който искал да напише книга и да я нарече "Историята на едно безумие". Но после размислил и я нарекъл "Изкуството на управлението на автомобил с педали".

Вижте, аз съвсем наистина не мога да си спомня името оня чичка, дето е написал "Лекотата на битието". Представяте ли си, аз дори си спомних как изглежда тоя тип. Съвсем мачовски господин, няма какво да се каже. Виждал съм снимка, на която е с джинси и риза. Такъв един стар ебач.
Не, Жижек явно не е за него. По-високо мерника. Тук намирисва на Едуард. Едуард Ли Харпър. Или не, по-добре Едуард Ли Ровски. Такова едно тигърче с пухкава муцунка и не-съвсем непонятно родословие. Американец. Син на емигранти от Чехия. Макар че, ако се съди по фамилията, те по-скоро са били от Полша. Впрочем, навярно в Чехия също ще се намерят двама-трима Ровски.

Какво излиза - преди няколко десетилетия човек с такава фамилия емигрирал в САЩ. Там той създал семейство и му се родил син. Нарекли момчето Едуард. Когато Едуард пораснал, станал писател. Написал книга, която му донесла хонорари, слава и въобще всичко, за което може да си мечтае човек. Той получавал престижни литературни награди, бил председател на всякакви там журита. Сношавал се със най-красивите жени на съвременноста.

Силвия, а Вие нали не сте омъжена, така поне знам.
Аз, всъщност, съм приятен мъж. Всичко, както се казва, си имам. Снимка реших да не Ви изпращам. Мисля си, че Вие така и така получавате стотици.

Поздрави,
Анджей.