Клубове Дир.бг
powered by diri.bg
търси в Клубове diri.bg Разширено търсене

Вход
Име
Парола
• Нов потребител
• Забравена парола
Клубове
• Dir.bg
• Взаимопомощ
• Горещи теми
• Компютри и Интернет
• Контакти
• Култура и изкуство
• Мнения
• Наука
• Политика, Свят
• Спорт
• Техника
• Градове
• Религия и мистика
• Фен клубове
• Хоби, Развлечения
• Общества
• Я, архивите са живи
Клубове Дирене Регистрация Кой е тук Въпроси Списък Купувам / Продавам 00:19 18.05.24 
Политика, Свят
   >> Политика 		Всички теми Следваща тема *Кратък преглед

Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | >> (покажи всички)
Тема На вниманието на Iiini Di - Лагеритенови  
Автор AGLER ()
Публикувано17.04.09 23:33





Едно към едно
10 Април 2009

Лагерите




Ловеч
По решение на Политбюро на ЦК на БКП през октомври 1959 година близо до град Ловеч е създаден лагерът “Слънчев бряг”, известен с жестокия си режим. Официално тук се въдворяват лица с хулигански прояви. В действителност лагерът е предназначен за лица, предимно от интелектуалните среди, недоволни от новите политически порядки в страната. В лагера без съд и присъда са въдворявани хора заради разказване на вицове, бивши депутати-земеделци и юноши между 16 и 18 години, изпратени от местните управления на Народната милиция като „хулигани”.
От 1 501 души, минали през концлагера край Ловеч, 155 стават жертва на убийства и на изключително тежкия режим. Част от лагерниците жестоко са пребивани с колове от охраната и в чували са изпращани в лагера Белене, за да послужат за храна на прасетата. Малкото оцелели разказват в спомените си ужасяващи случки за престоя си там. През септември 1961 година жените от лагера, около 150 на брой, са преместени в село Скравена. Лагерът в Ловеч е закрит през април 1962, след като проверка на висшето комунистическо ръководство установява нарушения на закона, тежък режим и физическо насилие. На никого обаче не е потърсена наказателна отговорност, заради протежирането от Тодор Живков на отговорния за лагерите Мирчо Спасов.

Белене
Белене е името на първия концлагер, функционирал на територията на остров Белене в периода 1949-1989 година. Построен е по поръчка на Българската комунистическа партия и Отечествения фронт. Там са депортирани и убити много от противниците на комунистическия режим и контрареволюционерите в Народна република България. Причините за затваряне там са били предимно политически: разрушаване на паметници на Сталин, оказана помощ на противникови /немски/ войници, принадлежност към римокатолическата църква в България или към съюза на селяните, завършено образование в държава, несподеляща комунистическата идеология, шпионаж за англоамериканските капиталисти или критика срещу присъствието на Червената армия в България.
Лагерът се ръководел от българската Държавна сигурност. Затворниците са работили в земеделието: 600 000 кв. м зеленчукопроизводство, свиневъдство, голямо производство на коноп в една фабрика. Официалното име на лагера е било „Работнически лагер за превъзпитание“. Там са умирали хиляди затворници от глад и изтощение. Според бивш затворник: „Ние работихме по 70-80 часа без прекъсване, за да разтоварим един кораб със 100 тона камъни. Заповедта гласеше, че след разтоварването ще получим храна.”
През 1959 г. лагерът е бил официално затворен. Островите обаче са били ползвани години след това като затвори. Пример за това е въдворяването от 1984 до 1986 г. на около 500 български турци, които се възпротивили на възродителния процес.
Бившите затворници на концлагера се срещат веднъж годишно през пролетта на острова, за да почетат паметта на загиналите. След комунизма в България обработването на случая и преосмислянето на случилото се е все още трудно, защото архивите на бившата Държавна сигурност са все още затворени, въпреки че тяхното отваряне беше една от точките в договора за присъединяване към ЕС.

Етапите:
1945-49 г. Принудителен труд в множество обекти разпръснати из цяла България. Лагерите са изградени близо до язовири в строеж, каменовъглени мини и в някои земеделски райони. Сред най-известните са Бобов дол, Богданов дол, Росица, Куциян, Босна, Ножарево, Чернево.
1949-53 г. Политическите затворници са препратени в лагера Белене на остров Персин.
1954-56 г. Депортирането е спряно или поне силно намалено, но Белене продължава да функционира.
1956-59 г. Нови въдворени в Белене, масови арести, особено след унгарските събития през есента на 1956 г. и след няколко престъпления в София в началото на 1958 г.
1959-62 г. След гладна стачка на затворници лагерът в Белене е закрит през 1959 г. Останалите затворници /според някои документи 166 души/ са преместени в новия лагер в Ловеч, близо до каменна кариера. Много нови арестувани /няколко хиляди/ се присъединяват към тях. През септември 1961 г., жените /около стотина/ са преместени в близко разположения лагер Скравена;
През ноември същата година режимът в Ловеч става чувствително по-мек. През март 1962 г., комисия на Политбюро, ръководена от Борис Велчев анкетира в Ловеч и през април лагерът е закрит.
1962-89 г. Репресиите ту намаляват, ту се засилват. В ново решение на Политбюро от 1962 г. се предвиждат до пет години лишаване от свобода и принудителен труд без присъда - по административни мерки и при предложение от ”масовите организации”, като кварталните организации на ОФ - за лица, които не допринасят за доброто на обществото, безделниците или тези които имат „леко” поведение.



Тема Архивите разказват:нови [re: AGLER]  
Автор AGLER ()
Публикувано17.04.09 23:36





Архивите разказват: Червени грабители още обитават незаконно придобитите си палати

Ненчо Ненов*

(Продължение от миналия брой)
Името Любомир Лалов Иванов нищо не говори на българската общественост, но сигурно има големи заслуги към държавата ни, за да е заслужил обширен апартамент от 115.19 кв.м, състоящ се от две стаи, дневна, столова, кухня и сервизи. Кой е той и защо ЦК на БКП му предоставя този обширен апартамент на ул. "Бисер" № 2, не става ясно от наличната документация. На същата неизвестност се радват също Диана Станкова и Йозеф Мазичек, които са настанени на въпросния адрес в един просторен апартамент с протекциите на ЦК на БКП. На основание писмо № 295 -51 от 6. III. 1979 г. на ЦК на БКП те обитават ап. 51 на 14-ия етаж. С какво този българин Мазичек е заслужил благоразположението на партията, също не е ясно. Виж, синът на Лъчезар Аврамов - Димитър е друга работа. Баща му Лъчезар е стара партийна номенклатура, който е взел активно участие при въдворяването в лагерите на смъртта по онова време на различни недоволници, неразбрали предимствата на "светлия" комунистически строй. На синчето и на неговата другарка - певицата Богдана Карадочева с писмо № 27 от 4.I.1980 г. на ЦК на БКП

им е отпуснато едно апартаментче от 129.54 кв. м.

на ул. "Бисер" № 2, ап. 5. Интересна симбиоза между наследника на висшия комунистически номенклатурчик, чийто баща е взел участие при създаването на трудовите лагери, и Богдана Карадочева, чиито баща е убит в най-зловещия лагер на смъртта край Ловеч от съпартийци на другаря Аврамов.
Бях ужасен, когато в началото на демокрацията, като ръководител на Бюрото за разследване злодеянията на комунистическия режим, четях потресаващите разкази на бившите концлагеристи за извършваните зверства в лагерите на смъртта от Мирчо Спасовци, Газдовци, Гоговци, Горановци, Томовци и други подобни. В паметта ми е останал разказът на един лагерник, видял какво е станало с бащата на Богдана. След като бил убит, трупът му трябвало да бъде напъхан в брезентов чувал и откаран в лагера Белене. Там на остров Магарец карали всичките убити затворници от различните лагери, пръснати из страната, и ги заравяли плитко. Така прасетата, които свободно били отглеждани в района, по-лесно ги изравяли, за да се хранят с тях. За лагерния "обреден дом" отговарял полковник Томов, баща на известния журналист Тома Томов. Тъй като бащата на Карадочева бил двуметров българин и не се побирал в чувала, го насекли с брадва на парчета! Не знам какво е било в душата на Богдана, когато е научила за мъченията и гибелта на баща си, сигурно роднините й са криели дълго истината от нея, а може би при нейната женитба с Димитър да е сработил инстинкт за самосъхранение. Много от красивите жени на България по онова време, отблъснали сексуалните мераци на "червените галоши", на секундата заминаваха в женския лагер в "Скравена". С песента си "Дано" Богдана Карадочева може би разказва своята лична драма и драмата на фамилията и за това, което е трябвало да търпи, за да оцелее. Интересно е и едно знаменателно съвпадение, случило се пак тогава и в същия лагер. В деня, когато световноизвестният ни колоездач Ненчо Христов печели колоездачния Пробег на мира, баща му е убит в Ловешкия "Слънчев бряг"! За едните славата и смъртта, за други - жилищата.
Следващите лица, живеещи в тази кооперация, са Николай Димитров Милков със съпругата си Пенка Василева Балевска, дъщеря на Васил Спасов Балевски, който пък е тарикат по друг партизански начин. Той, след като е получил настанителната заповед на свое име, се отказва от посочения апартамент в полза на зет си Николай Милков и дъщеря си. Като ги гледам тези как са си прехвърляли един на друг чужда собственост като своя, представям си какви кървища се леят при подялба на бащиното им имущество...
Николай Савов Лазаров и Димитрина Георгиева Савова - Гюрова, също са настанени в апартамент от 133.74 кв.м. на ул. "Бисер" № 2, ап. 37, ет. 10. Този другар не е имал право на това жилище, не само защото семейството е от двама души, но и защото сам си е изготвил и подписал удостоверение, даващо му право на кабинет. Освен това Димитрина има и друг тристаен апартамент в ж.к."Стрелбище", бл. 10, 8 етаж, ап. 32.
Организационният инструктор /такава професия няма в трудовия кодекс/ към ДКМС - Димитровския район - Валентин Ранков Казаков, още 25-годишен, заедно със своята комсомолска другарка Соня Казакова, вземат в същата кооперация четиристаен апартамент. Така е,

за своите деца партията полагаше завидно старание

да им подсигури жилищен уют и спокоен живот. А на Мая Георгиева Костова, дъщерята на Георги Костов, член на ЦК на БКП, преди да тръгне от Триполи - Либия й подсигуряват жилище в България. Семейството получава такова в същата кооперация на ул. "Бисер" 2, ап.50, 14 етаж от 125.30 кв.м., макар да е тричленно. Хората в България с десетилетия чакаха за една 50 кв.м. панелка, а някои не искат да се приберат в родината, докато тате не им подсигури жилище.
Тричленно е семейството и на Григор Тодоров Кръчмарски и Диана Миланова Кръчмарска. Те получават незаконно апартамент от 133.74 кв.м.
Пламен Цветанов Николов, освен че е имал друг апартамент на ул. "Вълчо Иванов", бл.15, ап. 6, ІІ етаж, вх. "В", се сдобива с още един четиристаен апартамент на ул. "Бисер" № 2. На същия адрес са получили незаконно жилища следните лица и семейства: Асен Александров Веселинов, Георги Ценов Бабурски, Минчо Семов, Валентин Караманчев, който беше зам. председател на "Комитета за култура". Същият притежава и друг огромен апартамент по това време, намиращ се на ул. "Горник", бл.24. Петър Балевски - първи секретар на ОК на БКП-Ловеч, Стефан Пенчев Стефанов, Никола Пенчев Калчев, Иван Костадинов Делев, Веселин Томов Измерлиев - зав. Международен отдел в ЦК на БКП, Андрей Димитров Аврамов.
На ул. "Света гора" № 17 са се уредили по същата схема семействата на Петър Панов Чуклев - работил в системата на Държавен съвет, Велико Савов Великов - зам. зав. отдел "Външна политика и международни връзки" в ЦК на БКП, Саботин Филипов Генов, Еньо Василев Савов, Димитър Атанасов, Милко Димитров, Татяна Иванова Владикова, Сашо Илиев Денев, Кирил Златков Николов и Марин Петров Диков - щатен сътрудник на ЦК на БКП. Тук апартамент с площ по-малко от 120 кв.м. няма. Всичките са с по 141.41 кв. м. застроена жилищна площ, а обитателите им са по... двама или трима човека!
(Следва)



Тема Българският ГУЛАГ. Свидетелинови [re: AGLER]  
Автор AGLER ()
Публикувано17.04.09 23:37



[image]http://www.geocities.com/decommunization/Testimonies/Sirakov.htm[/image]

На Белене има хиляди човешки кости
В лагерите Куциян и Богдановдол • Как бе основано трудововъзпитателното общежитие на остров Персин • Ядат ли се кучетата и змиите? • А каква храна откриха прасетата...

Димитър Сираков

... Снимки, статии, документи, спомени връщат филмовата лента на живота на Димитър Сираков, роден на границата между два века, през 1900 година. Една от снимките е на засмяна красива млада жена, приличаща на киноартистка. Снимката е силно обгоряла в краищата и научавам, че като по чудо се е запазила след пожара в Белене. "Вие сте, нали?". "Не си приличам - отвръща 75-годишната жена с чисто бяла коса, съпругата на Сираков. - Какво съм преживяла само... На тридесет години ми побеля косата."

Запазено е и интервю във френския вестник "Ла Депеш Дофиноаз", взето от главния редактор Ив Фарж, член на Световния съвет на мира. То е от 16. XII. 1932 г. със заглавие "Обиколката на Европа с един млад политически изгнаник".

"Защото, пише в него, ако господин Сираков е само на тридесет и една години, той е имал вече случая да пребивава за известно време в Австрия, Унгария, Съветския съюз, Югославия, Германия, Швейцария, Румъния и най-после във Франция... Господин Сираков, който по времето на Стамболийски ръководеше едно известно списание, чиято мисия се състоеше особено в борба за еманципирането на народа чрез просвета (образованието) - трябваше след 1925 година да изпита върху си ужасите на изгнанието!"

"О, това беше - оживява се моят събеседник - след една моя беседа за българската литература в Гренобълския университет, където следвах литература и философия." И продължава да разказва как през 1925 г., когато бил в школа за запасни офицери, сестрите му успели да продадат няколко ниви, за да му извадят паспорт и да емигрира. Как после станал журналист във френски вестник, присъствувал и на Лайпцигския процес, а след 1934 г. за кратко време бил и кореспондет на френския вестник в София, после станал застрахователен инспектор.

Сред документите попадам и на обвинителния акт от 1947 г. "В борбата - пише в него - на отечественофронтовските земеделци за запазване единството на съюза с разколниците "геметовци" той е на страната на последните и има отрицателно отношение към КОНФЕРЕНЦИЯТА-КОНГРЕС на БЗНС от 8 и 9 май 1945 година, станала в театър "Балкан".. . На 16 юни 1945 година Сираков се е срещал лично с Никола Петков в дома на същия и му предал препис от МЕМОРАНДУМА (на френски език) от 5 юни 1945 година. Никола Петков му казал, че се съгласява и одобрява това, което е направил. За връзките на Сираков с американците са знаели: Ангел Держански, Асен Стамболийски, Трифон Кунев и др."

В двата меморандума, предадени в американската легация в София, настоява за гаранция за свободни избори, за отлагането им, за спиране преследването на земеделци и т. н.

Из обвинителния акт: "Изказва се против оставането на Червената армия в България и иска в конференцията на "ТРИМАТА ГОЛЕМИ" да се занимават с българския въпрос и да решат така, че да установят търговски връзки със САЩ, без да се иска "благоволението" на МОСКВА. Иска преди произвеждането на изборите за Народно събрание съветската Червена армия да напусне българската територия ..."

Накратко Димитър Сираков не споделя комунистическата идея и още по-точно той е противник. В днешното ни следдесетоноемврийско плуралистично време, когато има всякакви партии и идеи, това едва ли би учудило някого. Но тогава ...

В СЛЕДСТВЕНИТЕ КИЛИИ НА ДЪРЖАВНА СИГУРНОСТ

"Арестуваха ме в началото на 1947 година и след няколко месеца в килиите на Държавна сигурност в Пловдив бях закарай без присъда в затвора, а оттам през юли ме преместиха в Държавна сигурност в София, където в продължение на четиридесет и два дни животът ми се поддържаше само с вода. В края на август без охрана, само с шофьора на колата ме закараха в Държавния затвор и бях настанен в килия 108 на четвъртия етаж в смъртното отделение. На 22 септември, когато със силна охрана ме водеха до тоалетната, съвсем случайно разбрах, че Никола Петков е в килия 115. Минавайки край нея, го видях седнал на пода, сложил ръце на коленете си с поглед, зареян в една точка над вратата. Същата вечер към полунощ до мен се приближи човек и тихичко ми прошепна, че току-що са екзекутирали Никола Петков. На сутринта, като ме отвеждаха към тоалетната, отново го видях, но този път беше прострян на пода, а главата му беше покрита с кърпа.

След това ме върнаха в Пловдив и ми съобщиха, че е насрочена дата за процеса срещу мен. И тъй като обвинението срещу мен беше върховна измяна и предателство, като също съм бил посочен за френски шпионин, това е възбудило интереса на съветското контраразузнаване. През март 1948 г. пристигна генерал Черепанов. Разговорът бе от девет вечерта до четири сутринта на другия ден пред началника на ДС Димитър Мурджев.

Съдът издаде на 26 април оправдателна присъда и отхвърли обвинителния материал като несъстоятелен и тенденциозен. От което си направих извода, че генералът е разбрал, че не съм и не мога да бъда шпионин. Трябваше да бъда пуснат от залата на съда, но прокурорът Стояновски, недоволен от оправдателната присъда, заяви, че ще обжалва присъдата, поради което ми бе определена пет хиляди лева гаранция и след внасянето й щяха да ме пуснат."

СЪПРУГАТА КАТЯ СИРАКОВА:
"Веднага хукнах да търся парите и още на следващата сутрин ги внесох. След това седнах на една пейка пред затвора и зачаках. Затворът тогава се намираше след стария мост на Марица, сега там са жилищни блокове. Много часове минаха и едва към пет часа следобед го видях да излиза от затвора. Тръгнахме щастливи към къщи, но малко след като минахме моста, двама души от Държавна сигурност ни спряха и казаха, че трябва да отиде с тях за малка справка. Казахме, че ще отиде на другия ден, но стана ясно, че трябва да се подчини. Отидохме заедно. Бутнаха го по стълбите и едвам успях да му дам питката, която цял ден държах в ръцете си. Обясниха, че всички са си отишли и да дойда на другия ден. Така ходех в Държавна сигурност ден след ден. Близо месец вече минаваше, когато отидох на 24 май и ми казаха, че го няма, че е преместен другаде и той щял да ми се обади. След месец научих, че е в лагера Богдановдол и с една приятелка от София отидохме да го видим. Това е след Перник, в една долина сред насипи и линии са пръснати бараки. Повикаха го. Казаха, че имам на разположение пет минути. Носех му храна, дрехи. Милиционерът каза да оставя всичко на земята. Оставих ги и се отдалечихме зад насипа. После ми казаха, че онзи е разритал всичко с крак."

В лагерите Куциян и Богдановдол:
"ТВОЙТА МАМА, ГАД С ГАД, ТИ ЗАСЛУЖАВАШ..."

В многобройните му спомени, писани по различно време, търсим началото. Първите лагерни дни. И ето, Катя Сиракова зачита такъв пасаж: "Пред бюрото, прав, обут с ботуши, бе управителят на лагера Ангел Куртев, майор от Гранични войски. Там бе и шефът на охраната Ханджийски, който бе и инспектор на "възпитателите". Ангел Куртев ми заяви, че тук сме били земеделци, бивши депутати и други опозиционери и уж от моето добро поведение зависело бързото ми освобождаване. Не помня какво точно се е случило с мен, но аз възразих: "Господин управител, мисля, че вашата задача е съвсем ясно определена. Вие трябва тук да ме охранявате, а когато вашите началници ви заповядат да ме пуснете, да ми отворите вратите. Но не и да водите преговори за поведението ми."

