Някой от вас шие ли обувки?
А някой от познатите ви?
Не?
Тогава знайте - хората, шиещи обувки не са нищо друго освен пришълци, асенизатори на такива запуснати светове като нашия...


Шян Ли беше китаец, макар че това не е толкова учудващо, ей ги на колко са много, учудващото е друго - той беше космонавт, китайски космонавт. С тези две обстоятелства (особено с първото), нямаше много какво да се направи, такива ми ти работи.
Шян Ли летеше в космоса, от Китай - в космоса, на орбита, междупланетното пространство не плашеше смелия момък, такъв си беше той, този Шян Ли.
Ето и тогава, през май, той полетя в космоса, за пореден път, не мога да ви кажа какво точно е правил там, но си остава факта че той беше известно време там, а после реши да се връща у дома, на земята.
Приземяването от космоса притежава някои нюанси, за които ние с вас, простосмъртните, дори и не подозираме. Да кажем, например, че практически е невъзможно да пристигнеш обратно там, откъдето си заминал, а още повече - да попаднеш обратно в родния Пекин, те такива разни нюанси, това не ви е Луфтханза някаква, или още повече - Аерофлот.
И така, летял си към земята нашият космонавт китайско производство, в специална джаджа с парашут, летял, летял, а после се пльоснал, но не смъртоносно, дори не се и натъртил, даже и супата от тубичка не успял да разплиска. Отваря той, значи, люка на апарата за приземяване и се радва - нали е жив, наоколо дръвчета, птички пеят. После се досетил, че това не е в Китай, и дори в Близкия Изток не е, не знам защо си го помислил това, последното. Между другото, той си помислил и за много други неща, за посоката на вятъра, за местната растителност - космонавтите са хора интелигентни и мъдри, направо да ти се доповръща. И понеже вътре в апарата било скучно и задушно, храбрия Шян Ли се измъкнал оттам и се отправил към близките храсти, да задоволи някои свои насъщни нужди, които не били чужди дори и на космонавтите, зад храстите открил междуселски път, и проанализирайки получената информация с помощта на главния мозък, Шян Ли решил да поседне край пътя и да чака кога ще го открият и откарат у дома. Проседявайки там около осем часа, Шян Ли започнал да философства и да мъдрува...

Груди Илитов беше идиот, независимо от зрялата си възраст и съществуването на двамата му сина.
Синовете бяха избрали да следват в живота бащиния си път - бяха идиоти също като своя родител.
Освен това, Груди имаше още и жена, та нали наличието на двама сина предполагаше и наличието на утроба, изсипала ги на белия свят. Та така, тази точно утроба се криеше в облика на една доста интелигентна жена, носеща загадъчното име Елеонора Дерменджиева - Илитова, а понеже Груди Илитов беше субект тъмен и повърхностен, то жена с такова едно име в неговите очи носеше определен заряд загадъчност и тайнственост, поради което когато говореше за своята съпруга, той я наричаше - европейка, макар и виновницата за това толкова пищно звание да водеше родословието си от погребано под слой прахоляк дупнишко селце.
С течение на времето европейката, разглеждайки и анализирайки цялата безполезност на своя съпруг, в един момент беше осъзнала, че той не е нищо повече от един средностатистически мухльо, но, както се казва, късно е вече за подмяна, пък и нали хранят двама сина, и по тези и други подобни причини тя реши да остане в семейството, въпреки ужаса от откритието си.
И така, макар и Елеонора Дерменджиева - Илитова да не напусна мъжа си, тя започна да се отнася с него грубо и отчуждено, което никак не беше достойно за една европейка, а още повече - майка на две деца.
Елеонора Дерменджиева - Илитова хранеше мъжа си зле, ругаеше го непрекъснато, при това напразно, не му шиеше копчетата и не му кърпеше чорапите.
Това положение на нещата категорично не устройваше Груди Илитов, и в един прекрасен ден той реши да напусне дома, жената и синовете си. Той написа бележка, която, поне по негово мнение, трябваше да хвърли изоставеното семейство в униние и печал: "Умрех. Нема а се врна.Груди."
След това той наметна дочената си куртка и излезе от къщи. След още половин час Груди вървеше по междуселския път и с все сила се самосъжаляваше. А пък когато откри, че дясната му обувка е зинала отпред и иска да яде, Груди почти се разрида, обаче не намали темпото и продължи упорито да крачи към единствено на него известната цел. Прошляпвайки по този начин около половин километър в западно направление, той забеляза седящият край пътя тъжен млад човек в необикновен костюм.
Груди Илитов се приближи малко, после още малко, докато не се оказа съвсем близо до непознатия. Странният младеж, от своя страна, с интерес разглеждаше Груди, после стана, помоли го с жестове да не си тръгва, и, изчезвайки в крайпътния храсталак, след минутка се върна, държейки в ръка апарат за подшиване на обувки. Усмихвайки се и жестикулирайки щастливо, той предложи на Груди да свали авариралата обувка. Поразявайки се от добротата на непознатия, Груди Илитов изу обувката и тържествено я връчи на неизвестния момък, който я прие в ръцете си и грижовно подши разпраната подметка, а после върна закърпената обувка на Груди, придружавайки жеста с първата от началото на срещата им реплика - ПяйсияоооО.
Груди Илитов незнайно защо си спомни филма за Робинзон Крузо, и, отвръщайки на непознатия с широка усмивка, положи ръка на гърдите си и гърлено се представи, - Груди.
Младежът укорително поклати глава и повтори - ПяйсияоооОО!!!
- Ама че неразумен тип, - помисли си Груди Илитов, но въпреки това потвърди с по-малко широка усмивка, - Груди.
Момъкът погледна лошо към Груди и процеди през зъби - ПяйсияоооО.
- Идиот някакъв, помисли си Груди Илитов, обърна му гръб и пое по пътя си.
Отзад се чуваше още известно време "ПяйсияоооО" - ту жално, ту заплашително, а накрая със леко задгробен глас, и така докато въздухът между тях не погълна съвсем звука.

