|
Ето някои негови знаменити лафове:
# Тази година — завод за полупроводници. Догодина — за цели проводници! — при откриването на Завода за полупроводници в Ботевград
# Откривам новия завод за вело… за вело… Абе за колелета!
# Че как да не успее Русия с нейните природни богатства, те имат повече залежи от Менделеевата таблица…
# Милицията принадлежи на народа и народът принадлежи на милицията.
# Някои казват, че нашата власт се клати! И на коча мъдите се клатят, ама не падат! — на митинг по случай откриването на нова текстилна фабрика в Казанлък, 1964 г.
# Ние трябва да направим коренен поврат, на 360 градуса.
# Добър журналист е тоя, който пише не това, което се говори, а това, което трябва.
# До 9. ІХ. 1944 г., тази паметна дата, българският народ се намираше на ръба на една бездънна пропаст! След девети той направи съдбоносната крачка напред!
# Браво на атмосферното налягане!
# Сега всеки ден, всеки час, навсякъде има матриал!
# Конкурсно начало не означава конкурсен край, другарки и другари.
|
|
,,Тодор Живков днес щеше да навърши 97 години. Ако беше жив, вероятно денят щеше да е празнично отбелязан от немалко хора. Възможно е и днес това да се случи поне в Правец, родното му място.
Някога, когато Живков беше генерален секретар на БКП в Правец имаше завод за компютри, а в Ботевград – завод за автобуси „Чавдар”. Днес в Правец има паметник на Тодор Живков и американски университет, спонсориран от Валентин Златев, шеф на ЛУКойл-България, който е съгражданин на бившия първи. Няма ги вече заводите за компютри и автобуси. Някогашната резиденция на Тато, както я наричаха всички българи, днес също е частна, но не е ясно, кой я притежава.
Вместо биографична справка за Тодор Живков, ви предлагаме спомен, който открихме в сайта detstvoto.info.
Това се случи през 1984 г. Пионерската организация се готвеше да чества 40 години от основаването си и по този повод между пионерските отряди в Републиката започна съревнование за участие в „Парада на червените връзки". Ние си бяхме съвсем обикновен провинциален отряд, нямахме някакви особени шансове да се класираме за споменатия Парад, но пък имахме такава амбициозна класна ръководителка, която беше готова планини да размести , но да постигне каквото е решила. И тя реши, че ще се борим за правото да маршируваме наесен по жълтите павета пред мавзолея на Димитров. Започнаха се едни издирвания на разни партизани и ятаци, едни албуми с разни архивни снимки, ходехме по разни исторически места, събирахме спомени от разни баби и дядовци с активно пионерско минало и какво ли още не. Накрая класната събра всичко в една камара от папки и ме помъкна на областно класиране (бях отряден председател ). За класирането се бяха стекли отряди от Лом до Враца, които впрочем също бяха се поразвъртяли като нас. От това класиране си знам един номер, който по-късно ми помогна да си взема доста изпити като студент. Работата беше там, че всички ужасно се притесняваха при презентацията на мероприятията си, аз обаче вобще и не мислех, че имам шанс да се класираме при такава конкуренция и се държах пред журито сякаш разправям на приятелите си филма, който съм гледал в киното вчера. Непринуденото ми поведение впечатли комисията и се оказа ,че именно нашият отряд получава правото да представи Михайловградска област на Парада.Дойде денят на събитието, натовариха ни в един автобус и - пътя към София.
Спомням си , че няколко дни ни тренираха как ще минем пред мавзолея и ще викаме „ура", обърнали глави към трибуната с „отговорните другари". По време на репетициите имаше една лелка, която се беше покачила на мавзолея и крещеше ужасяващо от един рупор, все не й харесваше как набиваме крак. На третия ден от пристигането ни започна и самият парад. След като направихме дефилето, ни закараха в НДК на пионерски конгрес. Коронният номер на конгреса беше доклада на Тодор Живков. Тогава разбрах на практика как се получават така наречените „бурни и продължителни ръкопляскания". Отвреме навреме другарят Живков правеше лека пауза и всички като сбъркани започвахме да пляскаме, без въобще да сме разбрали за какво точно - докладът беше достатъчно скучен , за да си напрягаме вниманието върху това, което се говори. Получаваше се нещо като масова психоза - пляскаш „бурно и продължително", а сам не знаеш защо. В почивката между изказванията ни дадоха безплатна закуска в някакъв бюфет, където се редихме с купони, срещу които получавахме банички или кифли, а освен това - кока-кола, кой колкото му се пие. Пионерите някога бяха върли почитатели на това „капиталистическо" безалкохолно, но рядко им се удаваше да си пийнат от него. Вечерта след конгреса класната ме привика с още трима съученици и ни настани в един автобус, който ни стовари не къде да е, а пред резиденция „Бояна". Там щяхме да видим на живо човека, когото досега познавахме само от портрети - Тодор Живков. Във фоайето на резиденцията се беше строило цялото Политбюро - Луканов ,Петър Младенов, Добри Джуров..., но кой им обръщаше внимание. Подминахме ги с леко кимване и се забързахме към залата, където щяхме да се срещнем с Живков. Там се събрахме около 50 деца. Не след много време една врата се отвори и влезе другарят Главен. Нахвърлихме се да се ръкуваме с него, ама я пробвайте петдесет души едновременно да се ръкувате с някого. Като разбрах, че няма да се добера до ръката му, успях да го хвана за копчето на ръкава му и го повъртях малко в пръстите си - не ми стигна смелост да го откъсна за трофей. После Живков каза една простотия, която помня и до сега. Каза ни, че някога пеели една песен, в която се казвало:
Пионери, пионери, без пионери няма комсомолци.
Комсомолци, комсомолци, без комсомолци няма комунисти.
Комунисти, комунисти, без комунисти няма пионери.
След това се изсмя с глупавия си гърлен хохот и си отиде. Няма що, намери с какво да впечатли събралите се около него деца - особено важно за пионерите е да знаят как се възпроивежда човешкия род, което явно е и основната функция на политическите соц. организации. След срещата с „певеца" ни заведоха в огромна зала, в която имаше нещо, което дотогава бях виждал само във филмите. В залата бяха наредени няколко реда маси, а на тия маси имаше ястия, достойни за царска трапеза. Разни печени прасенца, пуйки, някакви риби, шунка, хиляда вида колбаси, салати-малати и какво ли още не. Имаше едни огромни дини, от които се опитах да изям един резен, но се отказах - беше количествено равен на една нормална диня. После се появи нещо, което не беше никак пионерско. От някаква маса започнаха да раздават шампанско и тълпа от червени връзки се завтече натам. Идеята сигурно е била всеки да си пийне по чашка шампанско, както се казва- " за здраве", но келнерите скоро откриха, че някои почитатели на здравето се очертават като постоянни клиенти и закриха „кръчмата". Като се понахранихме, се заехме с изучаване на резиденцията. Особено интересен беше асансьорът, чиито врати бяха със сензори. Приближиш се до асансьора - вратата се отвори, отдалечиш се и тя се затвори. Накрая се появи някакъв чичко от обслужващия персонал и прекрати играта ни на „сезам отвори се".
Когато всичко свърши и се прибрахме у дома, трябваше да разказвам пред цялото училище за „Парада". Разказът ми обаче не излезе сполучлив. Смутолевих нещо от рода на: „беше много хубаво", „върнахме се с незабравими впечатления", нещо такова.После една учителка ме мъмри, че не съм могъл да кажа нищо съществено. Ето сега обаче го казах.
Detstvoto.info ,,
Ето какво копнах пък аз.
|