След тези мои думи куцият Ханджийски скочи като попарен и крещеше: "Твойта мама, гад. Ти заслужаваш от този нож да направя трион и с него да ти отрежа главата."

Същата вечер на проверка пред хиляди народ, събран в каре на просторния двор на лагера, дойдоха тримата големи шефове на управата - Куртев, майор Гершанов и Ханджийски. Тръбачите подадоха сигнал за внимание. Последва кратка заповед да изляза три крачки напред. Пред хилядите застана едно чучело, облечено в дрипи от бракувани военни складове. Управителят с вдигната заплашително във въздуха ръка извика: "Виждате ли този тип. Този престъпник заслужава тук, пред всички, да извадя парабола и да му пръсна черепа. Този, който си позволява да критикува правителството и разпоредбите на управата." След което прочете заповед, че на мен се конфискуват всички хранителни продукти, каквито въобще не притежавах, и се наказвам с десет денонощия право стоене при извънреден труд. (Право стоене означава, че цяла нощ се стои в карцера прав, а показалците ти трябва да опират стената. А на сутринта отново си на работа - б. а.).

Към края на месеца ме изпратиха в лагера Богдановдол. Тук началник беше капитан Николов. През 1949-а зимата беше една от най-мразовитите и температурата достигаше минус 34 градуса. Копаехме замразената земя и от всеки удар с копача изхвърчаха искри. Правехме шосето за село Богдановдол, което после, понеже сред работещите имаше много бивши депутати, селяните нарекоха "депутатското шосе". На открит камион всяка сутрин ни откарваха до замръзнала рекичка, където вадехме промит пясък за влаковете. През време на работа ни беше забранено да се ползваме от ръкавиците и шинелите, които се пазеха при огъня на милиционера. Изваденият пясък тутакси замръзваше като бетон. Откарвахме го до шосето за Брестник с малки вагонетки, които тикахме по трима с рамене. Вечер след работа камионът минаваше през село Батановци. Майор Страхинов даваше тон и ние запявахме: "Ние искаме пак свободата, земята и нашия труд, че ние творим благата със сърпа и тежкия плуг." И песента се смесваше с виелицата.

Не след дълго ни преместиха за подземни копачи в рудника "Темелко Ненков". Конвоят е от добре въоръжена охрана и специални кучета. Тежко и горко на оня, който се подхлъзне - веднага получаваше удар с приклада.

Една вечер късно след проверка вратата на бараката се отвори и ми бе заповядано да отида в канцеларията. Там бяха капитан Николов и старши надзирателят Найден. Поздравих. Капитанът ме изгледа сурово: "Ти си рогач, бе!" Отвърнах кротко: "Рогач съм." "Ти си идиот бе, твойта мама". И ме ритна така силно в корема, че паднах на гръб. После заскача с ботушите върху мене, където му падне. Когато двама милиционери ме хвърлиха като чувал в бараката, съм бил с четири избити предни зъба, цялото лице в кръв, а едното ми ребро счупено.

ОСТРОВ ПЕРСИН - ЛАГЕРЪТ НА СМЪРТТА

"Вие, младите, трябва да знаете, казва по едно време Димитър Сираков, на всеки от островите има човешки кости. Но остров Магарец е човешка трагедия. Не двайсет, сто, хиляди и хиляди са заровени там. Този остров беше официалното гробище."

Всъщност Персин това е популярното Белене. Какво знаехме доскоро за Белене наистина? Че там закарвали някакви хулигани, които ги превъзпитавали с труд. И нищо повече. Да, така се е наричал лагерът - "Трудово-възпитателно общежитие". Само че трудът е бил каторжен.

Оказва се, че моят събеседник заедно с още триста души от лагера Богдановдол са основатели на Белене. Че са били първите робинзоновци на тоя остров, обрасъл с вековни върбови гори, че първи са правили брод в дивите джунгли.

На 23 юли 1949 година късно вечерта след проверка било наредено по високоговорителя всички, които си чуят имената, да се строят по двама на двора, като вземат от бараките само по две одеяла. В сърцата трепнала плахата надежда за освобождаване. Скоро била сменена с тревога. Закарали ги до санитарен влак, където ги съблекли голи, изварили дрехите им. После намазали окосмените им части с някаква течност и под душовете космите опадали. Защо ли била нужна тази стерилизация? Тогава някой пръв произнесъл "Сибир" и тревогата се настанила в душите им, докато прекосявали България със специален влак, натоварени в конски вагони по петдесет човека, здраво завързани отвън. През процепите сричали имената на гарите, където спирали, и гадаели.

На втория ден вратите се отворили и видели наоколо конна охрана. От Белене с лодки ги прехвърлят на острова, от който мнозина никога не се завръщат. Тогава Димитър Сираков не е знаел, че ще изкара тук четири години и половина, преди да го освободят, че после веднага след унгарските събития през 1956-а отново ще бъде тук за още три години, че през 1970-а година, вече 70-годишен, му предстои интерниране за пет години в силистренското село Долец.

"Тръгнахме към вътрешността на острова. Горещината беше стопила силите и мнозина започнаха да изостават. Минавахме през малки полянки и под хладния сумрак на грамадни върби. Късно следобед се озовахме върху една по-широка поляна на брега на пресъхнало блато. Началникът на охраната съобщи, че оставаме да нощуваме тук и всички насядахме в гъстата трева. Тази нощ останахме под открито небе и така всички станахме островитяни. Още два дни посрещахме зората или изпращахме залеза с празни стомаси. Едва на другия ден дойде конска кола и донесе хляб, брадви, мотики и лопати. Започна първото строителство. Сечаха се дървета, оплитаха се леси и за два-три дни бяха построени 23 землянки, разположени в две редици, покрити с пръст, които поставиха основите на първото селище. След землянките направихме карцера - четириъгълна яма, дълбока четири и половина метра, в която занапред щяха да спускат с подвижна стълба нарушилите дисциплината.

Скоро охраната бе сменена. Тя се сменяше на всеки 40 дни, вероятно за да не се създават отношения с арестуваните. На тези, които идваха, им казвали, че тук са най-лошите хора, осъдени на смърт, и те трябва да умрат. Тъй че скоро почувствахме взетите мерки за дисциплината. Милиционерите, стояха на двайсет крачки от нас с пръст върху спусъка на оръжието. Всякакви разговори помежду ни бяха забранени. Цареше дълбока тишина. Работата ни се състоеше в безцелното скубане на високите тръни с голи ръце. Бодилите бяха остри като игли и човек мъчно можеше да стигне до стъблото и целите ни ръце се обливаха с кръв, но който не скубеше, получаваше удари с прът. Нормата се определяше произволно до някое дърво или изсъхнал храст и човек, като видеше колко е далеч, го обземаше отчаяние. Щом слънцето започнеше да захожда, ни прибираха в землянките.

Тази работа обаче си е една песен в сравнение с онази, която ги очаква. На острова идват стотици нови и нови хора - мястото е достатъчно: островът е дълъг 14 км и широк от 3 до 5 км, а освен това е заобиколен с още шест по-малки острова. И се започва сериозна селскостопанска и строителна дейност. Само зеленчуковата градина е от 600 декара, а стотици тонове дини се товарят за Чехословакия. Правят се животновъдни ферми. Сее се много коноп. Даже била построена малка фабрика за конопени въжета. Арестуваните сами построяват затвора за хиляда души.

"Седем кубика пръст. Да я накопаеш, да напълниш количката и да я изхвърлиш - това беше нормата. А когато докарваха камъни за затвора, сме разтоварвали от корабите по 70-80 часа. Дойде шлеп със сто кубика камъни и ни казват, че докато не се разтовари, няма ядене. От глад едвам се крепиш с количката върху талпата. Паднеш ли и не можеш да плуваш - загубен си. А когато трябваше да се пренасят на няколко километра дървени трупи от по няколко тона, сякаш се избираше най-лошото време - дъжд, сняг. На дървени лостове, вдигани на рамене, се нареждаха по 40-50 човека. Достатъчно беше един да се подхлъзне в калта и всички, които напъваха сетни сили, можеха да бъдат премазани. А вечер след проверка се вглеждат в лицата и казват: "Ти излез, ти излез". Връзват избраните, откарват ги настрана и започват да ги бият безмилостно с колове. В това време на останалите се заповядва да пеят маршови песни. Повечето оставаха да пренощуват на поляната, защото бе невъзможно да се приберат. От сутрин до вечер работехме за парче хляб от 300 грама. На този остров човекът бе извън закрилата на всеки закон и всеки момент можеше да бъде застрелян с повод или без повод. Хиляди намериха своята смърт. И когато прасетата започнаха да изравят труповете, трябваше да се закрие свинефермата. На острова не беше останала нито една костенурка или друго пълзящо животно, включително змии. В деня, в който беше заклано едно куче и вече имаше 60 случая на умрели от глад, на острова пристигна някаква комисия от добре охранени хора от София и със собствените си очи видяха как черният дроб на кучето се обръщаше във врящата тенекия."

ЗАВРЪЩАНЕТО

"Откараха ме в щаба на Държавна сигурност на "Московска" 5. Повече от месец ме водеха всеки ден на разпит при трима цивилни полковници. Една вечер председателят на разпитната комисия, като посочи малкото чувалче, ме попита имам ли друг багаж. След което каза: „Партията и правителството решиха да ви освободят." Стори ми се, че подът под краката ми и таванът на стаята се завъртяха. Само продумах: „Добре са решили." Една врата се отвори и видях, че се намирам на малка тясна уличка, перпендикулярно на булевард „Дондуков", срещу някакъв нощен бар. Мислех, че халюцинирам. Шумно изтрака трамвай и разбрах, че не е сън. Грабнах чувалчето и като крадец, тичешком, се запътих към Централна гара. От павилиона срещу пощата купих хляб и вестник. Изпратих телеграма. Пренощувах у мой братовчед, а на другия ден преди обед бях в Пловдив. Отбягвах погледа на всеки срещнат милиционер, защото подозирах, че ще ме повика с ръка и ще ме попита какво правя тук. В канцеларията, където работеше жена ми, тракаха пишещите машини. Когато тя се хвърли на врата ми, всички машини спряха да тракат. Чиновниците бяха в недоумение. Едва когато чуха през сълзи гласа на жена ми: „Мъжът ми, мъжът ми", всички заплакаха. Защото всички знаеха откъде се завръщам след тия мъчителни години …"


Костадин ЦВЕТАНОВ



Тема 2007-08-04 КОНЦЛАГЕРИТЕ НА СОЦИАЛИЗМАнови [re: AGLER]  
Автор AGLER ()
Публикувано17.04.09 23:39





[image]http://3.bp.blogspot.com/_Fgsix3z9ino/RrOaperAyNI/AAAAAAAAABc/F0oZCNSpF_I/s320/Books-39.bmp[/image]

А. е) В България т. нар. концентрационни лагери - като места за въдворяване на лица за определен и неопределен период от време в изолация от външния свят и под строг полицейски контрол и охрана - са били създадени след обявяването на Втората световна война, и това е станало със специална наредба от 31 януари 1941 г. на Министерството на вътрешните работи и на народното здраве. Въз основа на тази наредба първите концентрационни лагери, наречени от властта “селища за държавна сигурност”, са били изградени през юни 1941 г. в местностите “Гонда вода” (за мъже) и “Свети Никола” (за жени) – близо до Асеновтрад; по-късно, пак през същия месец, и на остров “Анастасия” край Бургас (известен по-късно като остров “Болшевик”)[1]. После, през месеците август и септември 1941 г. бил създаден лагер и в местността “Кръсто поле” край с. Еникьой - Ксантийско, а през 1943 г. - и в манастира “Св. Кирик и Юлита” - Асеновградско. Въдворяването в тези концлагери е ставало извънсъдебно по решение на Министерския съвет, по преценка и предложение на Дирекцията на полицията.

След идването на комунистите на власт през септември 1944 г. политическите противници на режима и нарушителите на реда първоначално били въдворявани в т. нар. Трудово-възпитателни общежития (ТВО) или изселвани от големите градове и настанявани в различни населени, обикновено откъснати от обществени комуникации, места.

Изселванията започнали от есента на 1944 г. и били по силата на чл. 6, буква “б” от Наредбата за временно ограничаване заселването и запазване спокойствието и сигурността на София,[2] а след 1959 г. - на основание чл. 14 от Указа за Народната милиция.[3].

Първите въдворявания в ТВО започнали в началото на 1945 г. И се базирали на: а) Наредба-Закон за ТВО[4]; б) Наредба-Закон за ТВО за политически опасни лица[5]; и в) Наредба-Закон за учредяване на фонд за ТВО при МВР[6]. Настаняванията били извършвани с административна заповед по реда, предвиден в чл. 52 във връзка с чл. 54 от Закона за милицията[7].

При пълна изолация в лагерите били настанявани политически противници, опоненти и инакомислещи, квалифицирани като “класови врагове”, осъждани повече от един път за неполитически престъпления, опасни за реда и сигурността в страната, проститутки, сводници и сутеньори, изнудвачи и комарджии, просяци и безделници (чл.2 от Наредбата-Закон).

Първите лагеристи в ТВО били настанени в лагера “Свети Врач” край град Сандански от януари до април 1945 г., след което лагерът бил преместен в Бобовдол край град Станке Димитров (Дупница). По-късно били създадени лагерите край мина Куциян, Богданов дол, село Николаево - Старозагорско, язовир “Росица”, село Ножарево - Силистренско, село Батуля - Пазарджишко и др.

С Постановление на МС с протокол N 50 от 27 април 1949 г. е създаден лагерът в гр. Белене; до 1953 г. това е основният лагер за политически лагеристи. С протокол “А” N 135 на Политбюро на ЦК на БКП от 5 септември 1953 г. този лагер е закрит и част от лагеристите били освободени, а други - предадени на съд и осъдени.

От 1 януари 1954 г. до 5 септември 1956 г. въдворявания в лагери в България НЕ Е имало. След събитията в Унгария обаче с решение с протокол “Б” N 9 на Политбюро на ЦК на БКП от 17 ноември 1956 г. било постановено да се възстанови лагерът в Белене. В изпълнение на това партийно решение бил издаден Указ N 468 на Президиума на Народното събрание от 4 декември 1956 г., с който нормативен документ започнало въдворяването на лагеристи. Впоследствие, от 1 септември 1959 г., бил създаден и лагерът край гр. Ловеч. С протокол “А” N 33 на Политбюро на ЦК на БКП от 21 януари 1958 г. било взето решение за засилване на борбата срещу някои зачестили хулигански прояви и за организиране въдворяването на принудителен труд на “отявлените и вредните за обществения ред и спокойствие хулигани, крадци, рецидивисти и други разложени елементи”.

В изпълнение на тези решения и нормативни документи от есента на 1956 г. до април 1959 г. в лагера в Белене, именуван под секретното наименование ТВО 0789 “ВИ” ДС, са били задържани общо 2 800 лица. През лятото на 1959 г. половината от тях били освободени, и към август 1959 г. в лагера е имало „само” 1 423 души лагеристи.

През август 1959 г. Министър-председателят на България в интервю пред чуждестранни журналисти завил, че в България няма ТВО. След въпросното изявление, с протокол “А” N 179 от 27 август 1959 г. на ЦК на БКП било взето решение да се закрият всички ТВО. Така, въз основа на това решение от лагера в Белене били освободени 1 257 души, а останалите 166 били преместени в новосъздадения лагер край гр. Ловеч.

Лагерът край гр. Ловеч е изграден без писмено решение на Политбюро на ЦК на БКП и въпреки взетото решение за ликвидиране на лагерите. Той бил създаден, като Министърът на вътрешните работи Георги Цанков не изпълнил докрай решенията за закриване на лагерите, не освободил всички лагеристи, а се разпоредил за задържането на 166 души от тях, за което изготвил и специална “докладна записка” до Политбюро. С тази записка той предлагал неосвободените да останат “за превъзпитаване чрез тежък физически труд”, а органите на МВР да получат права да продължат да въдворяват в лагери на основание специалния указ N 468 от 1956 г., издаден по повод и във връзка с унгарските събития.

Дали Политбюро се е произнесло по тази докладна записка, не е известно, тъй като липсват документални доказателства. От документацията на Комисията, възглавявана от Борис Велчев и извършила проверката на 24 март 1962 г. обаче личи, че преместването на неосвободените 166 души от Белене край Ловеч е станало по устно разпореждане на министър Г. Цанков. От стенографските записки на заседанието на Политбюро от 5 април 1962 г. е видно, че Г. Цанков е представил своята “докладна записка” още в края на август 1959 г., и заедно с първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков са взели решение да бъде открита една кариера край гр. Ловеч, където въдворените да се превъзпитават с тежък физически труд; така именно бил основан лагерът край Ловеч с наименование “ТГ” (т. е. “трудова група”) под ръководството на поделение 1248 “ВИ” МВР гр. София (а от лятото на 1961 г. - на поделение 10 001 МВР гр. София).

Въдворените в ТГ-Ловеч мъже и жени са били изпращани по административен ред на основание Указ N 468 от 4 декември 1956 г. Съгласно текста въдворяването можело да стане със заповед на Министъра на вътрешните работи при наличието на писмено разрешение от Главния прокурор. Дадените му от Указа права обаче министърът “делегирал” през периода 1959-1962 г. на зам.-министъра Мирчо Спасов, който подписвал всички заповеди при съответното съгласуване с главния прокурор Йордан Чобанов и определения от него зам.-главен прокурор Иван Вачков, както и от прокурора от Главна прокуратура Руменов.

В документацията на образуваното през 1990 г. т. нар. “дело за лагерите” е установено, че една от заповедите е била подписана от началника на отдел “Следствен” при Главна прокуратура (чието име не се чете), както и че е имало много заповеди, които са били издадени без каквото и да е съгласуване с Главната прокуратура. Освен това, установено е, че не е било спазвано задължението предложенията на окръжните началници на МВР за въдворяване да бъдат съгласувани със съответните окръжни прокурори, и на практика съгласуването е ставало със съответните окръжни секретари на БКП. Впрочем, тази първоначална практика впоследствие е била “санирана” (т. е. “узаконена”, “утвърдена”) с писмо N I - 1688 от 10 август 1961 г. на зам.-министъра Мирчо Спасов.

Редът за въдворяването в ТГ край Ловеч, установен и съществуващ на основание Указ N 468/1956 г., който по същество е “административен ред” и по същество е “лишаване от свобода”, представлява брутално разширяване на административната сфера за сметка на сферата на съдебното правосъдие.

Този ред давал и възможност за краен субективизъм и груб и неконтролиран произвол. Така значителна част от въдворяванията “за престъпления” били абсолютно неоснователни и недоказуеми. Нещо повече - в някои от актовете за въдворяването изрично било отбелязвано, че тази “административна мярка” се взема поради ... съществуващата опасност съдът да осъди лицата “твърде малко” или дори “да ги оправдае”.

Освен това, в противоречие с нормативния текст на Указа на въдворяване били подлагани: Þлица, напълно неотговарящи на изискванията за наличие на криминални прояви, т. е. напълно невинни от гледна точка на изискването за наличие на криминален престъпен състав; Þлица, занимаващи се с определена политическа дейност или просто набедени за такива, т. е. лица, реалните или набедените деяния на които не са съставомерни; Þлица, които били непълнолетни и съгласно принципите и нормите на действуващото право не носят отговорност по този нормативен акт, даже и да са били извършили някакво провинение (отделен е въпросът, че обикновено не са били извършили никакво провинение); Þлица с явни психически заболявания и отклонения, т. е. наказателнонеотговорни лица.

