Re: Двойка по история... / Политика, Свят / Политика

Страниците на опозиционния печат свидетелствуват за варварските погроми по онова време с безброй примери, имена и факти. В уводни статии "Шайките","Избори под знака на шайките","По кървавите дири на комунистическите шайки" в. "Народно земеделско знаме" заявява: "Комунистическото ОФ надмина Радославовия режим, Цанковите шпицкоманди, надмина себе си. Въведе като принцип за управление шайката. Цялата страна е залята от комунистически шайки, които разтурят с ножове, камъни и сопи събранията на опозицята, чупят ръце, глави и крака1."

Но драмата набира скорост и върви към своя трагичен финал. Нейна сцена е Народното събрание. Там срещу въоръженото с револвери комунистическо мнозинство2 стои волята на 100-те депутати на легалната опозиция начело с Коста Лулчев и Никола Петков. Битките и противоборствата, и в словесен и във физически план, са засвидетелствани в стенограмите от заседанията на Народното събрание, публикувани всекидневно в "зеленото знаме". Тези епизоди би трябвало да излязат най-сетне от нелегалност и забрава на публична светлина, от тях потомството може да научи за себе си и за своята история много повече, отколкото от историографските коментари и журналистическите материали. Там Никола Петков, един колос на духа, се изправя срещу откровената наглост, срещу лъжите и заплахите на комунистическата върхушка - Антон Югов, В.Червенков, Цола Драгойчева, Георги Димитров, Д. Казасов, Костадин поп Русинов (Червения поп) и др. С лъвска смелост и с неопровержима аргументация, с точни, светкавични апострофи този велик българин разобличава политическите машинации, материалните привилегии и терористките методи на управляващите, предателската им външна политика и икономическото заробване на народа, разбойническата колективизация и неприкриваните попълзновения за еднопартийна диктатура в България. Неговите пламенни речи, непробиваема политическа компетентност и желязна логика, но най-вече апостолската неустрашимост, с която влиза в преките двубои, вбесяват мрачните рицари на терора. Върху него се сипят яростни обвинения и неприкрити заплахи за убийство. Дързостта му вбесява до такава степен червените първенци, че ги принуждава да разкрият скритата си физиономия на убийци. Издава ги еднозначния смисъл на просъсканите реплики. След голямата разобличителна реч на Никола Петков на 3. ХII. 46 г., в която доказва, че в България се гради тоталитарна система, подобна на хитлеристката, че зад паравана ОФ стои само една личност - Г. Димитров и нищо друго, след въпросите му за повсеместния терор и кървавите убийства на нар. представител Замфир Филипов и Мара Рачева и прочитането на писмото на депутата Петър Коев за мъченията в следствения арест на ДС, в Народното събрание се разиграва потресаваща сцена. На 11. ХII. Антон Югов, министър на вътрешните работи, в отговор на словото на Н. Петков, чете в Народното събрание показания на офицери, арестувани по обвинение в заговор срещу властта на т. н. "Военна лига". Според тези показания (изтръгнати с мъчения)3 Никола Петков бил съучастник на заговорниците. Докато Югов чете, Цола Драгойчева се включва с гневна реплика: "Хиляди пъти предател!"

"Никола Петков: "Аз не се боя от куршума, който ще ми отправите."

А. Югов: Никой няма да си хаби куршума!

Министър-председателят Георги Димитров: "Ще бъде жалко за куршума!"

Никола Петков: Това всичко води към там. Няма нужда от усукване, направете го по-скоро."

