Унгарската контрареволюция от 1956та година / Политика, Свят / Политика

След смърта на Сталин сталинисткия лидер на Унгария Миклош Ракоши подава оставка като ръководител на държавата, но запазва поста си на партиен ръководител и с това лостовоте на управление, неговите противници обаче
под давлението на Хрушчов се опитват да го изместят от управлението въобще. За мин.претседател с протекциите на Хрушчов е назначен Имре Наги - бивш комунистически деятел, член на ВКП/б/, член на правителството на Унгарската съветска република през 1919-20 г. работил в Коминтерна и впоследствие министър на сел.стоп. Ракоши обаче успява през 1955-та да вземе отново връх в правителството, а Наги е свален и изключен от партията от Ракоши. През май 1956 г., отново под съветски натиск, Ракоши окончателно излиза от властта, подава оставка и като партиен ръководител. Новият ген. секретар обаче е Ерньо Герьо, верен съратник на Ракоши.

Тези събития разколебават унгарските комунисти и в УКП настъпва разкол, който се прехвърля и в обществото. Активизират се не само противниците на Ракоши и Герьо в ком. партия, но и антикомонистическите настроените унгарци, както и големия брой реперсирани от режима на Ракоши.

Всъщност събитията тръгват, когато противниците на групата на Ракоши в Унгарската работническа партия на 6 октомври 1956 в Будапеща с тържествена церемония препогребват комуниста Ласло Райк, осъден от партийния му противник и лидер по времето на Сталин на Унгария Матяш Ракоши.

На 22 октомври в Будапеща пристига новината, че ръководителят на полската комунистическа партия е сменен. От битката, водена със сталинисткото ръководство във Варшава, като победител излиза Владислав Гомулка, който в своята партия е представител на сходното по възгледи с това на Имре Наги течение.

Това вдъхновява т.нар. дисиденти и противници на комунистическия режим.

На 23 октомври те организират студентите от Техническия университет в Будапеща на демонстрация за разширяване на политическите свободи и възстановяване на старите партии. На демонстрацията е представена програма с искания от 16 точки. В нея, наред с поставените към унгарската работническа партия - свикване на партиен конгрес и избирането на Имре Наги за водач на правителството, се отрежда място и на антикомунистически искания - за изтегляне на съветските войски, за свободни избори в условия на многопартийна система, за излизане от Варшавския договор и за възстановяване на традиционните национални символи и чествания.

Към студентите се присъединяват много граждани и броя на демонстрантите достига до 200 000.

Имре Наги се среща с ръководители на опозицията - Миклош Гимеш, Шандор Харасти, Ференц Яноши, Миклош Вашархей и Геза Лошонци. Тогава все още всички вярват, че промяната ще настъпи по пътя на реформите. По това демонстрантите събарят статуята на Сталин, по голямата част се събира пред парламента, а други са пред сградата на Радиото, с искане програмата им да бъдат незабавно предадена по националната станция.

В девет часа вечерта Имре Наги държи реч пред струпалите се пред Парламента граждани, призовавайки демонстрантите към спокойствие, мир и връщане към реформите, започнали през 1953 г. Речта му обаче няма особен успех. Голямо число демонстранти решават да окупират Радиото.

Военните поделения на Държавна сигурност откриват огън срещу демонстрантите. В резултат на това срещу властите се обръщат дори традиционните подръжници на комистическия режим - до вечерта въстанието е вече факт, а опозицията избира за свой водач Имре Наги.

Генералня секретар на Унгарската работническа партия Ерньо Герьо се обръща за въоръжена помощ към съветското посолство. Същата вечер ръководството на комунистическата партия взема решение да потуши с оръжие "антиреволюционния бунт" и заедно с това поканва Имре Наги да стане министър-председател. Наги се съгласява, защото се надява, че с това ще успее да предотврати задаващия се сблъсък.

От 23-ти до 24-ти ноември силите на унгарската политическа полиция употребяват оръжие срещу демонстрантите и преминалите на тяхна страна части на полицията и армията. Новия мин.претседател Наги нарежда спиране на огъня. На 27 октомври се сформира ново правителство, в което, подновили своята дейност, се включват двама авторитетни водачи на Партията на дребните стопани - Золтан Тилди (някогашният президент на Републиката) и наскоро освободеният от съветски плен и завърнал се в родината Бела Ковач.