По начало лагерът край Ловеч е бил създаден “за превъзпитаване” “на лица с криминални и аморални прояви”, при това “които вече са били многократно осъждани”. На практика обаче главният критерий за въдворяването е бил наличието на класово-политически основания и съображения, и именно в тази насока е било изричното указание на зам.-министъра на вътрешните работи Мирчо Спасов, изпратено до всички окръжни началници на МВР в страната с писмо N I - 39/5.III.1959 г.

Лагерът край гр. Ловеч е продължение на лагера край Белене. Той е бил създаден в условията на “пълна секретност” и в противоречие с официалното решение на Политбюро на ЦК на БКП от 27 август 1959 г. за закриване на всички ТВО в България, както и в противоречие с официалното изявление на Министър-председателя пред чуждестранните журналисти, според което в страната не съществуват ТВО. Така, лагерът е създаден от министъра на вътрешните работи Г. Цанков, от зам.-министъра Мирчо Спасов и от Първия секретар на ЦК на БКП Тодор Живков - разбира се, при знанието и мълчаливото съгласие на другите членове на Политбюро на ЦК на БКП.

От съображения за секретност не е съществувал и не е бил създаван официален щат за офицерски и надзирателски състав, като до лятото на 1961 г. оформянето на такъв състав е било възложено на началника на Окръжното управление на МВР в гр. Плевен генарал-майор Г. Аргиров, а по-късно - на началника на Окръжното управление на МВР в гр. Ловеч полковник Александров.

От съображения за секретност близките на задържаните никога не са били уведомявани за мястото на задържането. Пак поради същите съображения смъртните актове (както и съобщенията до близките) за първите 23 починали лагеристи за 17 месеци от функционирането на лагера, т. е. до края на януари 1961 г., са били издавани не от общинския съвет в Ловеч, където се е намирал лагерът, а от общинския народен съвет в гр. Белене. Също от съображения за секретност е било издадено специално разпореждане на Мирчо Спасов труповете да не се предоставят на близките, а да бъдат погребвани при строга тайна на остров Предел между Белене и Свищов, при което фактически са били давани за храна на прасетата, отглеждани в лагера и предназначени за изхранване на лагерниците и персонала.

Макар и формално въдворяването да е било осъществявано на основание Указ 468 от 1956 г., то е било извършвано в разрез с предвидените в действуващия по това време Наказателен кодекс принципи, съгласно които престъпление е само онова деяние, което е такова по НК, и че наказанието лишаване от свобода може да се налага само от съд, както и че то не може да има за цел причиняване на физическо наказание или унижаване на човешкото достойнство. Така, самото задържане без присъда от съд е незаконно; то, освен всичко останало, е и престъпление против човешкото достойнство.

Самото задържане е имало катастрофални последици за задържаните. Установено е, че всички освободени са били лекувани месеци наред за възстановяване на нанесените телесни повреди и поражения на здравето. Установено е и че нито един от освободените не е можал след това да се реализира социално, независимо от високите си интелектуални възможности. Нещо повече - установено е, че бремето на лагериста е падало не само върху него, но и върху всичките му близки и познати, и в много случаи е било “законово основание” за изселване на близките му.

А. ж) През 1976 г. е приет т. нар. Закон за народната милиция,[8] в глава четвърта, и по-точно в чл. 39 на който като т. нар. “превантивни административни мерки”, предназначени “за предотвратяване на престъпления и други противообществени прояви”, е предвидено “забрана за напускане на местоживеенето” и “поставяне под административен надзор”. Нарочни проучвания относно прилагането на тази законова норма не съм правил, но по силата на професионалната ми специализация зная, че тя е била налагана преди всичко на освободените от затвора т. нар. политически затворници.

Само няколко години по-късно, през август 1983 г., е обнародван Закон за Изменение и допълнение на Закона за народната милиция,[9] с който е създаден нов чл. 40 “а”, точният текст на ал. 1 на който гласи следното: “Пълнолетно трудоспособно лице, което по неуважителни причини не по-малко от четири месеци в продължение на една година не упражнява общественополезен труд и получава нетрудови доходи от експлоатация на труд, спекулация, валутни нарушения, контрабанда, хазарт, изнудване на близки, неморален живот или има други прояви, които представляват опасност за обществения ред или за сигурността на страната, ако извършеното не съставлява престъпление, може да бъде установено принудително в друго населено място за срок от една до три години.” Съгласно ал. 2 “Мярката се прилага от районния съдия по реда на Указа за борба с дребното хулиганство в седемдневен срок от получаване на предложението на началника на окръжното управление на Министерството на вътрешните работи”.

По своята същност тази създадена през средата на 1983 г. законова норма е представлявала вариант на механизма на посочените по-горе т. нар. трудови концентрационни лагери. Точно по това време в България започва процес на разгръщане на т. нар. “социалистическо строителство на нови индустриални обекти”, и тази законова норма е била предвидена като механизъм за принудително набиране на изключително евтина работна ръка; съвсем неслучайно т. нар. “друго населено място”, в което е било извършвано принудителното установяване, е съвпадало с местата на т. нар. “Национални строителни обекти”.

При това особено съществен е фактът, че самият текст на ал. 1 на чл. 40 “а” от ЗНМ е имал предназначението да бъде просто един доста прозрачен камуфлаж на терористичната и репресивна стратегия на социалистическата власт.

Самият аз, пишещият тези редове, без да отговарям на нито едно от изискванията на посочения законов текст, бях принудително установен за срок от две години в района на химическите заводи в град Девня, близо до Варна. Съвсем накратко историята е следната.

Само три месеци след дипломирането ми като юрист спечелих конкурс и през април 1974 г. постъпих на научна работа в Института по науките за държавата и правото при Българската академия на науките и в Юридическия факултет на Софийския университет. По решения на Научния съвет на 22 април 1974 г. бях назначен за научен сътрудник трета степен (младши асистент), на 12 юли 1976 г. - като научен сътрудник втора степен (старши асистент) и на 1 ноември 1978 г. - научен сътрудник първа степен (главен асистент).

По нареждане на Държавна сигурност на 18 март 1982 г. бях уволнен и всичките ми опити да постъпя на каквато и да е работа пропадаха. Впрочем, само няколко дни по-късно постъпих на работа като строителен работник, но съвсем наскоро бях посетен от районния инспектор капитан Ковачки, който ме уведоми, че му е наредено да ме прогони. Тогава се прибрах при родителите си на село, където заедно с баща ми се захванахме с отглеждане на домашни животни, както и със зеленчуково и овощно производство, от които дейности започнахме да получаваме доста прилични за онова време пари, с които не само издържахме разходите на семейството, но и започнахме да натрупваме излишъци, които спестявахме.

На 12 март 1984 г. началникът на окръжното управление на МВР прави т. нар. “Предложение относно прилагане на превантивна административна мярка по чл. 40 “а” от Закона за Народната милиция на лицето Янко Николов Янков от с. Клисурица, Михайловградски окръг”, а на 15 март 1984 г. Михайловградският районен съдия Петър Каменов издава Решение по АПХ дело № 5 от 13 март 1984 г., с което ми е наложена мярката “принудително установяване в гр. Девня, окръг Варненски за срок от две години”.

По делото е прието за доказано, че “деецът” “не упражнява общественополезен труд и вместо това е започнал да изпраща писма до партийни и държавни институти и техните ръководства в нашата страна и до държавни глави и посолства на редица капиталистически страни (САЩ, Франция, ГФР, Италия и др.), в които твърди, че в НРБ грубо се нарушават правата на гражданите, включително и неговите и отправял искане тези проблеми да се предоставят за решаване на международни форуми, включително и на Мадридската среща през 1983 г. и от държавните глави на посочените капиталистически страни. Освен това Янков лично посещавал посолствата на капиталистическите страни, където на среща с техни дипломатически представители предоставял копия от негови писма и жалби.” Освен това по делото е прието за доказано, че “деецът” “проси милостиня (пари) от чужди посолства, а в същото време здрав и трудоспособен в продължение на близо две години лежи върху гърба на родителите си”.

Така, съгласно тогавашното правосъдие е било “доказано”, че аз като “пълнолетно трудоспособно лице”, “по неуважителни причини” “не упражнява(м) общественополезен труд и получава(м) нетрудови доходи от експлоатация на труда на родителите си”, “изнудва(м) близките си” и “има(м) други прояви, представляващи опасност за обществения ред или за сигурността на страната”, поради което съм реализирал престъпния състав, визиран в чл. 40 “а” от ЗНМ, съгласно който подлежа на “принудително установяване в друго населено място за срок от две години.”

Когато бях отведен и настанен в т. нар. “общежития” в гр. Девня, бях уведомен, че ми е “уредено” да постъпя на работа като “огняр на пещ,” и дори бях принудително отведен до “местоработата ми” (т. е. до пещта), но веднага категорично отказах да работя, като изрично заявих, че предпочитам още сега да ме хвърлят в пещта, а не после да обосноват тезата, че в процеса на трудовата си дейност случайно съм се подхлъзнал , паднал в огъня и изгорял. В крайна сметка след два месеци ме арестуваха и ме отведоха в затвора.

Свидетел съм на това, че в гр. Девня бяха изпратени по същия начин повече от 500 (петстотин) души, от които десетина бяха с висше образование, а един от тях (Иван Ламбов) имаше две висши образования и дългогодишен стаж като директор на производствено предприятие. От 1990 г. до днес, вече над петнадесет (15) години, не съм спирал да се опитвам да получа от Министерството на вътрешните работи достъп до документацията относно тази последна форма на държавен тероризъм (лагерен принудителен труд) в социалистическа България, но до днес все още не съм получил никакъв достъп до тази документация.

А. з) След извършените през 1989-1990 г. политически промени е приет т. нар. “Закон за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица”[10], влязъл в сила на 29 юни 1991 г. С него официално е обявена политическа и гражданска реабилитация на лицата, незаконно репресирани заради техния произход, политически и религиозни убеждения през периода от 12 септември 1944 г. до 10 ноември 1989 г., като изрично е предвидено, че законът не се прилага спрямо осъдените от Народния съд през 1944-1945 г.

Според Закона искането за обезщетение се предявява пред Министерството на финансите в 3-годишен срок от влизането на закона в сила, като обезщетението се изплаща от държавния бюджет. Съгласно Закона времето, прекарано от репресираните в местата за лишаване от свобода, а също така и през което пълнолетните лица не са работили като интернирани, изселвани и заселвани се признава за трудов стаж.

С Постановление от 9 декември 1992 г. е утвърдена и т. нар. Наредба за прилагане на чл. 4 от Закона за политическа и гражданска реабилитация на репресирани лица[11], като с Наредбата са определени размерът и редът за обезщетяването на реабилитираните репресирани лица. Публикувано е и т. нар. Писмо на Министерството на финансите от 24 март 1993 г., адресирано до Териториалните данъчни управления и служби, относно правилното прилагане на Закона от юни 1991 г. и Наредбата от декември 1992 г.

По своята най-дълбока същност, обаче, тази законова и подзаконова нормативна уредба представлява Нов закон за репресиране на репресираните.

Въпросът за реабилитацията и справедливото обезщетяване на репресираните бе разглеждан твърде дълго от българските управници. Социалистическото правителство на А. Луканов бе предложило 140 лева за месец затвор или каторга, но не повече от 15 000 лева. Което бе обидно малко в сравнение с изплатеното обезщетение на репресираните комунисти по процеса на Трайчо Костов. Това бе, разбира се, и напълно обяснима комунистическа дискриминация на репресираните от една и съща власт спрямо носителите на различни от нейните политически ценности и възгледи.

През декември 1992 г. правителството на Филип Димитров предложи лишените от свобода и въдворените да бъдат обезщетени с по 1 500 лева месечно, но не повече от 50 000 лева, а интернираните, изселваните и заселваните по административен ред - по 800 лева месечно, но не повече от 25 000 лева.

Особеното е, че по време на това предложение българският лев вече беше обезценен повече от 10-15 пъти. Или с други думи - оказва се, че правителството на демократите е предложило 10-15 пъти по-мизерно обезщетяване от правителството на социалистите!

В тази връзка възниква, разбира се, и въпросът: “Дали това е бюрократично недоглеждане, дали е неразбиране на същността на въпроса или е откровена гавра с репресираните?”

И всъщност най-важният въпрос е: “Защо и двете правителства не приеха единственото отговарящо на принципите на правото правило за обезщетяване - обезщетяване в пълен размер на нанесените щети и пропуснатите ползи?”

[1] Преди това, впрочем, на остров “Анастасия” са били изселвани граждани с антидържавни прояви.

[2] Държавен вестник бр. 282 от 1943 г.; изм. в Д. в. бр. 59 от 1945 г. и Д. в. бр. 33 от 1947 г.

[3] Държавен вестник бр. 25 от 1955 г.; изменен с Указ N 10 от 10 януари 1959 г.

[4] Утвърдена с Указ N 8 от 1945 г. на регентите на България, Държавен вестник бр. 15 от 1945 г.

[5] Утвърдена с Указ N 9 на регентите на България, Държавен вестник бр. 15 от 1945 г.

[6] Утвърдена с Указ N 56 на регентите на България, Държавен вестник бр. 26 от 15 ноември 1945 г.

[7] Обнародван през 1948 г. като Закон за милицията, Държавен вестник бр. 69 от 25 март 1948 г., изменен с Д. в. бр. 141 от 18 юли 1948 г.

[8] Обнародван в Държавен вестник бр. 89 от 9 ноември 1976 г.

[9] Държавен вестник бр. 63 от 12 август 1983 г.

[10] Държавен вестник бр. 50 от 25 юни 1991 г.; изм. бр. 52 от 28 юли 1994 г.; изм. бр. 12 от 13 февруари 2004 г.; изм. бр. 29 от 5 април 2005 г.

[11] Постановлението е подписано от Министър-председателя Филип Димитров и Главния секретар на МС Константин Муховски. Постановлението и Наредбата са обнародвани в Държавен вестник бр. 102 от 18 декември 1992 г.

[Стр.330-340 от книгата на проф. Янко Янков КУТИЯТА НА ПАНДОРА (Една калейдоскопична визия върху тероризма). - С., "Янус", 2007. - 630 с.].



Тема Българският ГУЛАГ. Свидетелинови [re: AGLER]  
Автор AGLER ()
Публикувано17.04.09 23:45





Мрачни спомени от светлото минало

Сгрешили пред народа тук "дойдохме"
в ТВО духа да възродим
С устрема на новата епоха
социализъм светъл да строим.
(Марш на лагеристите от трудововъзпитателното общежитие - 1948 г.)

Познавам тези хора от петнадесетима години, слушал съм спомените на някои от тях, други съм чел. Това са мрачни спомени, в тях има всичко - от нелепа смърт до зверски мъчения и издевателства над човешкия дух. Знаех, че където и да ги предложа за печат, ще ми откажат.

Сега е време да отгърнем страниците на паметта, защото периодът между 1947 и 1952 г. е един от най-премълчаваните в историята ни. Какво знаем за него? Приета е новата конституция, извършена е национализацията, провежда се V конгрес на БКП... А чували ли сте за дажба от 300 грама хляб на ден? И за убити лагерници?

Сега трима от тези хора, за които няколко години от живота са белязани с траен знак "лагеристи", са пред мен. Те са имали смелостта да се наричат българи.

Стоян Г. Бояджиев: Най-напред искам да поздравя вашия вестник - и наш приятел - "Свободен народ". И ако ми разрешите, да започна от нещо лично - заради БСДП аз изгубих адвокатурата си. Как стана това? Когато Кръстю Пастухов написа прочутата си статия "Не ме изкушавайте, лицемери", той беше затворен в Централния затвор в очакване да бъде разгледано делото му.

Неговото "престъпление" по тогавашния Закон за печата предвиждаше като мярка за неотклонение "задържане" или "домашен арест". А имаше и текст, според който "лица над 60 години се оставят под домашен арест". Яростта на комунистите обаче беше толкова силна, че те изпратиха Пастухов в затвора. Тогава 28 софийски адвокати написахме открито писмо до обществеността и изложение до прокуратурата, с които протестирахме, като посочвахме, че задържането на Пастухов в затвор е грубо нарушение на процесуалния закон. Това, разбира се, нямаше никакъв ефект, защото законите вече не се спазваха. След 4 месеца обаче, когато излезе Законът за прочистване на адвокатурата, ние, всичките 28 души, подписали писмото, бяхме между първите съкратени адвокати. Годината беше 1947.

Сега искам да се върна малко назад. След преврата през 1934 г. в България бяха разтурени всички македонски обществени и политически организации - Македонският национален комитет "Илинден", Македонският студентски съюз, Женският съюз, Задругата на македонските девойки и т. н. Едва през 1936-1937 г. ние, тогава студенти в Софийския университет, успяхме да създадем студентска корпорация "Шар". Тя обединяваше всички национално мислещи хора, имащи присърце каузата на Македония, напълно изоставена по това време. Само една година след създаването на корпорацията се оказа, че тя е в прицела на БКП. В какъв смисъл? Ние просвещавахме нашите студенти, че сме българи от Македония, че трябва да мислим постоянно за нашите братя, да правим всичко възможно, за да спасим българщината в Македония. Оказа се обаче, че БКП е дала директива на всички свои членове да атакуват корпорацията и да проповядват усилено македонизъм. На улица "Мария Луиза" (сега "Георги Димитров") № 2 имаше една адвокатска кантора - на Кирил Николов и Михаил Сматракалев. В тази кантора всяка съботна вечер се провеждаха просветно-агитационни събрания на македонските комунисти, които се водеха идеологически от Тодор Павлов. Там между публиката например беше Георги Петков - дългогодишен кмет на София след 1944 г., и други, и други. Тези хора бяха най-ревностните разпространители и агитатори на македонизма в България. И това е само един от фактите за историческата отговорност, която носи БКП като пропагандатор на идеята на македонизма в България през този период.

Милен Белчев: Извинявайте, един въпрос: това "заслуга" само на компартията ли беше, или е инициатива отдругаде?

Ст. Б.: Това беше директива, получена отвън, от Коминтерна. Още през 1926 г. на конгреса във Виена се прие теорията, че съществуват "добруджанска", "тракийска" и "македонска" нация. Тази теория намери своето одобрение и продължение през 1934 г. в Москва, когато на заседание на Комунистическия интернационал се взе решение да бъде създадена Македонска комунистическа партия и да се проповядва съществуването на "македонска нация". Ръководител на Коминтерна тогава, както се знае, беше Георги Димитров.

Такава е съвсем накратко предисторията, а след това се стигна до преследването и репресиите срещу нас - македонци с българско съзнание. Бяхме обявени за фашисти! Започнаха лагерите. А какво беше нашето престъпление - защитавахме тезата, че няма "македонска нация", а че ние сме българи. По силата на това .престъпление" всички близо 2 хиляди души, които бяхме членове на студентската корпорация "Шар", пострадаха. Някои се "отърваха" само с лагер, други за съжаление загинаха. Така например двама бяха убити - Георги Куклев от Неврокоп и Коста Ризов от Свети Врач. Голяма част от нашите другари изкараха по 3, 4 и 5 години по лагерите в Богдановдол, Заград, Белене, Николаево, Янко Забуново.