Този епизод съвсем явно предсказва и подготвя трагичната участ на Н. Петков: 10 месеца преди осъждането му и преди инсценираните следствия, свидетели, обвинения, процеси, управниците са решили съдбата му. Те са прокурори, те са съдии и палачи, щом една година преди мрачната трагедия вкупом се заканват, че няма да си хабят куршума за една горда глава. Още тогава тази отмъстителна шайка е намислила бесилка за един от малцината Апостоли и Мъченици на България. Каква е вината му е ясно за всеки - неговият висок политически и човешки морал, огромният му интелект и образование, ораторска дарба и авторитет сред масите, ненакърнения ореол на демократ и патриот, син на виден български род, дал вече две политически жертви за България. Това са характеристики, на чийто фон поразително се разголва и смалява жалката фигура на сталиновия хрантутник и послушна марионетка, националния предател и охлократски вожд - Георги Михайлович Димитров. Той е сатрапът, който иска гибелта на Никола Петков, защото вижда и завижда на исполинския ръст на талантливия политик и чист българин, усеща кой е истинският лидер, способен да увлича и да води след себе си милиони селски труженици и демократичната интелигенция, а не само тънката прослойка озлобени лумпени. Никола Петков е последният, който се бори с лъвска самоотверженост в защита на българската демокрация и е последната бариера пред тоталното налагане на диктатурата и обожествяването на диктатора. Неговите речи и апострофи в VI Велико народно събрание рано или късно ще излязат на светло и ще заживеят своя безсмъртен живот, подобно на максимите на Васил Левски и публицистиката на Хр. Ботев, а неговото име и героическа съдба ще заемат мястото си в мартиролога на българските мъченици, паднали за свободата. Нека не се заблуждаваме, че като му поставиха бюст в кварталната градинка, сегашните политици му отдадоха дължимото - те просто си измиха ръцете и хвърлиха прах в очите на простодушната публика. Нехаят обаче, и то твърде лукаво, за политическото и духовното наследство на Никола Петков, никой не събира и не издава неговите речи, статии и завещания, дори не ги припомня или цитира. Защото посредством силата на това правдиво и родолюбиво слово ще се открои контрастно собственото им безличие, посредственост и користолюбие, пълната им несъстоятелност като "елит", "лидери" и "политическа класа", както сами се лансират, или чрез продажни журналисти. Ако тук отделям това малко място за огромността на Никола Петков, то е защото редом с него, подкрепяйки го в неравната битка със силата на своята дарба, е стоял един български писател - Трифон Кунев. Бил е до рамото на този саможертвен народен водач в най-драматичния период на неговата житейска и политическа сага, не го е предал, когато изпада в немилост и над главата му застрашително надвисва дамоклев меч. Остава му верен до последен дъх, до бесилката и след това. Но чувствата и уважението между двамата са взаимни. И Никола Петков също дава висока оценка за своя другар, съмишленик и виден земеделски творец. И то в саморъчни показания, написани в адските дни на живота му, в килиите на следствения арест на ДС, преди да бъде отведен на съдебно заколение4. А подобен пример на отстоявана докрай "висока кота" е нещо, рядко срещано в нашата история. Българският писател обикновено е натура мекушава и пресметлива, обича да бъде в сянката на силния, да се умилква и подмазва на този, в чиито ръце са парите или властта. Има редки изключения, едно от тях е "Камиларя". Затова си заслужаваше да опиша неговата одисея, понеже има цената на комплимент за интелектуалния ни елит и вкупом го реабилитира, поне в исторически план.

Развръзката с Никола Петков и с опозиционната група на БЗНС и БСДП е известна и защо да повтарям тази и величава, и позорна сцена, хвърляща черна сянка върху името на отечеството, в което са възможни и се случват многократно подобни вартоломеевски зрелища, и то в сградата на т. н. "народно събрание" с нейния въпиющ девиз. На 5 юни 1947г. там тържествуват мракобесието и тиранията. Най-после прочитат прокурорско писмо за отнемане имунитета на лидера Н. Петков. Не му разрешават право на отговор - изключват микрофоните, не записват стенограма. Поради това днес никой не знае точно словата на достойнството и саможертвата, помни се само, че последните думи на рицаря на българската демокрация са били посветени на свободата. Нападат го на трибуната като главорези, агенти и въоръжени комунистически депутати, блъскат го и удрят с пистолети, бият и другарите му, които се опитват да го отбраняват. Тогава обсадените запяват Ботевия химн на саможертвата като последен салют към героя, който поема към свойта Голгота направо от трибуната на парламента5. Боже, какви сцени, напомнящи Иисусовия път на мъките или ужасите на френския конвент в края на XVIII век!