След пет дни Шян Ли беше намерен и доставен където трябва.
Груди Илитов повече никой не го е виждал.

чел ли си един разказ, ама не мога се сетя автора дали не беше Бредбъри, азимов или саймък - абе някой от фантастите
за произхода на вицовете
разследват и разпитват искат да намерят жив човек - автор на поне един виц
и се оказва, че няма такъв
става ясно, че вицовете са с извънземен произход, снасят ни ги отгоре от космоса
трябва да си го намеря, че преди 20 години съм го чела

Сефте.

Явертин Кувертюров плахо съгледа една възмутено захвърлена дамска превръзка с крилца. Взе я нежно, помириса я вдъхновено, опита я трайно на вкус и цвет, но не му хареса твърде очарователно. Съвсем друго си беше употребявания капут.
Това беше първия досег на Явертинчо с народното творчество.

А ти уважаеми читателю, куриш ли флумастери?

Ан атакминс шаджелгзи онсажу, инемс атсилитс.
А ит, имеажаву юлетатич, ончоран ил шаксупод инсиповарп икшерг?

Ощ ен ем шенаф аз апеч?

нетсарзъв ис аз нем.

Аз си падам по манечки.

Стига бе, ти си прецедент!

ако знаеш батка...отколко време ми се върти в главата да ви събера целия клуб на едно място.....и ясно, и отчетливо да ви тегла една и няколко псувни!






п.п. комшията ти отгоре Рафаел

верно с оригиналъ! потпис: Биберонъ

Иван Иванов се събуди сутринта с ужасно главоболие. Знаеше, че главоболието ще е там, както почти всяка сутрин. Главоболието беше неговата алергия към идиотите, с които се срещаше всеки ден. И на тази алергия нищо не помагаше.

Иван Иванов срещна досадната-съседка-клюкарка.
- Добро утро, г-н Иванов. Хубава утрин, нали? Днес май ще е топло.
Иван Иванов се усмихна измъчено в знак на съгласие и си помисли как ли ще вони счетоводителя в този топъл ден, при неработещия климатик. Представи си мокрите петна по ризата на дебелия, потящ се човечец и му се повдигна. И през ум не му мина колко ласкаво слънчевите лъчи стопляха изстиналата земя.

Иван Иванов срещна г-н Николаус.
- Добро утро, г-н Иванов. Наблюдавахте ли вчера пасажа на Венера? Имахме късмет с това ясно време.
Иван Иванов кимна одобрително и си помисли за висенето на опашка пред телескопа, за идиотските въпроси, които неуката сган на опашката бълваше и се отврати. И през ум не му мина, че следващия пасаж на Венера ще бъде след 117 години.

Иван Иванов срещна Вяра Милева.
- Добро утро, г-н Иванов. Как е съпругата Ви? А малките ангелчета?
Иван Иванов отвърна учтиво, че са добре и помисли за жена си, чийто основни интереси се свеждаха до глупаво бъбрене с други идиотки и грижи по малките лигльовци. Представи си течащите носове на децата си и непоносимото им хленчене и пожела да не се прибира. И през ум не му мина, че Вяра Милева бе направила всичко възможно да има деца, безуспешно.

Иван Иванов се чувстваше различен. Различен от идиотите, които го заобикаляха навсякъде и причиняваха главоболието му. Как му се искаше да няма тази паплач около себе си. Всички около него бяха глупави, гнусни идиоти, неспиращи да бръщолевят.

Иван Иванов беше различен. Един нещастен човек.