По това време в Дирекция на милицията вилнееше един човек, просто не смея да произнеса името му, не искам да вярвам, че българска майка е могла да роди такъв гений на злото. Това беше Лев Главинчев, който завеждаше, може би, отдел в ДС. По-късно, след години, когато го погребвали, неговият брат Павел казал: "Моят брат уби 226 македонски фашисти". Аз не знам дали са толкова, много хора изчезнаха тогава, но имам разказа на мой приятел - Наум Момчеджиков, за съжаление вече покойник, който описа как Лев Главинчев със собствените си ръце е удушил столичния адвокат Манчо Димитров. "Когато започнаха арестите - разказваше Наум Момчеджиков, - качиха ни в едни камионетки и от квартал на квартал, от квартира на квартира ни събраха. Когато стигнахме площада "Св. Неделя", току-що бяха взели Манчо Димитров. Там спря колата и в нея се качи Лев Главинчев. Като видя Манчо, хвърли се върху него и пред очите на всички ни започна да го души. Когато колата стигна до Лъвов мост, Манчо беше вече труп." Това е разказът на Наум Момчеджиков, който аз записах, още докато той беше жив.

Много хора бяха ликвидирани без съд и присъда. Между тях беше и видният търговец Георги Османков, който навремето поде инициатива за построяване на Македонски дом чрез специални марки по 2 лева, тогава ги наричаха "тухлички", които се пласираха по цялата страна. Така бе построен Македонският дом. И един такъв човек беше ликвидиран. Имаше и нещо още по-невероятно. Много хора бяха направо предадени на скопската Удба. Тя се свързваше с Главинчев и по домовете им задържаха, когото си бяха набелязали. Тези хора после изчезнаха.

Димитър Шишков: Такъв беше и случаят с Атанас Пашков. Аз съм виждал писмо до семейството на Пашков,с което им съобщаваха: "Вашия син го предадохме на Скопие."

Ст. Б.: По една случайност оказа се, че братът на Атанас Пашков е служил войник заедно с бившия министър на външните работи Иван Башев и те го помолиха да помогне за разкриване на истината около убийството на Атанас Пашков. Башев, след като извърши проверка, отговорил на роднините, че Пашков не е в страната и не може да помогне.

М. Б.: Извинявайте, но аз мисля, че такъв случай - да идват тук хора от друга държава, да вземат от България хора и да ги убиват, това май го няма в историята на други страни?

Ст. Б.: Може да звучи парадоксално, но след националната катастрофа, която България преживя през 1919-1920 г., сърбите предявиха иск да им бъде предаден генерал Протогеров, който е командвал българската армия в Моравско и Нишко, за да го съдят като военен престъпник. Тогава Стамболийски е казал: "Ако има някакви нарушения на международните военни закони, кажете ни кои са те и ние ще съдим Протогеров тук. Аз обаче не мога да предам български гражданин на чужда държава!" Сравнете с поведението на тези безотечественици.

М. Б.: Чел съм една фраза на Вълко Червенков от 1950 г., където той казва, че "българският национализъм е най-големият враг на социализма".

Ст. Б.: Това и другите изказвания на Червенков може да са много ефектни, но са напълно необосновани. Всеки може днес да види последиците от това да се нарича национализмът, разбира се, в чистия му вид - като едно чувство на национална принадлежност, враг. А българските родолюбци не можеха да гледат просто ей така как загива държавата. Те искаха да спрат този провал.

М. Б.: Мисля, че тук е ясно - става въпрос за едно чувство на национално самоопределение, това е национализмът в добрия смисъл, ако съм прав, разбира се.

Ст. Б.: Комунистите обаче в лицето на всички националисти виждаха свои врагове. Ето например съюза "Отец Паисий" - кристално чисти хора, но казваха: "България е над всичко!" И те бяха обявени за фашистки елементи и бяха изпратени по лагерите.

М. Т.: След 9. IX. 1944 г. Кирил Николов и Михаил Сматракалев от Македонския национален комитет в столицата - за тях вече стана дума - ме извикаха и ме агитираха да стана организатор на Македонския ученически съюз. А тяхната позиция беше ясна: "ние не сме българи, ние сме чисти македонци". Разбира се, категорично им отказах, но пък през 1947 г. не ми дадоха бележка за следване в университета. Заминах на бригада в Хаинбоаз, в IV македонски отряд - там също ни водеха "чужденци". Пеехме марша на сръбските, а не на българските бригадири. Когато се върнах в София, пак отидох да се записвам в университета, но пък дойде датата 21 ноември, очакваше се да пристигне маршал Тито и всичките ни задържаха през нощта.

М. Б.: Като превантивна мярка.

М. Т.: Да... След два-три дни ни събраха в V участък една група от 56 души и оттам - в лагера Куциян. В нашата група беше и писателят Димитър Талев. А в лагера Куциян имаше един изверг, капитан Гершанов, страшен беше. Той казваше на Димитър Талев - "Овде ке ти биде гробот ладен!" На 10 януари 1948 г. освободиха доста хора от съседния лагер Богдановдол и попълниха "щата" с хора от Куциян. Мен ме разпределиха на т. нар. депутатско шосе. Наричаха го така, защото на него работеха все бивши народни представители. Копаехме, студ голям беше, земята не поддава нито сантиметър. Случваше се вечер, тъкмо са ни прибрали в бараките, идват: "Не сте си изпълнили нормите", викат. Хайде пак навън и в нощта с фенери пак копаем. Дажбата беше 300 грама хляб на ден и чорба - чиста вода, с 4-5 зърна фасул. Даваха ни и по 4 грама сирене на ден, но се раздаваше два пъти седмично. Имаме и такава чорба - от люцерна.

Храна оставаше тогава от наши приятели, освободени вече, и с тази храна се нахранваха най-закъсалите и специално Димитър Талев, бай Димче - така му викахме ние. Организацията беше такава, че като влизахме в рудника, охраната ни оставаше навън, вътре ние си бяхме почти на самоуправление. Та на бай Димче Талев му осигурявахме по 20-30 шинела (заради влагата), завивахме го легнал - беше много изтощен и му изкарвахме и нормата.

М. Б.: А каква беше онази история, дето боят се мери с километри?

Ст. Б.: Ами това беше в Белене, през един февруарски ден. Строиха ни в колони и ни подкараха от единия край на острова към другия - 10-11 км по разкалян път. Бяхме уморени, носехме си багажа, обувките - без връзки; панталоните - без колани, кое по-напред да крепиш! Вървяхме така 10-15 минути и изведнъж милиционерите, които ни охраняваха на коне, като се развикаха: "Вашта мама, защо газите тополките!" А отстрана на пътя имало някакви насаждения от млади тополи, ама ние не вървяхме по тях, ами по разкаляния път. Тогава едва забелязахме, че милиционерите носят пръчки, дълги по 3 метра. Почна се един бой - на общо основание, както се казваше. Всеки тича, бяга да бъде по-напред, защото онези, които са отзад, най-много бой ядат. Конете ни газят, милиционерите ни бият, а ударите с тези пръчки бяха ужасни. Та поставиха тогава сигурно масов рекорд - тези 11 км ги минахме за свръхкратко време. Като пристигнахме в самия лагер в Белене, вече беше тъмно. По Дунава духаше страшен вятър, а те ни накараха да се съблечем голи. Щели да ни проверяват да не носим нещо забранено. А ние идваме от участъка - връзки на обувките и колани панталоните нямаме, те - да проверяват! Всичко живо се изпоразболя от този вятър. Да не говорим за последиците от боя. От 200 души група, толкова бяхме, имаше 15 със счупени ръце и крака. Сложиха ни в един обор да спим, аз не мога да легна, цяла нощ по корем изкарах, гърбът ми беше посинял от тези тояги. Три дни изкарах с 40 градуса температура, моля ги: "Поне един аспирин ми дайте!". Нищо не ти дават, умирай, ако щеш. И имаше хора, които от простудата и от боя си умряха.

М. Т.: Ами те в Богдановдол така и казваха: "Ние сме те докарали ребра да ти броим, не да те гоим!"

Д. Ш.: Един спомен от Богдановдол, от който се разбира как действаха тогава милицията и Държавна сигурност, когато искаха да ликвидират някого. Управител на лагера беше Марин Хаджийски, възпитател - Чолаков, а споменатият вече капитан Гершанов - началник на охраната.

Та имаше тогава пристигнали заедно с мен в лагера две момчета по на 18-19 години, заедно бяхме в една килия и в участъка в София. Подхвърлил им третият, който работеше заедно с тях в мината, че могат да избягат през отдушника на галерията. А той бил провокатор и когато двете момчета излизат горе, там ги чакаха милиционерите с автомати. Вместо да ги заловят - това е напълно логично, момчетата не са въоръжени, слаби са, не могат да бягат, та, вместо да ги заловят, онези направо ги застреляха. Веднага!

М. Т.: След излизането от лагера през 1950 г. пак бях задържан, пак ни събраха в V участък. Изключиха ме от университета, постъпих на работа като строител. Доста от нашите хора нямаше къде да работят, взех ги при мен, та направихме строителна бригада. Държавна сигурност вдигна вой, защо съм ги събрал около себе си, каква конспирация правим. Добре че един от техните шефове докладвал на заместник-министъра, че така е по-удобно - хем ни наблюдават, хем като им потрябваме, могат за кратко време всички да ни приберат.

Просто цялото това време, докато работех, всички ме знаеха като "македонец", но всички ме възприемаха като българин - две педи по-високо от тях.

Само преди 4-5 години ме извика един в Коларовско районно управление на МВР. Започнахме разговор, той ме пита за какво съм бил репресиран. А аз му отговорих, че едва ли има друга държава в света, в която да си бил репресиран за това, че обичаш собствената си родина.

Милен Белчев



Тема Кафе се пие с хора ...... Разказ за ''Белене"нови [re: AGLER]  
Автор AGLER ()
Публикувано17.04.09 23:47





Кафе се пие с хора ...... Разказ за ''Белене"
8 Юни 2006



На фона на станалите популярни напоследък “изповеди” за връзки с Държавна сигурност, ви предлагаме един друг разказ – за морала и за цената да го отстояваш. Разказът е на Юлия Гурковска - Джу (1945-2001 г.), дъщеря на репресирания земеделец Григор Гурковски. Джу стана известна като мореплавател, звукорежисьор, началник на кабинета на президента Желев и програмен директор в Центъра за либерални стратегии. Текстът, писан през 1992 г., е учудващо актуален днес, когато Джу щеше да навърши 61 години.
Колоната от каруци се виеше по снежната добруджанска долина. В каруците имаше главно жени, деца и старци.
Сигурно небето е било сиво и е духал свиреп вятър. Не помня. Но си спомням тежките бодливи чулове, които милостив човек беше хвърлил върху нас. Под тях можеше да се скриеш като в хралупа. Керванът от каруци пътуваше към лагера Ножарево, където беше разрешено свиждане, а татко беше там.
В нашата хралупа беше уютно и тъмно. Брат ми подпираше с глава тежкия чул, който според него щял да ми счупи врата. Забавляваше ме с каубойски песни и всичко беше като истинско приключение. Отвън долитаха неясни викове на коларите, скърцането на каруците и детски гласове.
Изведнъж шумът и виковете рязко се увеличиха, решихме, че ни нападат индианци и си подадохме главите навън. Пред нас в тъмнината изплуваха очертанията на джамия. Каруците спряха. Отвътре излезе много стар човек – вероятно ходжата, който падна на колене и започна да се моли. Около него се струпаха мълчаливи хора, прегърнали премръзналите си деца. Най-накрая старецът с мъка се вдигна, огледа ни и махна с ръка: “Влезте, Аллах ще ми прости, че съм приютил в джамията жени”. Налягахме по земята един до друг. Мама, дядо, брат ми и аз – била съм на около пет години.
Когато тръгнахме да обикаляме света, Яна беше на пет години. Тайният ми аргумент, че тя ще си спомня много неща от плаването, бяха моите врязани завинаги спомени от странстванията на семейството по лагерите, където беше татко.
Не помня как изглеждаше самия лагер, но ще се сгъвам още дълги години от мъка и срам от една сцена, която изплува винаги, когато не искам.
Продълговато, мрачно помещение с две пейки до стените, на които са насядали хора. С влизането срещу мен се изправи слаб, дрипав, брадясал човек, който извика: “Юли!” и протегна ръце да ме прегърне. Когато стигна до мен, аз се дръпнах. “Ти кой си?” Той почти прошепна: “Аз съм твоя татко, не ме ли помниш?” “Ти не си моят татко, ти си много мръсен, моят татко е красив и с бял костюм!”
Когато баща ми са го взели на лагер, съм била на две години, оттогава над кревата ми висеше една негова снимка – с бял костюм, широкопола шапка, усмихнат и много красив.
Нищо не можеше да ме убеди, че моят прекрасен баща е този човек. Нито неговите молби и опити да ми припомни как сме играли двамата, как ме е наричал като бебе, как изглежда нашата стая. До края на свиждането не му дадох да ме докосне. А най-страшното беше, че всички мълчаха - и аз включително. Чуваше се само умолителният глас на татко, виждах сълзите му и почти не разбирах какво ми говори мама. Просто нищо не разбирах. Помня и един човек, който се разплака и каза на мама: “Госпожо, аз съм свещеник, две войни съм преживял и не си спомням така да съм плакал.”
Или кой знае, може би мама ми го е разказала по-късно.
Никога след това не съм вършила нещо по-лошо. И никой не ми се е сърдил. Само че годините минаваха, изгубих и мама, и татко, а споменът ми набъбва все по-страшен. Виждам се като някакъв малък, упорит изверг.
Сега често се питам защо изкарах детството си без баща, защо когато бях на петнадесет години и татко излезе окончателно от Белене (в края на 1959 г.) трябваше да се сближаваме плахо, като непознати. Аз със страх, за да не би да питам прекалено много, той също притеснен, че не знае нищо за мен, за интересите ми, за приятелите ми. Може би трябва да съм им благодарна, че остана жив, но не съм.
Кой им даде право да разполагат със съдбите на хиляди хора и семействата им като с роби? Защо на къщата на дядо ми в с.Волуяк, където ни изселиха, пишеше “Смърт на Гурковски” и старателни активисти редовно подновяваха надписа. Смърт за какво? За това, че остана верен на убежденията си, отказа да подпише каквато и да е декларация и да си плюе в лицето. Това беше цената на излизането от лагера. Само да признаеш, че досега си грешил, разкайваш се и вече ще работиш за тях. Татко, който беше абсолютно почтен човек, ми обясни, че дори не е толкова важно какво пише в тези декларации, те са по-скоро символ – ако не издържиш и подпишеш, как да гледаш после хората в очите. От него съм запомнила, че конформизмът е като блато – затъва се бавно и най-вече неусетно за самия теб.
Когато Ян Палах се запали в знак на протест в 1968 година, си дадох сметка, че никога не мога да направя такова нещо, страх ме е. Татко ми обясни, че не е и необходимо, защото у нас няма минимални условия за съпротива срещу системата. “Толкова е силна репресивната машина, така добре е смазана и толкова хора е унищожила, че това ще държи в страх още две поколения.
След Русия, у нас има най-много невинни избити след 9.ІХ.1944 г. и най-много репресирани на глава от населението. А около всеки репресиран има поне още седем-осем души – съпруги, деца, бащи, майки, братя, сестри, които са прекарали живота си с клеймото “роднина на враг на народа” и са с изкривени, пречупени съдби. Така че вашето поколение е осъдено да живее в непрестанни компромиси, за да оцелее.” „
“Добре де, ако крайната форма на протест е да се самозапалиш, то всички ние, които сме живи, сме подлеци.” Тогава бях много млада, мислех в черно-бяло и татко доста се затрудняваше с моите дефиниции. Обясни ми, че ще мине още доста време докато започне да се руши нашата система. Ян Палах за дълги години ще повдига националното самочувствие на чехите, което е много важно, но ние ще се избавим от тази система, когато светът разбере какво представлява комунизма. Когато западните държави престанат да флиртуват с него и се обединят, за да подкрепят морално зародилите се отвътре движения. “Видя ли как се направиха, че няма унгарски събития, за чешките говориха една седмица и им омръзна, скучно им е да слушат едни и същи новини, а става дума за потъпкването на цели народи” – казваше баща ми.
Чак след 20 години стана това, за което си говорехме, но него го няма, за да види. На първия многохиляден митинг след 10.ХІ.1989 г. на площад “Ал. Невски” имаше много възрастни просълзени хора, които говореха, че последният такъв митинг, на който са излезли софиянци, е бил през 1947 г. в защита на Никола Петков. Плаче ми се, че не е жив татко, на ръце щяхме да го занесем. Не дочака с десет години. От него знам, че Никола Петков е много голям българин. Татко беше земеделец, бил е секретар на Софийски окръг и естествено в опозиция до 1947 г. Затова ги вкараха по затворите през 1947 г. без присъда.
Той е бил в дирекция на милицията на Лъвов мост една година и близо шест месеца мама не е знаела къде е, жив ли е, ще го съдят ли. Там много и жестоко са биели. Но татко рядко се впущаше в подробности. По-често разказваше за прояви на другарство, смешни истории за глупави и прости надзиратели. Все пак си спомням горчивия му коментар, че са ги биели същите хора, с които са били партньори преди 9.ІХ.1944 г. За да завземат изцяло властта, комунистите обявиха опозицията за врагове на народа. На кой народ? Какво е извършил моят баща срещу българския народ, за да обиколи без съд и присъда за близо единадесет години Куциан, Богданов дол, Ножарево, Заград, Белене? Или както той винаги уточняваше – 10 години, 7 месеца и 22 дни.
А в това време мама да се мъчи да изхрани някак семейството, като я изхвърлят всеки 2-3 месеца от работа, каквато и да е тя. Мама беше хубава и стройна жена, която в онези години не можеше да работи нищо свързано с образованието си, а се хващаше на най-тежката работа, в кожарски и какви ли не други фабрики, но и от там много скоро я уволняваше някое бдително ченге. Жена на лагерист. Като че нямахме право и да живеем. Колко ли унижения е понесла, за да си спаси семейството, да поддържа духа на баща ми и да ни възпита и изучи. В арсенала на психическия тормоз над задържаните влизаха и лъжите, че жена му го е напуснала, децата са се разпилели и пропаднали. Имаше и такива случаи, но мама беше замесена от материала на декабристките жени. Всъщност на жените на декабристите им е било по-леко, защото са били заобиколени с уважението и възхищението на обществото, поети са се вдъхновявали от тях, а нашите майки живееха във вечен страх и с клеймото на враг.
Все пак е имало добри хора. Спомням си, че от време на време идваха от провинцията съвършено непознати хора и ни носеха храна. Получавахме и колети, но как са се осмелявали да ги изпращат? И досега не ми е ясно кои са били тези хора, как са знаели, че гладуваме? Ако са още живи – благодаря им!
От най-ранни години в моята детска глава здраво е заседнало убеждението, че комунизъм значи бедност и насилие. Знаех, че това което ми казват, и това, което пише, е лъжа, но къде е този свят на истинска справедливост нямах представа. И книгите не можеха да ми отговорят на този въпрос. Сега вече знам, че светът на абсолютната справедливост го няма никъде на нашата земя, но все пак има степени на справедливост, а ние сме попаднали в омагьосания кръг на Голямата лъжа. Успокояваше ме философията на татко, че всяка диктатура рано или късно пада. Наистина за историята 50-100 години са нищо, но са достатъчни да глътнат едно-две поколения.
...
До нас, в преградения хол живееше един много интересен човек, капитан Стойчев. Бил е морски капитан, знаеше разни езици, имаше най-чудновати вещи в стаята и беше обиколил много страни. Най-редовно с брат ми бягахме от училище и прекарвахме дните си при него, над морски карти, компаси и английски книги. Историите му за морета и пристанища ми заседнаха в душата завинаги. Май той пося семето на приключението, което определи живота ми. А може би чувството, че живеем в затвор и всички тези страни са недостъпни за нас българите. Но сега, като се върна назад, си давам сметка, че където и да живеех, пак щях да плавам, само че нямаше да е толкова трудно. Пак щяхме да си намерим спонсори – навсякъде по света тези експедиции се подпомагат, но нямаше да е свързано с толкова унижения и компромиси
Като тръгнахме да плаваме, татко застана твърдо зад гърба ми и каза, че се гордее с мен и е сигурен, че ще се върнем живи и здрави. Мама не беше така възторжена, но тя е брала толкова страх в живота си, че я разбирам. Сигурно не е лесно да изпратиш детето си по океаните със спасителна лодка, без да знаеш дали ще оцелее. Както тя казваше, това е по-лошо, отколкото когато чаках татко ти да се върне от лагер. Аз се върнах, но втория път тя не ме дочака. Не знам дали вината е моя или силите й свършиха. Трудно мога да си представя по-тежък живот от нейния. А ясно си спомням, че понякога пееше. И може би между тези интересни хора, които идваха у нас, някой я е харесал, тя е била все още млада, на 37 години, лишена от всичко. Татко е попаднал на лагер на 43 години. Може би са жадували един за друг, може би страшно им се е искало да се докоснат, да се погалят, да се любят. Господи, защо са им отнели правото на живот, правото на любов? Дали човек когато е на лагер, убит от работа, мръсотия и глад, гледайки нощем в койката над себе си, от която падат дървеници, си мисли за жената, която някога е обичал и галил? Толкова много неща съм пропуснала да го питам.
Чак сега, когато отидох на срещата на лагеристите в Белене и слушах хората да си говорят, научих колко по-страшно е било, отколкото си го представях. Усетих, че се задушавам от ярост. И разбрах колко мъдър баща съм имала. Сигурно ако беше разправял подробности, които ти се забиват в главата, щях да израсна озлобен и деформиран човек. Нямаше да мога да премина ведро и с усмивка през собствения си живот, а щях да живея неговия. Той всъщност ме е съхранил.
Трудно мога да преценя кои са нещата, които са ме оформили. Може би атмосферата на дома. Атмосфера, в която имаше много приятели, музика, пълна солидарност в семейството и непрестанна грижа за храна. А това, което ставаше у нас, не го помня толкова като нещо трагично, колкото като случки, които са ми помогнали сама да открия къде е истината и къде лъжата в този живот и в обкръжението, в което живея.
Не знам коя година е било, но помня беше късно, вечеряхме и на вратата се звънна. Изтичах да отворя. На земята лежеше човек полуоблегнат на стената. Вгледах се в него, той не си отвори очите. Върнах се обратно и пелтечейки обясних, че отвън има някакъв просяк, ама прилича на татко. Беше 36 кг. Върнали ни го бяха, не знам от къде, за да не им умре в ръцете. Спаси го доктор Темелков, който ни лекуваше всички. Няколко месеца го хранихме с чаена лъжичка на малки интервали и оживя. Като се пооправи, пак го прибраха.
Една година след като умря Сталин, го пуснаха и прекара към две години в къщи. Тогава научих от татко, че Сталин е най-големият убиец в историята на човечеството. “Добре де, а защо всички плакаха като умря?”. Така и не можа да ми отговори на този въпрос до края на живота си.
Пак по това време, била съм на 9-10 години, научих сложната за мен чужда дума “тоталитаризъм”. Включително и какво значи. Трудно ми беше да я казвам, но на мен и сега ми е трудно. От време на време ме предупреждаваха да не казвам нито дума извън къщи и аз мълчах.
Но пък съвършено ясно си спомням като го прибраха за всеки случай на 5.11.1956 г. Тъкмо беше задухал “Априлският вятър”, няколко дни след унгарските събития, той си приготви лагерните дрехи – ботуши, ръкавици, шуба, шапка. Дойдоха в три часа през нощта. Десет души с две джипки. Не знам дали така разточително са постъпвали с всички. Обърнаха стаята наопаки, възмутиха се от многото книги, включително и от Вазов. През 1956 г. сътрудниците на милицията още не бяха наясно как стои въпроса с Иван Вазов – той буржоазен писател ли е или опростен? Взеха ни много броеве на зеленото “Земеделско знаме”, някакви книги и една оригинална томахавка, която ни беше подарил морският капитан и ние с брат ми страшно се гордеехме с нея. Ровиха кюмюр в мазето дълго и всеотдайно. Обискът продължи 5 часа. Какво може да са търсили и досега не знам. Към 7.30 часа мама ме накара да седна и да свиря на пиано. Не можах да разбера защо, но тя ме изгледа настойчиво и аз засвирих. След това разбрах, че погледът й е означавал “После ще плачем, сега свири!”.
Когато го извеждаха, татко си взе вързопа с дрехите, а те чистосърдечно го уверяваха, че го викат само за справка и след няколко часа ще го пуснат. Татко се позасмя, каза, че доколкото знае не е забранено човек да се яви на справка с резервни дрехи и излязоха. От тази “справка” се върна чак след три години. Като се прибрах в стаята, преди да се разплача, взех “Повест за истинския човек”, която четях, и я изхвърлих през прозореца.
Към края на 1959 г. започнаха да пристигат лагеристи от Белене. А ние започнахме голямото чакане на гарата в София. Минаваха дни, а татко все не слизаше от влака. Най-после се чу, че вече пускат последните “партиди”. Като че ли властимащите бяха постигнали крайната цел на многогодишните лагери. Всеки, който не мисли като тях, не е човек. “Партиди” им казваха. Та последната “партида” с освободени лагеристи от Белене пристигна, а татко го нямаше. Казаха ни, че е свалил чичо Атанас Лерински в безсъзнание на гара Левски и е останал с него.
Чичо Атанас беше от най-близките му приятели. Когато дошли да го арестуват, той отказал да им отвори, знаейки прекрасно за какво са дошли. Обяснил им, че по Конституция нямат право да влизат в дома му преди шест часа сутринта. Държал ги три часа пред вратата, вдигнал се шум до Бога и ги лишил от възможността да го арестуват дискретно. Познанията върху Конституцията си платил, естествено, с бой. По-късно в Белене няколко надзиратели много го намразили, защото ги правел за смях. Чичо Атанас имаше прекрасно чувство за хумор, което му струва живота. Поддържал духа на хората в бараката с вицове и солени шеги по адрес на надзирателите. Един от тях му се заканил, че жив няма да излезе от там - и го изпълни.
По пътя от втори обект до брега го карал да тича пред каруцата, чичо Атанас падал многократно, ставал, тичал, биели го и когато стигнали до понтоните, паднал в безсъзнание. Качили го на влака, но той не се свестил и татко се уплашил, че няма да го докара жив до София. Свалил го посред нощ на гара Левски и помолил кантонера да намери лекар. Човекът впрегнал каруцата, отишъл до града и докарал лекар, но той не успял да му помогне. На гарата бяхме останали само ние с мама, брат ми и трите дъщери на чичо Атанас, едната от които също лекар. Когато го свалиха на ръце, той вече нищо не разбираше. Така и не дойде на себе си след няколко дни почина.
Като слушам сега призивите към чувството ни за хумор, все се сещам за чичо Атанас. От опит знам, че то е едно от най-важните качества в трудни моменти, но се оказа, че може и да убие човек.
Много от моите приятели, някои от които комунисти, идваха често при татко да им разправя за лагерите, да сверяват неясните места от историята ни между 1920 и 1944 г. и всички те знаеха за лагерите. Рядко съм срещала човек, който да не е чул, че в България е имало лагери. Стотици хиляди хора могат да бъдат репресирани чрез апарат от стотици хиляди копои. Като се включат семействата, близките и съседите на двете страни, цифрата става огромна. А сега все чувам, че никой нищо не знаел. Може би не им се е искало да знаят. Или искрено са вярвали, че тази част от обществото, която не мисли като тях, трябва да бъде унищожена. И като ги унищожат докрай, ще изградят новия и прекрасен живот. Възможно ли е човек да вярва в такова нещо? Сигурно е възможно. Моят разум отказва да го разбере. Но вече знаем, че в т.н. социалистически страни, начело с Русия, именно така се е градил новия и светъл живот. Така са повелявали идеолозите. И досега като чуя “в името на идеята” или “целта оправдава средствата”, ми настръхват косите. Най-страшното е, че насадиха класов расизъм, плодовете на който ще берат не само комунистите, а цялото общество.
Мама ми е разправяла, че преди 9.ІХ.1944 г. по-голямата част от интелигенцията е била прогресивно настроена. Криели са марксистка литература когато се наложи, без да мислят, че вършат Бог знае какъв подвиг. И не са вярвали на слуховете, които все пак са се прокрадвали откъм Съветска Русия. Някакъв руски писател (едва ли е останал жив) им разказвал за украинския глад, за процесите 1934-38 г., за милионите по лагери и никой, абсолютно никой не му е повярвал. Както Западът не желаеше да вярва, че написаното в “Архипелагът Гулаг” на Солженицин е самата истина. Говорила съм си с американци, които поглеждаха към небето и казваха убедено:”Бог не може да позволи да стават такива неща на земята!” А, де – какво да им кажеш?! Позволява и още как. Изглежда, че не зависи от него.
Когато четях на татко “Архипелага”, той от време на време казваше: “Така, така, точно така, системата е една и съща. Но трябва да призная, че нашите лагери не бяха толкова тежки – у нас температурата не може да падне до -55оС или -60 оС.
Един ден татко се прибра много ядосан и ми разказа любопитна случка. Срещнал го на площад “Славейков” някой от бившите надзиратели в Белене и го поканил на кафе по следния начин: “Гурковски, ела да пием по едно кафе, да ти се оплача какви мръсотии ми правят моите хора. Тебе барем толкова съм те бил, знам, че си честен човек и няма да ми натопиш”. Татко му отговорил, че кафе се пие с хора и отминал. До вечерта го чувах да си мърмори:”Кафе ще ме кани да пия, с него да си говоря.”
Татко почина през 1980 г., когато обикаляхме света. Не го заварих като се върнах и никой вече не можа да ми отговори на стотиците въпроси, най-важният от които е какво трябва да се прави с тези, които са унищожили хиляди хора. Сега вече всички знаем, че върху кръв не може да се изгради нищо друго освен диктатура. А ние искаме децата ни да живеят в една свободна и порядъчна България. Може би някои от масовите убийци и вдъхновителите им трябва да бъдат съдени, а останалите да бъдат заклеймени и да умрат от собствената си старост.
На мен ми се струва, че е достатъчно страшно децата ти и внуците ти да се срамуват от името, което носят, ако за тях важат общочовешките морални категории.