Малко преди това, в края на май е забранен в. "Народно земеделско знаме"; след ареста на лидера със специален закон е обявен извън законите на страната и разтурен БЗНС (н.п.), снема се имунитета на земеделските депутати, а
23-ма от тях са арестувани. След обесването на Никола Петков на 23. IХ. 1947 г. идва ред на следващия - Трифон Кунев. Не се търсят нови обвинителни състави - просто се подновява прекратеното дело 301 от 1946 г. На 30 октомври 1947 г. Тр. Кунев отново е арестуван в родното си село, както личи от радиограма на плевенската ДС, а върху телеграфната бланка има резолюция на софийското управление ДС- да бъде изпратен в Централния затвор6. Едва на следващия ден VI НО на Софийския областен съд излиза с определение за подновяване на делото. Мотивите са, че мярката "задържане под стража" била само "отложена" и ставала безпредметна, поради отнемане на депутатския имунитет и обявяването на БЗНС за незаконен7. Едва след арестуването му е издадена заповед на Софийски областен съд до Дирекция на народната милиция8. Това е груба политическа и съдебна фалшификация, документ за това кой на кого нарежда и заповядва. В писмото на същия съд от предходната година (8.ХI. 1946 г.) до директора на Софийски затвор изрично е написано, че "съдът е отменил мярката задържане под стража срещу Т. К. Бояджиев по НОХ дело 301/ 46 г. и нарежда същият да бъде пуснат на свобода". Сега обаче съдът фриволно, а всъщност под натиска на Държавна сигурност, си позволява не толкова безобидна корекция - постфактум подменя собствената си формулировка - с "отлага" вместо "отменя".

Първото заседание е на 14. ХI. 47 г. Процесът тече по бързата процедура, т. е. трябва да се реши за 14 дни. Свидетелите на обвиняемия не се явяват, единият от тях, Н. Ковачев, също е арестуван. Той се отказва от свидетели и е защитаван само от адвоката Държански. Цялата процедура, включително присъдата, протича само в този ден. Дават думата на подсъдимия за изявления, той заявява, че това е и последната му дума по делото. След чудовищната манипулация, завършила с жестокото убийство на Н. Петков, Тр. Кунев е наясно, че правораздаване и правосъдие в България вече няма, а има само поръчкови сценарии, изпълняващи политическите замисли на тираните. Не желае да бъде участник във фиктивните процедури, а се оставя в ръцете на съдбата. Наясно е, че никакви правни доводи, никакви факти и аргументи няма да отклонят прононсираните "юристи" от поставената цел. В първото и последно свое изказване не се признава за виновен, обяснява инкриминираните фрази от предговора и от фейлетоните като стилистични двусмислия, доказва, че е бил последователен демократ чрез биографичните бележки към негови творби в две христоматии за I и II прогимназиални класове, написани от комунисти като Мл. Исаев (Н.Фурнаджиев и Г. Караславов) К. Зидаров през 1945 г. Остротите и критиките в своите произведения обяснява с увлечения, породени от общата атмосфера през 1946 г., когато конфронтацията в политическия живот е била в апогея си, посочва, че и срещу него са се сипели обидни и унизителни хули и клевети. Припомня факта, че за същия предговор и статия е лежал 5 месеца в затвора, където тежко се е поболял от сърце и сега, на 68 години, душата му жадува за мир и човещина. Не така мислят обаче неговите съдници. Напротив, обвинението се раздува и уголемява като усърдно напомпан балон. В дългата прокуроска пледоария се вместват международното положение, империалистическите интереси, борбата между двата свята, парижката конференция, тежките репарации, двете фази на Отечествената война.