mediapool.bg



Тема Премълчаното за лагерите в Ловеч и Скравенанови [re: AGLER]  
Автор AGLER ()
Публикувано17.04.09 23:52





Премълчаното за лагерите в Ловеч и Скравена PDF Печат Е-мейл
Съдържание на статията
Премълчаното за лагерите в Ловеч и Скравена
Страница 2
Страница 3
Страница 4
Страница 5
Страница 6
Страница 7
Страница 8
Страница 1 от 8

Христо Христов

Годината е 1959, месецът септември. 166 души от току що закритото трудово-възпитателно общежитие (ТВО) в Белене са преместени в няколко изоставени бараки до каменна кариера край Ловеч. За следващите три години това място се превръща в зловещото българско копие на Сталиновия ГУЛАГ. През него минават над 1500 души. Със садистична методичност са смачкани хиляди човешки живота, разбити са стотици семейства, а 147 изпратени в лагера никога не се връщат. Когато 30 години по-късно, на 22. III. 1990, прокурорът на въоръжните сили ген.-майор Боню Трендафилов (покойник) подписва постановление за образуване на следствие за изясняване на престъпленията в лагерите край Ловеч и Скравена нито жертвите, нито преките изпълнители, камо ли широката общественост знаят пълната истина. Само малцина от партийната върхушка и и няколко висши служители в МВР са наясно с цялата история. За да не се стовари удара върху партията в ръководството на БКП ловко го отбиват като с откъслечните разкрития в партийния орган "Работническо дело" го насочват към Мирчо Спасов, който трябва да изиграе последната си роля - тази на изкупителна жертва. Още на пленума на 16. ХI. 1989 седмица след като вече неговия покровител Живков вече не е на власт вътрешният министър Димитър Стоянов в изказването си призовава за разкриването на "зловещата роля на Мирчо Спасов". Първите двама висши функционери, които са изгонени от партията се оказват именно старите бойни другари Живков и Спасов. На ХIV извънреден конгрес на БКП Мирчо Спасов е вече отписан. След конгресната препоръка да бъде лишен от членство в БКП в решението си за бившия зам.-вътрешен министър, Централната комисия по партийна етика на БКП (КЦПЕ) записва: "С повишени критерии и партийна взискателност следва да се оцени вината на Мирчо Спасов за допуснатите беззакония и извращения в лагера край Ловеч през 1959-1962. Не е приел съществени мерки, а дори е указал и побоища...Той носи лична отговорност за извращенията", заключава комисията. Тя отбелязва, че след разкриване на злоупотребите на Спасов в служба "Културно наследство" при МВнР на пленума от 2. III. 1982 "Живков и Политбюро проявили снизхождение и само са го извадили от състава на ЦК без материалите да са предадени на съдебните органи". ЦКПЕ изключва от редовете на БКП Мирчо Спасов. В партията обаче както по-късно става ясно не казват цялата истина за лагерите, просто защото не е изгодно. Самата БКП и правоприемницата й БСП пропускат да се извинят за лагерите и до днес.

На 29. III. 1990 прокурорът от прокуратурата на въоръжените сили полк. Лилко Йоцов, на когото е възложено дело 4/1990 за лагерите, издава постановление за арестуването на Мирчо Спасов. На следващия ден с указ № 344 на Държавния съвет, чийто председател тогава е Петър Младенов, на Спасов са отнети званието генерал-полковник и всички ордени и награди. На 29. III. 1990 една от най-силните фигури в МВР и партията през 60-те и 70-те недосегаемият до тогава Мирчо Спасов за първи път застава лице в лице с прокурор като обвиняем. Той прави разкайващо самопризнание: "От днешно време преценявам, че беше нереално да се изпращат в лагера лица без присъди, но по това време не мислех така. Ние - политбюро на ЦК на БКП и нашето министерство силно копирахме съветските другари, техния опит. През 1959 бях най-младия зам.-министър на МВР и ме натовариха да отговарям и създам лагера край Ловеч. Заповедта ми бе предадена от министъра Георги Цанков на заседание на колегиума на министерството. Предполагам, че има решение на ЦК. Сигурен съм, че лагерът се създаде с решение на ПБ на ЦК на БКП".

Твърдението на Мирчо Спасов обаче се оказва погрешно и по-скоро е опит да се пренесе отговорността и към политбюро. В действителност не е открито решение на политбюро за създаване на лагера край Ловеч. От намерените стенограми на политбюро обаче е ясно едно, че въпросът е обсъждан и никой от неговите членове не може да отрече, че не е знаел за създаването на лагера край Ловеч.

Реализирането на тази идея не е някакво случайно изключение в действията на БКП, а точен израз на политиката й, водена още от момента на взимане на властта. За това свидетелства и богата предистория. Тя започва със създаването на лагери още ведната след 9. IХ. 1944. Чрез тях БКП извършва безпардонна разправа с опозицията до пълното й ликвидиране както и смачква в зародиш противниците си в обществото. Онези, които по една или друга причина са пропуснати от Народния съд са застигнати от въдворяване в ТВО или изселване в затънтени райони за дълги години.

Първият лагер е създаден до Сандански - гара Свети Врач през януари 1945 и е просъществувал до март същата година. След това е преместен в Станке Димитров (днешна Дупница), където е функционирал до септември 1945. Друг лагер от март до 1947-1948 е създаден край яз. "Росица" (днешен "Стамболийски"). От октомври 1945 до края на 1946 в пернишката мина "Куциян" са въдворявани белогвардейци. През 1948 "Куциян" се разделя на две, защото са докарани голям брой земеделци Николапетковисти и една част от лагеристите е преместена край с. Богданов дол, Пернишко до 1951, а друга в с. Николаево, Казанлъшко до юли 1949. Лагер се създава и в с. Ножарево, Силистренско, край Тутракан от началото на 1947 до средата на 1952. За жени е имало легер в един от манастирите край В. Търново, който през 1947 е преместен в с. Босна, Тутраканско. Край с. Бошуля, Пазарджишко от 1945 до 1949 е просъществувал лагер само за криминално проявени лица.

В протокол №5 от 27. IV. 1949 на Министерски съвет, чийто председател по това време е Васил Коларов, се обсъжда и взима решение № 1 на МС от същата дата на островите на Белене да се организира в ТВО и то да стане основен лагер за политически лица. След създаването му всички политически противници на БКП са събрани там.

На 8. VII. 1952 Вълко Червенков пише писмо до МВР, с което иска в политбюро да бъде представен "точен доклад от Георги Цанков (тогавашен вътрешен министър, б. а.) за броя на въдворените, причини и пускания". В строго поверително писмо МВР отговаря, че в ТВО към този момент са се намират 2323 лица, от които 2248 мъже и 75 жени. В поверителната справката се изнасят и конкретни данни за настаняване в ТВО:1949 г. - 249 души, 1950 г. - 233,1951 г. - 1459, 1952 г. - 355

По характера на причини за въдворяването те са разделени на:

1. Бивши белогвардейци, участвали в окупационния корпус в Югославия и други вражески прояви - 5 души
2. Бивши полицаи, извършвали убийства, изтезания преди 9. IХ. 1944, укрили се от Народния съд - 262
3. Бивши царски офицери за престъпления до 9. IХ. 1944, укрили се от Народния съд - 173
4. Провокатори и за предателства в партията - 47
5. Активни Ив. Михайловисти (ВМРО) - 41
6. Лидери, бивши министри и други водачи на буржоазни и фашистки партии - 65
7. Ръководещи и активни Никола Петковисти и Лулчевисти, членове на върховното и окръжни ръководства, народни представители - 529
8. Бивши водачи на легионери и ратници - 66
9. Изменници на родината, заловени на границата или в опит и подготовка за това - 26
10. Ятаци и помагачи на бандити или шпиони и дивесанти, прехвърлени в страната - 279
11. Участници в нелегални конспиративни групи и организации - 170
12. Разпространители на злостни слухове и вражески пропаганди, разпространяване на анонимки и други разни - 243
13. Чуждунци, влезли нелегално в страната по неустановени причини - 41
14. Анархисти с активни действия - 43
15. Сътрудници на полицията - 98
16. Сътрудници на чужди разузнавания - 91
17. Криминални престъпници: рецидивисти, сводници и проститутки - 144.

В дело №4/1990 за лагерите е приложена и строго поверителна справка за въдворени лица в ТВО към 25. VII. 1953 в ТВО-Белене. Тогава в него са се намирали общо 1913 души. Задържани за контрареволюционна дейност са 1732 лица, а за криминални прояви - 181. Със заповед №22 от 5. VIII. 1953 на МВР са освободени 858 лица, останали са 1055. От тях 874 за контрареволюционна дейност и 181 - криминални.

За контрареволюционна дейност:

1. Полицейски служители - 156
2. Бивши офицери - 92
3. Анархисти - 16
4. Никола Петковисти - 123
5. Разни (Михайловисти, демократи) - 290
6. Провокатори - 27
7. Бивши министри и ръководни лица на опозиционни партии - 21.

С протокол "А" №135 на ПБ на ЦК на БКП в състав - В. Червенков, А. Югов, Т. Живков, Г. Дамянов, Г. Цанков, Г. Чанков, М. Нейчев, Р. Дамянов от 5. IХ. 1953. се предлага да се закрие единственото в страната ТВО в Белене, в което са изпращани лица за контрареволюционни и криминални престъпления. Ръководството на партията потвърждава освобождаването на 853 лица в Белене, извършено на 5 август и от 1 септември същата година да бъдат освободени още 584 въдворени. В съобщение на председателството на Народното събрание и Министерския съвет се казва, че "са налице условията за закриване на ТВО-Белене и за вдигане на изселническия режим над разселените лица.". В друг доклад на членовете на политбюро Г. Цанков, Г. Дамянов и М. Нейчев от 26. VIII. 1953 е отсята информация само за "останалите към 1953 в ТВО бивши министри и ръководни дейци на буржоазни партии". Посочват, че могат да бъдат освободени Недялко Атанасов Мочуров, Христо Николов Стоянов, Любен Ангелов Диков, Димитър Досев Вълев, Петър Николов Сърбински, Минчо Петров Драндаревски и Райна Николова Папардова. За Иван Вълков, Александър Гиргинов, Стойчо Мушанов, Марко Рязков, Никола Недев, Петко Стоянов се уточнява, че могат да бъдат предадени на съд. От задържаните 118 бивши офицери се посочва, че може да бъдат пуснати 29, сред които генералите Крум Лекарски, Васил Любенов, Кирил Янчулев, Тодор Тошев и Боню Бонев. На съд можело да бъдат предадени 89 души сред които бившите генарали Ганчо Иванов, Никола Ганчев и Констадин Чешмеджиев. В същия доклад се посочва, че след 9. IХ. 1944 в страната са изселени общо 7025 семейства с 24624 членове.

След закриване на ТВО-Белене от 1. I. 1954 до 5. ХI. 1956 не имало въдворяване по политически причини. С Указ за изменение на Закона за Народната милиция, публикуван в бр. 25/29. III. 1955 в "Известие на президиума на Народното събрание" се приема поправка за ТВО. С нея в трудово-възпитателно общежитие със санкция на министъра на вътрешните работи и главния прокурор се въдворяват за определен срок криминални престъпници, спрямо които наложените наказания не са изиграли възпитателна роля. На 4. VIII. 1956 Указ № 468 за някои права на Народната милиция претъпрява промяна. С парагараф единствен се приема, че милицията с разрешение на главния прокурор може да взима три вида мерки "спрямо лица, осъждани за престъпления срещу Народната република или такива, които с оглед на миналите и сегашните си антинародни прояви могат да съставляват опасност за обществения ред, спрямо рецидивисти, осъждани за престъпления против обществената и личната собственост, за разврат, подправка на документи и парични знаци, за насилие спрямо органи на властта или за хулиганство, както и спрямо лица, които нямат постоянно местожителство съзнателно отблягват да се занимават с обществено-полезен труд или систематически скитат из страната".

Трите мерки са:

а) принудително установяване на друго местожителство за определен срок
б) забрана за напускане на местожителството за определен срок
в) настаняване за определен срок в ТВО, ръководено от МВР под надзора на прокуратурата. Срокът за престояване в ТВО се определя от министърът на вътрешните работи и главния прокурор. Три години по-късно, през 1959 последната точка от указа ще се използва от МВР като законово основание за изпращане на "хулиганите" в секретния лагер край Ловеч.

Въпреки, че няма реална опасност в България да се случат събитията от Унгария през 1956 партията взима превантивни мерки и ТВО в Белене отново се превръща в политически лагер като е напълнено с опасните за комунистичските управници лица. Априлският племут от 1956, на който Живков затвърждава позициите си като първи секретар на ЦК на БКП от 1954, вече е минал. Следвайки ленинските принципи диктаторът поема твърд курс към "укрепване завоевания на социализма". С протокол "Б" №9 от 17. ХI. 1956 ПБ на ЦК на БКП взима решение за изселване от столицата на всички обществено опасни лица. В него е записано: "Да се въдворят в ТВО-Белене най-опасните за реда и сигурността на страната вражески и престъпни елементи, настанили се на местоживеене в София и други големи градове".

Стига се до датата 21. I. 1958, когато на заседание на ПБ на ЦК на БКП по доклад лично на Тодор Живков се обсъжда въпроса за засилване на борбата против хулиганските прояви. Решението буквално е следното: "С цел да се засили борбата против някои зачестили хулигански прояви политбюро счита за целесъобразно др. Георги Цанков (министър на вътрешните работи, б. а.) да организира въдворяването на принудителен физически труд отявлени и вредни за обществения ред хулигани, крадци, рецидивиски и други разложени елементи".

През август 1959 при едно интервю с чуждестранни журналисти министър-председателят Антон Югов, заявява, че в България няма вече ТВО. Откровената лъжа, тъй като лагерът в Белене е работил с пълна пара, е могла да предивика негативни външнополитически последствия, събира спешно партийната върхушка, която решава незабавно да бъдат освободени по голямата част от въдворените в Белене. Това става с решение от 27. VIII. 1959 политбюро в състав Тодор Живков, Иван Михайлов, Георги Цанков, Димитър Ганев, Вълко Червенков, Димитър Димов, Младен Стоянов, Станко Тодоров и Пенчо Кубадински като е прието да се освободят всички 276 политически и 981 за криминални прояви. В ТВО остават 166 лица, определени като непоправими рецидивисти. На същото заседание от 27 август вътрешният министър Георги Цанков в строго секретен доклад посочва какво трябва да стане с тези останали 166 рецидивисти. Той излага пред политбюро решението, "че за по-правилното и по-ефективно воденеводене на борбата срещу криминалните рецидивсти и хулиганите е целесъобразно да се разреши сега - временно МВР в отделни случаи за лица по много прецизна оценка, които са станали нетърпими за обществото поради многобройните нарушения от тяхна страна на спокойствието на гражданите, да ги изпраща на принудителен физически труд в отделни обекти като каменни кариери и други подобни". В тази връзка той предлага на политбюро неосвободените до тогава 166 лица от Белене да останат на тежък физически труд. Въпреки, че няма открито решение на ПБ на ЦК на БКП и прокуратурата през 1990 приема, че политбюро не е взимало такова, предложението на вътрешния министър Цанков в действителност е изпълнено. Въпросните 166 непоправими рецидивисти поставят началото на лагера край Ловеч. Него МВР формира като Трудовата група-Ловеч, филиал на ТВО-Белене с щатен състав 7 офицери и 83 старшини - охрана и надзиратели. 40 години по-късно се разбира, че съдба на заточените край Ловеч е решена с благословията на Тодор Живков след предварителен разговор на министър Георги Цанков лично с диктатора. Затова свидетелстава неизвестена и непубликувана досега стенограма от заседанието на политбюро от 5. IV. 1962, когато вече скандалът с лагера тресе партията и ПБ на ЦК решава да го закрие. Изказването на Георги Цанков показва, че още през 1959 Живков е бил информиран за новия лагер: "През 1959 ние разгледахме обстановката в страна и дойдохме до заключението, че не ще може да държим лагера Белене. Говорихме с др. Живков няма ли да е разумно да закрият този лагер. Ако има хора, които са непоправими, да се пратят в затворите. Белене остана за усложнено време. Ставаше въпрос за една група от 500-600 души - какво да ги правим? Дали да ги пуснем и да започнем да ги гоним наново или да ги изолираме някъде. Тогава решихме да открием една кариера в Ловеч, където да приберем тези хора и да ги превъзпитаваме чрез тежък физически труд".


Премълчаното за лагерите в Ловеч и Скравена PDF Печат Е-мейл
Съдържание на статията
Премълчаното за лагерите в Ловеч и Скравена
Страница 2
Страница 3
Страница 4
Страница 5
Страница 6
Страница 7
Страница 8
Страница 2 от 8

Петър Гогов: Изпълнявахме само устни заповеди на Мирчо Спасов

Първите лагерници са настанени в няколко бараки останали от младежката бригада, строила ж. п. линията Ловеч-Троян. Лагерът се намира вдясно по посока Троян при разклона за с. Хлевене. Първият шеф на Трудовата група-Ловеч (ТГ), но за кратко е е полк. Иван Тричков, началник на Белене. Преди лагера да започне да функционира той нарежда на Петър Гогов, тогава зам.-началник на Белене да преведе в кариерата в Ловеч оставените в закритото ТВО затворници. Първата група от 20 души е изпратена с Цвятко Горанов да подготви помещенията. След 20 дни и Гогов заминава за Ловеч с останалите.


Бившият лагерник Тодор Минков от София, задържан през 1957 по време на една от "хулиганските" акция и изпратен в Белене без съд и присъда, е сред първите, които са изпратени в Ловеч. Като дата на заминаването за новия лагер в показанията си той посочва 10. IХ. 1959: "Вкараха ни в дъгла барака с нарове на два етажа. Още първата вечер ни биха милиционери. На другия ден ни закараха на мястото на бъдещата кариера да къртим камъни и с бягане да ги носим на 150-160 м., където ги струпвахме на камари. При бягането минавахме по коридор от милиционери, които от двете страни ни биеха с тояги. Побоят командваше капитан Горанов, той също биеше..."

Първата група от новопристигнали лагерници наброява около 40-50 души. От 166 в началото само след няколко месеца край Ловеч вече има около 1000 души. При идването на нови въдворени под командването на Горанов се е изпълнявал специален "ритуал", приет като традиционен за лагера - старите са строявани на плаца в шпалир и им е било заповядвано да бият с тояги новодошлите. Който не е изпълнявал също е получавал тояга.

Сутрин денят е започвал към 4-5 ч. без значение от сезона. "Нямаше лято, нямаше зима. Откарваха ни на кариерата, където работихме до късно през нощта, защото много хора не можеха да си изкарат нормите", спомня си лагерникът Тодор Минков. Почивка се е разрешавала само на обяд за един час. Товаренето на влаковата композиция е трябвало да се извърши за 5-10 мин. Дневната норма за мъжете е била между 8-20 куб. м. камъни. Всичко се е ивършвало на бегом. Храната обикновено се е била постна и предимно от зеленчуци - цвекло, зеле, спанак, бобена чорба, сутрин - студен чай с парченце мармелад. Дневната дажба от хляб е била около 700 гр. и се е давала наведнъж вечер като се е изяждала веднага. Къпането е ставало само в близката р. Осъм. Лагерниците са обличани в стари войнишки дрехи, били са въшлясали, а в бараките не е могло да се спи от дървеници и други паразити. Повече от година не е имало никакво лекарско обслужване. Бившият лагерник Нено Христов от с. Изворово, Старозагорско признава: "Никога през живота си не бях виждал гнойни рани по телата на хората, в които имаше червеи. Единственото нещо, което можеше да се направи бе да помолиш близките да уринират върху раните по гърбовете, за да заздравеят, други средства нямаше..."

Назначената през юли 1990 от военната прокуратура лекарска експертиза, в която са ангажирани светилата на здравеопазването ни като проф. д-р Стойчо Раданов, ръководител катедра по "Съдебна медицина" на МА, прави потресаващи изводи: "Лагерниците не са имали възможност да говорят помежду си, да поддържат контакт с външния свят, да предявяват претенции и оплаквания, да запазят личното си достойнство и самочувствие на човешки същества. Още при постъпването в лагера, както и по време на целия престой в него, повечето от тях са били жестоко и в повечето случаи безпричинно бити с тояги и гумени маркучи... Условията на живот са носили известен белег на неоправдан садизъм..."

Писменни разпореждания за режима в лагера не са давани. В показанията си всички от ръководството на ТГ сочат, че са действали единствено по усти указания на Мирчо Спасов. Началникът на лагера Петър Гогов признава при първия си разпит на 23. III. 1990: "Нормативни документи нямаше. Всичко се изпълняваше по устни заповеди на Мирчо Спасов. Здравен пунк се създаде през ноември 1961. Чакъров (Делчо Чакъров е началник на отделение "Въдворяване и изселване" при МВР, след него идва Семко Ковачев, б. а.)от София ми се обади да не правим свиждания. Разрешавахме колети с храна до 2 кг и до 100 лв. на месец. Къпането ставаше в неделя следобяд на реката - това бе заповед на Мирчо Спасов, устна по телефона. Той забрани болните да се изпращат в болница и разпореди труповете да не се връщат на близките.

Аз лично съм присъствал на побой нанасян от Газдов и Горанов. Горанов ги биеше с бастун навсякъде, не гледаше къде удря. Много пъти съм му правил забележка да не бие хора, дори едни път му взех бастуна и го направих на парчета. Той после започна да бие с дъска. Газдов и той биеше комуто му падне, но повечето нареждаше на затворници да бият други задържани. Не съм констатирал дали след такъв побой е настъпила смърт на някой задържан. Окръжният началинк на МВР-Плевен Георги Аргиров ми каза, че който умре умре. Който остане жив остане и като излезе и види работник, да му сваля шапка. От него разбрах, че това указание е дадено от Тодор Живков, той го предал на Мирчо Спасов, който го казал на Аргиров, а той на мен".

Цвятко Горанов Бановски, началник обект в лагера, заявява пред прокурора: "С откриването на ГТ-Ловеч Мирчо Спасов устно нареди да се работи от изгрев до залез слънце. Той не издаваше писменни заповеди. Мирчо Спасов каза, че тези хора трябва да работят при много тежък режим "да им се напукат ръцете от работа и когато излязат навън да свалят шапка на работника". На нас казваха, че всички, които идват са криминални престъпници и ние ги смятахме за такива. Аз лично никога не съм нанасял побоища, нито съм убивал. Те умираха от тежък физически труд, слаба храна. Често се избиваха помежду си. Десетина дни след като се прехвърлихме в лагера дойде Мирчо Спасов и ми каза: "Това са най-непоправимите криминални престъпници. Те трябва да работят при най-тежък режим от тъмно до тъмно, при най-високо напрежение! Почивка само на обяд! Да работят до умиране!".

Никакви дисциплинарни наказания не са налагани, защото нямаше правилник. Нямаше норми. Ние изпълнявахме само нарежданията от горе".

Самият Мирчо Спасов твърди, че "министър Цанков ми даде задача да отговарям за лагера след като той вече функционираше. Нареждал съм режима да бъде строг". "По това време като зам.-министър на МВР по ДС отговаря за две централни поделения и няколко служби между които отделение "Въдворяване и изселване" (ВИ) под. 0789-София, към което се водят лагерите и изселванията. Всъщност Мирчо Спасов се превръща в едноличен шеф на лагера и още при създаването му се разпорежда така, че никой друг освен него да има достъп до адското място. За това свидетелства и първият секретар на окръжния комитет на БКП в Ловеч по това време Дочо Шипков: "През 1960 лично при мен идва Мирчо Спасов и ме уведоми, че в лагера са настанени престъпници и хулигани и затова режимът е строг. Каза още, че лагерът би лна централно подчинение на МВР. Препоръча ние да не се интересуваме и да не се месим в работата на лагера".

"Това, че съществуваше лагера в Ловеч се знаеше много добре от ПБ на ЦК на БКП и от ръководните и партийни кадри в страната. Знам, че по същото време на партийни събрания имаше изказвания, че лагера в Ловеч е внесъл порядък в страната", заявява Мирчо Спасов на втория си разпит на 4. IV. 1990. На 28. IV. 1990 той е привлечен като обвиняем за убийствата. Притиснат до стената Мирчо Спасов отрича обвиненията и заявява: "От всички, включително и от Тодор Живков се знаеше, че режима в лагера е много строг, и бих казал суров. Указания за този режим се даваха от ръководството на МВР и от политбюро. Тези указания се даваха директно на мен от министър Цанков. Аз ги съобщавах на отделение "Въдворяване и изселване" в лицето на началника му Семко Ковачев, а оттам те достигаха до лагера. Директни указания за режима в лагера на ръководството му не съм давал". Някогашното страшилище за въдворените се опитва по всякакъв начин да омаловажи ролята си: "Такъв тежък режим бе създаден за превъзпитаване на настанените в лагера престъпници. По това време се смяташе, че един голям криминален престъпник е и политически престъпник, и че взиманите спрямо него мерки са законни. Това беше виждането на ЦК на БКП. Аз законите не ги правех, а бях само един изпълнител".


Премълчаното за лагерите в Ловеч и Скравена PDF Печат Е-мейл
Съдържание на статията
Премълчаното за лагерите в Ловеч и Скравена
Страница 2
Страница 3
Страница 4
Страница 5
Страница 6
Страница 7
Страница 8
Страница 3 от 8

Донос от селсъвета - достатъчен за изпращане в българския ГУЛАГ

В съревнованието кой да е тартор № 1 в лагера Цвятко Горанов и Николай Газдов си съперничат. Бившият лагерник Александър Златарски от София описва много сполучливо садистичните им наклоности: "Горанов и Газдов биеха зверски, биеха така жестоко все едно, че се вживяваха като правеха това. Може би биеха от любов към побоя. След като те започваха се знаеше какъв е края на човека". Газдов пристига в Ловеч като оперативен работник по ДС също от ТВО Белене, но малко по-късно през юли 1960. При първия си разпит заявява: "Всички заповеди на задържани бяха подписани от Мирчо Спасов, нямаше прокурорски подпис или подпис на вътрешния министър. Заповедите за въдворяване бяха за срок от 1 година. Задържаните бяха само криминално изявени лица, поне така пишеше в справките им". Бившият бъчвар, роден през 1920 в с. Деляновци, Великотърновско и приет за член на БКП през 1945, обаче е ненадминат в методите, чрез които упражнява ежедневен физически и психически терор над лагерниците. "До идването на Газдов режимът в лагера бе такъв, че че даваше гаранции на този задържан, който не изпълняваше нормата, че някога ще излезе жив от лагера. След пристигането на Газдов тази гаранция отпадна. Той се разпореждаше с живота на лагерниците без да се съобразява дали те са си изпълнили нормата или не". Това заявява на 10. VII. 1990 при очна ставка със самия Газдов бившият лагерник Георги Йосифов и цитира една от любимите фрази на майора от Държавна сигурност: "На кариерата бачкане и бой до смърт!"

Газдов е имал свой смразяващ "специалитет", който е демонстрирал нееднократно пред лагерниците, потвърден в показанията на повечето оцелели от ада край Ловеч. Когато е набелязвал някого, който трябва да бъде убит, е очертавал пред строя кръг, викал е по име жертвата, поставял я е в очертанието и й е подавал огледалце, за да се огледа за последно. Обикновено на жертвата е заповядвано да си вземе таргата и от кариерата са връщали трупа й, загърнат в сламеник.

Освен, че е биел до припадък, Газдов е имал склоността да нарежда жертвите да бъдат довършвани от бригадирите - най-изявените криминални затворници, докаране от Белене. Сред най-често споменаваните имена са тези на Стоян Калеев Даков (Узукчиев)-Шахо от София, Атанас Иванов Левордашки (Атанасов) от Враца, Благой Гайтанджийски - Благо Магарето от Пловдив, Димитър Цветков от София, Антон Шаров - Шаро Кучето от Бургас, които с очевидно усърдие, жестокост и престарание са изпълнявали неговите заповеди.

През ноември 1961 Газдов е уволнен от лагера, въпреки жалването му до зам.-вътрешния министър Григор Шопов, че Гогов му се месил в работата по линия на ДС и защитата, която имал от началника на ОУ на МВР-Плевен ген. Георги Аргиров. Петър Гогов, който през август-октомври 1961 се разболява и отсъства от лагера оставя за свой заместник Газдов. "След връщането ми партийният секретар на поделението капитан Георги Атанасов ми каза, че в лагера стават страшни неща. Газдов биел наред и се разпореждал задържани да бият други, някои от които починали", заявява Гогов пред следствието. На партийно бюро в присъствието на началника на ОУ МВР-Ловеч Кирил Александров се взима решение за освобождаването на Газдов и налагането му на партийно наказание "мъмрене" с предупреждение за вписване в партийните документи. "Газдов бе жесток човек, постоянно затягаше режима. Той бе уволнен на 5. ХI. 1961. Формално в предложението писах, че е изпращал въдворявани да му крадат орехи", признава Гогов. При разпита Газдов отрича всичко въпреки и серията от очни ставки с оцелели лагерници проведени през юли 1990 от следствието.

"Биеха ни като животни, храниха ни като животни, работихме като животни". Този израз от показанията на Лозан Лозанов, попаднал в лагера през 1961, защото се пътувал без причина с влак от София до Ямбол, най-точно характезира, онова, което е ставало преди 40 години край Ловеч. В действителност в лагера въдворяването е трябвало да става по предлежение на милицията и с решение на прокурор, но следствието установява, че прокурорско решение се е взимало само в началото. Тези безконтролни действия довеждат до един прост факт - в лагера е могло да се попадне дори с донос на някой местен началник на милицията или пратиен секретар. Не са един или два случаите по делото, чрез които съвсем очевидно се разбира, че даден човек се е оказал в лагера не защото е криминален рецедивист, а просто, защото е пречил дори и на обикновен селски партиен секретар. Разказът на оцелелия бивш лагерник Марин Георгиев от Стралджа е точно такъв пример: "В ТКЗС не съм влизал. Обработвах земята, която ми беше дал баща ми. След 9. IХ. 1944 с мен се заяде председателя на селсъвета. Заканваше се, че ще ме разгроми. Един през април 1961 пасях овцете, когато дойдоха двама цивилни и ме закараха в Ямбол. Оттам с още 12 души пристигнахме в Ловеч, а оттам в лагера. Още щом слязохме старите лагерници ни запукаха с дървета. После ни хвърлиха едни мазни дрехи и ни остригаха. Аз плаках като дете. Спахме на три етажа, на голи дъски само с едно одеало в помещение като плевник. Храната беше боламач. Всички излизаха на работа, нямаше болни, нямаше здрави. Помня трима души - Гогов, Газдов и Горанов. Те колеха и те бесеха, бяха като зверове...Горанов викаше: Ще ви ебем мамето! До септември всички ще ви изчистим! Мязаше на бясно куче..."

Митю Михалев също от Стралджа попада заедно с Марин Георгиев в лагера. Причината - другарски съд го осъжда за това, че пускал овцете в блоковете, а а след порицанието отказал да ги пасе. След това председателят на ТКЗС му се заканил: "Ти при овцете няма да отидеш, но и при жена си няма да се върнеш!" Не след дълго Михалев се оказва в лагера: "Пред стаята за приемане стоеше Гогов. Вкарваха ни едни по един и който излизаше целия бе в кръв. Хората в лагера много слаби, живи сенки. Цяла нощ охкаха. През лятото мухите ходеха на рояк след битите с рани по гърбовете..."

Мирчо Спасов твърди, че само един път през цялото съществуване на лагера е извършил проверка: "Беше вечер. Всички лагерници бяха строени. Застанах пред тях, представих се и попитах има ли оплаквания. В хор ми отвърнаха: Няма!" И Петър Гогов, и Горанов обаче опровергават Спасов като заявяват, че той често е идвал в лагера. Газдов пък заявява: "Мирчо Спасов идваше често. Придръжавал съм го до карирата, той непрекъснато повтаряше: Да работят, да работят, да свикват на труд". Голяма част от въдворените също посочват, че Спасов редовно е идвал на провека. "Само при споменаването на името на Мирчо Спасов косите на лагерниците се изправяха от страх, защото винаги при неговите посещения режима се утежняваше", спомня си д-р Васил Мирински от София, престоял в българския ГУЛАГ 10 месеца.

За да запази в пълна тайна убийствата в лагера още от началото е било възприето да не се връщат труповете на близките. Петър Гогов твърди, че телата не са връщани, а са зарявани на о. Предела по нареждане на ръководството на МВР. "След като станах началник на ТГ аз продължих традицията. Процедурата ми бе предадена от предишния началник о. з. полк. Тричков. Сега оценявам това като неморално и противозаконно, но такова е било нареждането. Полк. Тричков ми каза: Така наредиха от ръководството на МВР."

Практика е било, когато трупове на убити на кариерата са пренасяни в лагера, завити в сламеник, да се оставят до тоалетните и на сутринта да ги откарват за Белене с "Молотовка". През лятото на 1961 началника на затвора в Белене Никола Николов пише следната докладна записка до МВР "относно починали въдворени, които се заравят на о. "Предела": "Това става твърде явно и открито. С камиона, който е известен на цялото с. Белене и на всички служители и затворници, се докарва трупа в един чувал - сламеник. Камионът спира до моста пред щаба на затвора, стоваря се трупа в една лодка, която се прикачва за моторница "Чавдар" и заминава за острова. При пристигането на камиона затворниците казват "пристигна колетна пратка от Ловеч". Затворникът, който ги заравя се нарича Канто и му казват "погребална агенция Канто". Това почти явно заравяне на труповете на въдворените, изхождайки от това, че селото е католишко, че много от служителите в затвора са от същото и не пазят тайна, може да се ползва от врагове, за да се навреди на престижа на нашата Народна власт. От шофьора на колата или от пътуващи с него служители се научават даже имената на починалите и "данни" кой друг е втасал и ще бъде докаран със следващата пратка..."

Следва предложение как да по-прикрито да се заравят труповете. На 15. VIII. 1961 от МВР изпращат лично, строго секретно писмо до началника на ТГ-Ловеч Петър Гогов: "Изпращаме ви докладна записка на др. полк. Никола Николов, началник на затвора в Белене. Върху писмото Мирчо Спасов е сложил следната резолюция: Бързо, веднага да се сложи край на тия демонстрации и вреден шум с труповете на починалите в ТГ-Ловеч при пренасянето и заравянето им!" Мирчо Спасов пише до началника на ОУ на МВР-Ловеч Кирил Александров и Петър Гогов дословно: "Да се спазва в известна тайна всеки случай поне при пренасянето и заравянето, макар, че няма нищо незаконно. Действайте от мое име и за стореното да ми се доложи". В резултат на това ръководството на лагера изготвя специална инструкция как да се процедра с труповете. Близките на убитите са получавали единствено дрехите им, в повечето случаи окървавени, някоя и друга лична вещ и не винаги смъртен акт, издаден от Градския народен съвет в Ловеч.


Премълчаното за лагерите в Ловеч и Скравена PDF Печат Е-мейл
Съдържание на статията
Премълчаното за лагерите в Ловеч и Скравена
Страница 2
Страница 3
Страница 4
Страница 5
Страница 6
Страница 7
Страница 8
Страница 4 от 8

Мирчо Спасов разписва смъртта на Сашо Сладура, Иван Карадочев и депутата Боянов

Водещият дело 4/1990 полк. Лилко Йоцов успява да организира така разследването, че само за няколко месеца e събрано и прегледано останалото от архивите на лагера и отделение "Въдворяване и изселване" ДС при МВР. Открити са всички оцелели лагерници в цялата страна, събрани са показанията на 550 свидетели. От 1501 минали през концлагера край Ловеч 147 души стават жертва на терора в него. Свидетелски показания доказват, че смъртните актове са подправяни с фалшиви диагнози. В изготвения по-късно през 1991 обвинителен акт се посочва, че са събрани доказателства за умишлените убийства на 14 души. Сред тях са тези на Александър Николов - Сашо Сладура, Иван Карадочев, баща на Богдана Карадочева и бившия депутат от БЗНС "Никола Петков" Любен Боянов.

От тримата само за Иван Кародочев, баща на певицата Богдана Карадочева, има предложение за въдворяване в лагера. То представлява скалъпен донос с недоказани от правосъдието обвинения. Предложението до МВР е подготвено от столичното управление на МВР на 15. ХI. 1960. В него се казва, че Карадочев въпреки, че не членува политически партии е бил "явен привърженик на фашистката власт и движел изключително сред вражеска среда". Той не бил морално запазен, обичал "да пие и флиртува с леки жени". Обвинен е в незаконна дейност като частник-кожухар. Възбуденото срещу него дознание предвижда поправителен труд до 6 м., но това според милицията било малко. На 19. ХI. 1960 със строго поверителна заповед № 60 за въдворяване в ТВО Мирчо Спасов утвърждава изпращането му край Ловеч му за срок от 1 година. Иван Карадочев е въдворен на 8. ХII. 1960. 15 дни по-късно той вече не е жив.

В лагера след като Газдов се запознал с досието му започнал да крещи: "Частник, частник!". Цвятко Горанов твърди : "С Карадочев разговарях на кариерата, оплакваше се, че е болен и ме молеше за инсулин. Не знам кога и при какви обстоятелства е починал". Оцелелият лагерник Кръстьо Николов обаче заявява: "Димитър Цветков (един от бригадрите биячи, б. а.) уби бащата на Богдана Карадочева. Когато стана това бях извикан в щаба. На плаца видях как Цветков го бие. Карадочев беше седнал с опрян гръб на една развалена вагонетка. Димитър Цветков със силни ритници в областта на сърцето и с няколко дрянови тояги в областта на главата (Карадочев нямаше коса) го довърши." Лагерникът Тодор Минков допълва: "Карадочев го оставиха да умре в бараката. Той умря от нанесения му побой." В акт за смърт № 69 на името на Карадочев срещу дата на умиране е записанно 23. ХII.1960. Като причини за смъртта е поставена диагноза диабет.

Данните за Александър Николов - Сашо Сладура, роден през 1915 в Плевен, са оскъдни. Синът на известния паркостроител инж. Георги Николов, един от създателите на Борисовата градина, е изпратен със заповед № 234 от. 15. IХ. 1961 на Мирчо Спасов в Трудовата група-Ловеч. В дългият списък от лица в заповедта Сашо Сладура е първи. За него няма предложение както изисква законът, нито прокурорско съгласие. На завършилия италианското училище в Пловдив, френския колеж в столицата и Пражката консерватория музикант през 1954 му е отказано софийско жителство. Любимец на публиката в ресторант "България", където е принуден да свири, след като разформироват Царския симфоничен оркестър, в който работи, Сладура е с преброени дни в лагера - само 11 след заповедтта за въдворяването му той вече не е сред живите. Още с пристигането си като начало Газдов му дава да тегли по плаца един валяк от 250 кг. и нарежда на Шахо Циганина да го бие и контролира. Според свидетелски показания Газдов е малтретирал Сашо Сладура и пред стоя, псувайки го, че е измислил 100 вица за Вълко Червенков. При разпитите различни лагерници твърдят, че освен Шахо са го били и бригадирите Димитър Цветков и Благо Магарето.

Лагерникът Васил Стоилов твърди: "Шахо Циганина непрекъснато го налагаше. Вечерта по целия гръб и задни части имаше синини от ударите. На другия ден изпратиха Сашо на работа на голямата кариера. Бях бръснар и около 14. 30 ч. го взех от забоя, за да го обръсна. Тъкмо го обръснах и камбаната на лагера започна да бие. Това означаваше, че всички трябва да се строим на плаца. Тръгнахме натам, Сашо се влачеше. В същото време с една вагонетка пристигна Шахо, носеше тояга. Скочи от вагонетката и се насочи към нас. Когато мина покрай Сашо Шахо внезапно нанесе силен удар в тилната част на Сладура и последният падна на земята и не мръдна."

Георги Атанасов от Варна - Жоро Варната (използан като фелдшер) заявява: "Когато го докараха в лагера , дежурният надзирател го прати при мен да го запиша в дневника-журнал. Каза ми, че има язва. Видях го мъртъв след няколко дни. Дежурният надзирател ме извика около 17 ч., за да установя смъртта на лагерник. Отидох до тоалетната, където обикновено държаха труповете. Този път трупът не бе в сламеник, както се постъпваше обикновено, а просто беше поставен върху дървена тарга. Видях, че това е Сашо Сладура. По цялото му тяло имаше рани, включително и по главата. Имаше съсирена кръв, която ми даваше основание да мисля, че раните са причинени още същия ден по всяка вероятност в следствие на побой с тояга. След това дежурният ми донесе готов смъртен акт на името на Александър Николов и аз прибавих причината за смъртта: сърдечен удар или нещо подобно, тъй като диагнозата язва е несъвместима като причина за смъртта с оглед на краткия му престой в лагера." В смъртен акт №272 на Градския народен съвет Ловеч е отбелязано, че Александър Николов е починал на 26. IХ. 1961. Мястото - Трудовата група - кариерата, Ловешко. Срещу причина за смъртта е вписано - ангина.

Любен Боянов, роден в с. Црънча, Пазарджишко на 12. VII. 1912 е депутат, юрист по професия от БЗНС "Никола Петков през 1946 в VI Велико Народно събрание. В архива на парламента досието му е празно, както на всички земеделци Николапетковисти, с които БКП се саморазправя след 1944. Запазени са само две негови изказвания. В едно от тях от януари 1947 той влиза в остър спор с тогавашния премиер Георги Димитров за серия от убийства в Пазарджишка околия в навечерието на изборите. С присъда № 775 от 19. ХII. 1947 на Пазарджишкия областен съд Боянов вече е осъден на 1 година тъмничен затвор и лишаване от права за 2 години. Това обаче явно не е достатъчно. С протокол №30 от 25. VII. 1952 МВР го въдворява в ТВО-Белене за срок от 5 години. На 8. I. 1958 Мирчо Спасов предлага ексдепутатът да бъде превъдворен за още 1 година. Следва заповед за превъдворяване пак за 1 година , подписана от министър Георги Цанков на 10. I. 1959. След решението да се закрие Белене със заповед № 67 от 5. IХ. 1959 подписана от Мирчо Спасов Любен Боянов излиза на свобода. Той обаче не е забравен задълго. Със заповед № 85 от 29. IV 1961 Спасов го изпраща в Ловеч за 1 година. С гриф "Строго секретно" отделение "ВИ" ДС я изпраща за изпълнение. Върху съпроводителното писмо Мирчо Спасов е сложил резолюцията: "Да се постави на най-тежката работа в кариерата!"

В лагера Боянов заварва голяма група земляци от Пазарджик, които му обяснават режима и го предупреждават да внимава и да изпълнява заповедите. Лагерникът Петър Трендафилов си спомня: "Той започна да ни успокоява, че ще пише където трябва и положението ще се подобри. На проверка Газдов и Горанов го извикаха. Газдов му каза: Дойде ли ми? После го попита дали пак ше пише и ще се оплаква по София. Любен му отговори, че ще пише, където трябва. Тогава Газдов започна да го налага, като се измори започна Горанов. Когато и той се измори извика бригадирите да го бият."

Александър Златарски допълва картината: "Особено ревнив към Любен Боянов бе Газдов. На вечерна проверка двадесетина дни след пристигането му Газдов го изкара пред строя и зедно с Горанов започнаха да го бият. След това го биха Шахо, Димитър Цветков. Биеха го по тялото, докато в едини момент Газдов го заудря по главата. Боянов падна с викове: "Убийци!" Спас Тодоров продължава: "Вечерта Любен не можа да умре. На сутринта беше изпратен на голямата кариера. Виждах го, че едва върви, крепяха го няколко човека. Какво е станало пред деня не знам, но вечерта го върнаха на една дървена тарга. Личеше, че е бит още, но бе полужив. Главата му беше подута и само в кръв, даже беше и посинял. Личеше, че е още жив тъй като мърдаше главата си. Но ясно бе, че няма да го бъде. Още вечерта той бе сложен в един чувал и го хвърлиха зад помещението, при тоалетните."

Лагерникът Тома Узунов описва какво се е случило на кариерата: "На сутринта след боя Газдов попита къде е Любен и нареди, че трябва да отиде на обекта. Там го оставиха, лежеше на камъните. Неговият бригадир Димитър Цветков го ритна и той падна на чакъла."

Самият Газдов се оправдава: "За мен всички бяха криминални, даже и Любен Боянов, бивш депутат от БЗНС "Никола Петков". Запомнил съм го, защото е бивш лагерник от Белене и в Ловеч го докараха като изменник. Запомнил съм го, защото се наложи по данни от досието му да го разобличавам пред стоя, че не е политически, а изменник. Как почина не знам. Предполагам, че от преумора от тежка работа."

В акт за смърт № 128 е посочено, че Любен Боянов е починал на 15. V. 1961. В причини за смъртта са изброени мозъчен кръвоизлив, хипертонична болест, хирептонично сърце, грип. Срещу графата занятие преди да бъде въдворен е записано - безделник.


Страница 5 от 8

Истинското лице на Мирчо Спасов - жестокостта на комунистическата епоха

От снимката в специалната червена карта на служител на Държавна сигурност гледа зрял мъж в униформа с генералски пагони. Лицето му е сурово, косата гладко пригладена назад. Погледът на сините очи е метално-смразяващ и нескрито показава решимост и нито грам поколебимост. Това излъчване притежава Мирчо Спасов през 1980, когато след 30 години безкомпромисна борба в партията все още се държи на гребена на вълната и никой от върхушката в БКП не би желал да му се изпречва на пътя.

Много от истината за лагера на смъртта би останала неизяснена ако не се проследят, анализират и подредят фактите за тази ключова фигура в партията държавата от 50-те до края на 70-те. Роденият на 23. I. 1911 в с. Целецел, Софийско в бедно селско семейство Спасов казва за себе си без да излишно скромнечене: "По революционни заслуги Тодор Живков има далеч по малък актив от мен. Имал съм случаи на събрания той да ме представя така: "Ето това е Мирчо, мой приятел, професионален революционер." Член на РМС от 1927, а на БКП от 1932 той е осъждан през 1936 по т. н. "Софийски провал" на 5 години затвор. Партизанин е в Трънския отряд от май 1944. През 1939 се жени за Кина Ангелова, от която има двама сина - Лъчезар Спасов (1941) и Румен Спасов (1946), който 50 години по-късно вече ще е известният бос на скандалната групировка "Орион". Кариерата на Мирчо Спасов започва стремително веднага след 9. IХ. 1944. Тогава той оглавява една от наказателните групи на партията. "Имахме за задача да арестуваме бивши сътрудници на фашисткия режим. В Долна Баня, Изхиманско арестувахме бившия министър-председател Константин Муравиев заедно с неговото обкръжение", разкрива самият Спасов. След това до май 1946 е областен началник на МВР в Русе. Светлина за крадунавския период на Спасов хвърлят спомените на Ангел Мирчански, член на бюрото на русенския комитет на БРП(к) и съдия от Народния съд, които през 1990 се оказват в Главна прокуратура. "През 1944 др. Георги Чанков (член на политбюро, б. а.)ни каза, че ще ни изпрати за областен началник един шоп, който глави да реже окото му няма да мигне. През ноември пристигна Мирчо Спасов", разказва Мирчански. Той свидетелства как без разрешение на МВР Спасов е създал в Делиормана лагер, където изпращал на принудителен труд земеделци от селата с претенции за кметски места. В спомените му са описани кървавите чистки, в които Мирчо Спасов участва в Русе и Силистра, както и бруталния рекет над индустриалците от региона. Заради последвалото брожение Спасов е върнат в столицата за областен на МВР-София. През 1948 е изпратен в Москва, където изкарва 11 месечна школа в НКВД (по-късно КГБ, б. а.). След това е областен началник на милицията в столицата и Плевен. От май 1957 до март 1963 е зам.-вътрешен министър. След като единствен не е засегнат от чистката на Живков за лагерите през 1962 от 1965 е издигнат за зам.-началник на КДС и първи зам.-вътрешен министър. От 1973 до март 1982 е завеждащ отдел "Загранични кадри" в ЦК на БКП. Освен това е народен представител от 1962 до 1985, член на ЦКРК на БКП и член на ЦК от края на 1966 до 1982. Награждаван е с четири ордена "Г. Димитров" и спокойно да се каже с всички съществуващи ордени и медали в страната. Герой на социалистическия труд и орден "Червено знаме", връчен му в Москва. "Всичко това дължа на революционното си минало, и че съм работил съвестно и честно за държавата и партията", изповядва се без заобикалки самият Спасов на прокурорския разпит.

При образуване на следствието за лагерите през март 1990 тогавашния прокурор на въоръжените сили ген. Боню Трендафилов използва и като основание материалите по нохд №1/1982 на Върховния съд, известно като процеса срещу Живко Попов за аферата фонд "1300 години България", тъй като в него се съдържат данни за извършено длъжностни престъпления и подкупи от о. з. ген.-полк. Мирчо Спасов. През 1982 обаче протежето на Живков изобщо не е сред разследваните. Историята за един от най-големите партийни скандали започва слага подготовката за честването на 1300 години България. През 1977 към МВнР е създадена служба "Културно наследство". Това става със секретно решение на политбюро. За ръководители са избрани председателката на Комитета за изкуство и култура Людмила Живкова, външният минисътр Петър Младенов и вътрешния Димитър Стоянов, а неин началник става зам.-външния министър Живко Попов . Мегаломанската идея на клана Живкови е била закупуването или при невъзможност кражбата (може би както случаят с Исотрия славянобългарская, б. а.) от чужбина на произведения на изкуството, с които да се обогатява културното и национално наследство. За реализирането на тази фикс идея е включено дори разузнаването. "Към Първо главно управление на Държавна сигурност бе създаден отдел за културно историческо развитие. Разработваха се програми какви исторически документи, картини, ръкописи, свързани с историята на нашата страна, могат да се придобият по оперативен път. След като се придобиваха дадани документи или предмети те се представяха на "Културно наследство", където се правеше експертна оценка", разкрива пред прокуратура на 30. V. 1990 ексвътрешния министър и бвиш член на политбюро Димитър Стоянов. Главни оценители на службата са Богомил Райнов и Светлин Русев. Александър Фол и Александър Стезов са ангажирани по реализирането на сделките в чужбита, но от по-големите са набързо отстранени от... вседесъщия Мирчо Спасов. По това време той вече оглавява стратегическия отдел "Загранични кадри" в ЦК, без чието одобрение никой не е могъл да работи в чужбина, но поема в свои ръце и "Културно наследство", на което в продължение на 2 години без никакво основание отчита разходите. "Винаги съм разполагал с огромни средства в левове и валута. Много съм ходил в командировки", не отрича пред следствието Мирчо Спасов. Като зав. отдел в ЦК той получава месечна заплата в размер на 1000 лв., а в началото на всяка година и по 5000 хил. лв. поверителни. Само от последната си командировка по линия на "Културно наследство" прибира 1400 долара. През 1977 по-малкият син на Спасов Румен и бъдещ бос на "Орион" е уреден на работа в МВнР и заминава за Лондон като културно аташе да придобива ценни предмети по линия на "Културно наследство". Пак с намесата на генерал Спасов от ПГУ-МВР като нещатен сътрудник, но без да върши каквато и да е работа получава пари интимната му приятелка Захаринка Костова, дъщеря на неговия боен другар от революционната борба и цирков артист мастор Гига. Освен, че я изпраща в командировка до Бразилия, Спасов й купува чрез "Културно наследство" дървена къща от Ленинград, която е сглобена до неговата вила в месността "Мечката" край Самоков. Техниката, дрехите и другите екстри от света на гнилия империализъм, с които фамилия Спасови се обзавежда, не се броят.

Бившият зам.-министър на външната търговия Георги Вутев, съден по процеса Живко Попов, описва Спасов от това време като: "Властен и решителен, и добре използващ методите на интригите. Толкова зъл и отмъстителен човек, че чак Милко Балев му имаше страх, който се считаше за най-близък на Тодор Живков". В разгара на дейността на служба "Културно наследство" Мирчо Спасов завърта и черна търговия със злато. Той привиква Георги Вутев в кабинета си, където му показва куфарче натъпкано с 6-7 кг. златна бижутерия и му нарежда чрез директора на "Кореком" Димитър Желязков стокатае да бъде продадена без да се шуми в магазините на "Кореком", а средствата да бъдат преведени на фонд "1300 години България". "Отказах, защото разбрах, че златото е внесено без знанието на БНБ и се обадих на ресорния си ръководител Андрей Луканов, зам.-председател на МС", заявява пред следствието през 1990 Георги Вутев. Луканов е видял куфарчето и се е свързал веднага с Людмила Живкова, като й разказал за случая, молейки я да не се работи по този начин, защото фонд "1300 години България" цял да се компреметира. Златото е върнато в "Културно наследство", но след няколко дни доверен човек на Спасов се появил с куфарчето при шефа на "Кореком" и Вутев бил принуден да нареди на директора да се реализира продажбата на златото по законен път.

Малцина са онези, които знаят в действителност истинските размери на злоупотребите, които се завъртяват във фонд "1300 години България", но при разкриването на партийният скандал година след смъртта на Людмила Живкова е грандиозен. Отговорникът за лагера на смъртта край Ловеч и този път се разминава с правосъдието. На пленум на ПБ на 3. III. 1982 той е изваден от ЦК с фурмолировката: "За претъпена бдителност и предоверяване" и пенсиониран. В едно пространно изложение, писано през 1990 от килията на "Развигор", но не видяло бял свят до днес Мирчо Спасов посочва: "Аз съм напълно убеден, че разхищенията, които са се извършвали от Людмила Живкова извън България - най-вече по време на посещенията й в Индия, Япония, Мексико, САЩ са били известни на държавните и партийните ръководители от този период. Голяма част от тези разходи са реализирани чрез бюджета на служба "Културно наследство" Още преди Людмила Живкова да почине беше необходимо тя да бъде оневинена за разхищенията, които стигаха големи размери. След смъртта й криминалната страна на въпроса бе решен с процеса срещу Живко Попов. Той обаче бе дребен фитурант, за да поеме моралната отговорност, която трябваше да понесат Петър Младенов и Димитър Стоянов. Моето участие по партийна линия даде възможност на Милко Балев, Младенов и Стоянов да намерят в мое лице политическия и морален виновник по линия на БКП". Така Тодор Живков беше доволен, че върху името на дъщеря му няма да лежи петното на разсипничеството; Милко Балев беше доволен, че няма кой да му се противопоставя на кадровите му комбинации в сферата на задграничните кадри; П. Младенов и Д. Стоянов бяха доволни, че е намерен човек, който да понесе тяхната отговорност за разхищенията и престъпленията в "Културно наследство", пише останалият без власт и ореол Мирчо Спасов. Никой обаче вече не г

Премълчаното за лагерите в Ловеч и Скравена PDF Печат Е-мейл
Съдържание на статията
Премълчаното за лагерите в Ловеч и Скравена
Страница 2
Страница 3
Страница 4
Страница 5
Страница 6
Страница 7
Страница 8
Страница 6 от 8

Бягство от кариерата довело закриването на концлагера

Бягство на двама лагерници през зимата на 1961-1962 предизвиква верижна реакция в МВР и пратията, която довежда до разкриване на жестокостите и убийствата край Ловеч и последвалото закриване на лагерите. До тогава е имало три неуспешни бягства като охраната на лагера е успявала сама да залави бегълците. Този път обаче избягалите, чиито имена никъде не се споменават, са задържани едва в столицата от ДНМ, която образува следствие. От потресаващите им разкази става ясно за жестокия режим в трудовата група. По това време началник на криминалната милиция (следствието, б. а.) е ген. Димитър Капитанов. Заедно със заместника си Гатю Гатев те решават да действат зад гърба на Мирчо Спасов, който отговаря за следствието по ДС. Двамата нареждат проверка на началника на отделение "Въдворяване и изселване" ДС при МВР ген. Иван Чуков. Той им докладва, че нещата стоят още по-зле.

Гатю Гатев, който след 10. ХI. 1989 пише за това до парламентарната комисия за деформациите, оглавявана от Луканов, казва същото след това и пред прокуратурата през 1990: "Установи се, че в лагера се избиват хора без съд и присъда, по средновековен начин. С Капитанов решихме да предадем материалите в ЦК на БКП. Лично ги занесох и предадох. В ЦК първо отидох при Никола Ангелов, зам.-завеждащ отдел "Административен", после при Дико Диков - завеждащ отдел "Военен" и накрая при Боян Българанов (член на политбюро, отговарящ ресорно за МВР, б. а.). Последният дори изрази съмнение и попита дали сме направили проверка. Аз не му казах, че сме проверили чрез Чуков всичко, за да не попадне последният под ударите на Мирчо Спасов. Българанов отиде при Тодор Живков и след като се върна ми каза: "Вземете мерки двамата лагерници да не ги убият".

Когото обаче нещата достигат до Мирчо Спасов той незабавно влиза във връзка с ръководството на лагера Гогов и Горанов и се уточняват какво да говорят пред комисията на ЦК. Последното Гатев научава по-късно от ген. Чуков. Разказът на Гатев разкрива и реакцията на самия Спасов: "Като се разчу Мирчо Спасов ни извика с Капитанов и ни псува най-вулгарно. Той и зам.-вътрешният министър Григор Шопов се нахвърлиха върху нас. Искаха да скалъпят обвинение, че сме заобиколили ръководството, че сме нарушили дисциплината, предупреждаваха ни и ни заплашваха. Демонстративно напуснахме кабинета. След това отношенията ни с него се влошиха. На следващия ден ген. Капитанов го изпратиха по служба в Москва, а мен към 22 ч. ме извика Мирчо Спасов и ми каза: "Вие с Капитанов сте решили да ме свалите, но това няма да стане, защото аз съм си уредил нещата с най-големия човек в страната. Рано или късно аз ще си разчистя сметките с вас!" Казах му, че най-много може да ме уволни. След това отидох в ЦК и си подадох оставката. Боян Българанов категорично я отхвърли като заяви, че с Капитанов сме постъпили правилно, а Мирчо Спасов е извършил тежки престъпления и ще бъде съден. Комисията с Борис Велчев (член на политбюро, б. а.) констатира, че всичко е вярно. Било установено, че Тодор Живков е наредил и Мирчо Спасов е организирал извършването на тези убийства. Григор Шопов бе включен в тази мръсна кампания за заличаване следите на престъпленията, тъй като бе лично верен и предан на Живков и така се погрижи да го спаси. Беше ни забранено да се занимаваме повече със случая. По нареждане на Мирчо Спасов и Григор Шопов главните свидетели бяха върнати в Ловеч и не знам дали са останали живи. От о. з. ген Чуков после разбрах, че Спасов останал в МВР, защото Тодор Живков го запитал защо са ставали тези работи и кой му е наредил, а той отговорил: "Вие другарю Живков ми наредихте и спомняте ли си, че когато ви докладвах какви лица се изпращат в лагерите ми казахте: "Да се чистят, да се чистят тия хулигани!"

Със закриването на лагера Георги Цанков е освободен като вътрешен министър и на негово място е назначен Дико Диков. До края на 1962 под давлението на Живков Политбюро подменя цялото ръководство на МВР без прекият отговорник за лагерите Мирчо Спасов и Григор Шопов. Капитанов остава в МВР само няколко месеца и после е прехвърен в прокуратурата, където става зам.-главен прокурор. Гатев е назначен на неговото мястото до 1965, когато го освобождават.

Тодор Живков е предупреден за скандала около лагера от няколко души. Първо научава чрез началника на "ВИ" ДС ген. Иван Чуков, който току що се е бил разминал с уволнеието, подготвено от министър Георги Цанков, след като се намесил самия Живков. Чуков се е обърнал към близкия му Желязко Колев, зам. завеждащ отдел "Административен" в ЦК, който от своя страна е информирал лично Живков. В едно писмо до бившия първи, приложено в делото за лагерите, Чуков задава емоционално въпроса, който всички са спестявали: "При проверката на ЦК говореха други, които преди мълчаха. Знаеха окръжните началници и целия ръководен състав на МВР, защото те изпращаха хората в лагера, знаеше отдел "Административен" на ЦК, защото 6 месеца преди това другарят Дочо Шипков (първи секретар на БКП в Ловеч, б. а.) е търсил помощ от отдела, знаеше главният прокурор, знаеха членовете на ЦК. Те мълчаха. Защо? Те мълчаха, защото са считали, че онова, което се е вършило в лагера е правилно и защото са били убедени, че това е ставало със съгласието и одобрението на политбюро."

Другият, който информира Живков за лагера, е Апостол Колчев, политически помощник на Георги Димитров, а през 1962 зам.-министър на МВР. Тогава той се е подготвял да премине на работа като секретар на президиума на НС. По този повод му е предстояла среща с Тодор Живков. Малко преди нея научава от Димитър Капитанов истината за лагера. Пред прокуратурата Колчев пояснява: "На срещата с голяма тревога поставих въпроса за извращенията в лагера и предложих веднага да се изпрати комисия за внимателна проверка. Направи ми впечатление, че Живков вече беше много добре информиран и разтревожен за съдбата на Мирчо Спасов. Известно бе, че отношенията им бяха близки. Много скоро след това бях включен в състава на комисията за проверка в лагера. Тя излезе с доклад за допуснатите най-груби извращения, побоища и смъртни случаи. Инициативата за създаването на този лагер бе на Тодор Живков. Спомням си през 1957 бяха зачестили хулиганските прояви и Живков се закани, че е необходимо непоправимите хулигани и предстъпници да се съберат в един лагер. Установи се, че Мирчо Спасов е знаел за тежкия режим и не е взел мерки за премахването му. Комисията не се съгласи с обясненията му и предложи същия да бъде изваден от системата на МВР и партийно наказан. Имах и среща с тогавашния главен прокурор Минчо Минчев и му предложих да образува следствие, но той ми отговори, че по-правилно щяло да бъде да се изчака решението на ПБ. Политбюро трябваше не само да обърне внимание на прокуратурата, а да й възложи да проведе разследване и съгласно закона да накаже виновните. Предполагам, че близката връзка на Спасов с Живков е попречила за търсене на наказателна отговорност на отговорните. Не се съмнявам, че на заседанието на ПБ влияние да не се вземе такова решение са изиграли тези близки отношения между двамата".

Оглавяващият комисията на ЦК Борис Велчев не дава по-различна оценка за връзката между Спасов и Живков пред прокуратурата през 1990, макар, че 30 години по-рано не е посмял да каже пред ПБ същото: "Имам впечатлението, че Мирчо Спасов се ползваше с доверие от страна на Тодор Живков. Не случайно след нашия доклад Спасов да бъде освободен от МВР и да бъде изпратен на друга работа, Живков вместо да го измести го привлече на работа като завеждащ отдел в ЦК".

Дочо Шипков, първи секретар на БКП по това време в Ловеч, е един от хората, които лично се явяват при уплашения за положението си Живков. Пред следствието Шипков заявява: "Никой не ни пита за създаването на лагера. Мирчо Спасов лично ме уведоми да не се занимаваме с него. По-късно избяга един затворник. Тогава с прокурора Васил Ганев, който имаше данни от избягалия за режима, решихме да се напише изложение до Главна прокуратура, той направи такова, но отговор не получи. После след като проверихме, че режима е същия подготвихме второ писмо, но докато го пратим от политбюро дойде проверката. Тодор Живков ме извика в София и ми зададе само един въпрос: "Дочо, защо не ни информирахте?" Отговорих му, че никой не ни е възлагал упражняването на партиен контрол."

Един малък, но достоен за финал щрих в усърдно критата години наред тайна за истината на престъпленията на комунизма край Ловеч внасят показанията на Георги Христов, някогашен зам.-началник в ОУ МВР-Ловеч по политическата част, който описва творението на Живков и сие като концлагер от филмите за фашизма с единствената разлика, че е нямало крематориум: "Две седмици след комисията на политбюро влязох при Кирил Алексанров (шеф на ОУ на МВР-Ловеч, б. а.), той говореше по телефона. Забелязах, че началникът е във весело настроение. Попитах го за повода, а той ми отговори, че току що е разговарял с другаря Мирчо Спасов във връзка с разследването и закриването на лагера и другарят Спасов му казал: "Александров, и този път ни се размина, все още оставаме на власт".

През април 1962 започва освобождаването на лагерниците. До тогава на две големи групи са пуснати повечето мъже, след като се разчува за терора и убийствата в ЦК. На 24. IV. 1962 в продължение на три дни са освободени и остналите 209 мъже, като петима от тях са предадени на съд. Ден преди това 30 жени, които от есента на 1961 са преместени в един обор край с. Скравена, Ботевградско, са освободени наведнъж. Един оцелял като по чудо доклад до вътрешния министър Дико Диков описва момента така: "При пръгване на рейсаовата кола освободените жени скандираха "БКП, БКП! Да живее ЦК на БКП!" Този път им е обяснено, че са освободени с решение на ЦК на БКП. По ирония на съдбата те не знаят, а някои от тях до края на живота няма да разберат, че за мъките им в лагерите, е виновно точно това ръководството на партията, чието име са кандирали тогава. България също твърде късно научава това.


Премълчаното за лагерите в Ловеч и Скравена PDF Печат Е-мейл
Съдържание на статията
Премълчаното за лагерите в Ловеч и Скравена
Страница 2
Страница 3
Страница 4
Страница 5
Страница 6
Страница 7
Страница 8
Страница 7 от 8

Живков: Лагерът да се закрие без да се шуми!

На

Тема Re: Ирини [re: AGLER]  
Автор AGLER ()
Публикувано17.04.09 23:53



Надявам се като изчетеш това,
да можеш да легнеш и да се наспиш спокойно!


На всяко твое появяване ще вадя тази тема от клуба и ще ти я дообогатявам с по нещо ново! В нета има за близките 5 години материал.

Редактирано от AGLER на 17.04.09 23:55.



Тема Re: На вниманието на Iiini Di - Лагерите [re: AGLER]  
Автор Бapбapeлa (петата стихия)
Публикувано18.04.09 00:17



Ако прочета всичко това сигурно с месеци няма да мога да спя и ще потрепервам .



Ирини просто е човек, който не вярва ако не е видял с очите си , това, което му говорят. И друг път съм писала, че човек не е в състояние да види и чуе всичко , което се случва с очите и ушите си. Има толкова много неща, които се случват независимо от нас, въпреки нас ,като човешкият разум не може да възприеме че е възможно да има хора, които да извършат такива неща.

Ирини иска да живее с илюзията че има такава идеология приложима на практика и такъв живот. Нека го прави, нейна си работа , докато живота не й покаже че идеологиите са хубаво нещо, но пък човек живее с онова наоколо, а не с идеологиите. Просто не е дошло времето да го разбере.



Тема Re: На вниманието на Iiini Di - Лагерите [re: Бapбapeлa]  
Автор AGLER ()
Публикувано18.04.09 00:24





Ами видя ли последната й наглост комунярска
която ме провокира да поствам подобни ужасии?
Бирата да й бил дал адресите на тези дето можели
да разкажат спомени за комунистическите зверства,
та тя щяла да направи бест селър!

Божеееееееееее, комунист срама няма!
И от собствените си зверства гледат мангизи да изкярат ако могат!



Ирини просто е човек, който не вярва ако не е видял с очите си , това, което му говорят.



А защо иска някой да повярва в утопиите й които и тя не е виждала?

Редактирано от AGLER на 18.04.09 00:26.




Страници по тази тема: 1 | 2 | 3 | 4 | 5 | 6 | 7 | 8 | 9 | 10 | 11 | 12 | 13 | 14 | 15 | 16 | 17 | 18 | 19 | 20 | >> (покажи всички)
Всички темиСледваща тема*Кратък преглед
Клуб :  


Clubs.dir.bg е форум за дискусии. Dir.bg не носи отговорност за съдържанието и достоверността на публикуваните в дискусиите материали.

Никаква част от съдържанието на тази страница не може да бъде репродуцирана, записвана или предавана под каквато и да е форма или по какъвто и да е повод без писменото съгласие на Dir.bg
За Забележки, коментари и предложения ползвайте формата за Обратна връзка | Мобилна версия | Потребителско споразумение
© 2006-2024 Dir.bg Всички права запазени.