На сутринта срещу 28 октомври след спорове, продължили три дни, Имре Наги и реформаторите с подкрепата на съветското управление осъществяват важен обрат в отношението на Политбюро на партията - вместо като “контрареволюция”, събитията вече се тълкуват като национално демократично движение, спряна е въоръжената атака срещу въстаниците. По заповед на Имре Наги огънят е прекратен и той обявява, че неговото правителство започва преговори за изтегляне на всички съветски войски от територията на Унгария.
На 30 октомври правителството разпуска Държавна сигурност
Същия ден е освободен кардинал Йожеф Миндсенти, в изказванията, които прави, кардиналът се разграничава от политическата линия, следвана от Имре Наги.
Избухва с пълна сила омразата към режима и линчове на комунисти, като такъв е случаят с дузината, станали жертва на организирания щурм срещу сградата на партийния дом на площад “Република”.

За Хрушчов става все по ясно, че Унгария поема по пътя на отделяне от съветския блок. В Москва обаче надделява мнението, че комунистическата идея може да бъде спасена само с оръжие.

На 31 ноември новата власт контролира положението в страната. Начело на временното правителство застава Имре Наги, а в правителството участват освен реформистски комунисти и представители на възтановените главни политически партии. Създава се нова комунистическа партия под име Унгарска социалистическа работническа партия, неин ръководител става Янош Кадар, член на правителството на Наги. Всъщност Наги потготвя смяна на еднопартийната система и излизането на Унгария от съветския блок. Когато Наги макар и вътрешно убеден какво ще последва под натиска на исканията на опозицията обнародва тази си програма, Хрушчов "размисля", на кого всъшност е поверил сателита си.

Имре Наги на 1 ноември обявява, че страната излиза от Варшавския договор и ще преговаря за извеждането на съветските войски от страната.

За съветските ръководители обаче това застрашава съществуването на целия социалистически лагер и те започват подготовката на операция "Ураган". Късно вечерта на 1 ноември Янош Кадар отлита за Москва, където след двудневни преговори му възлагат да формира ново унгарско правителство.

На 3 ноември съветските генерали започват преговори за изтегляне на войските, но зад това всъщност се крие намерението заблудят унгарците. В съветската военна база в Тьокьол е устроен капан за ръководената от Пал Малетер унгарска делегация. Членовете й са задържани.

На 4 ноември изтеглящите се съветски дивизии са спрени и върнати срещу Будапеща. Въпреки съпротивата на унгарците въстанието е смазано.

Загиват над 2500 унгарци, около 400 са осъдени на разстрел, 18 хиляди души са изслени, 700 са пратени в съветски трудови лагери, 22 хиляди са осъдени на затвор, по-голяма част от тях са амнистирани през чак през 1963 г.,
200 000 емигрират от страната в това число и почти целия унгарски национален отбор по футбол, който е най-добрия в света по това време.

Наги се скрива в Югославското послоство, но е принуден да го напусне, арестуван и отвеждан последователно в Румъния и СССР. През 1958-ма е върнат в Унгария и на 16 юни 1958 Имре Наги, Миклош Гимеш и Пал Молебер са обесени.

Повторно е погребен през 1989 като на дата на въстанието му се отдават държавни почести.

щом питаш ето да се поограмотиш.

Иван Тодоров – Горуня е роден през 1916 г. в село Горна Кремена, Врачанско. Сведенията за неговия живот са доста оскъдни, известно е, че е бил каменоделец по професия, с каквато дейност се занимава от 16-годишен. През 1932 г. става член на РМС, а през 1939 г. и на БРП. Явно не е бил много хрисим, щом през 1939 г. е осъден на 7 и половина години лишаване от свобода за терористична дейност. (Интересно е, че Пеко Таков твърди, че е изкарал с него цели 7 г. в затвора). В затвора поддържа близки отношения с някои свои бъдещи познайници: Цоло Кръстев и Цвятко Анев. Пак Таков свидетелства, че Горуня бил неотлъчно край партийно нездравият Кръстев. Как Тодоров се е озовал на свобода – избягал е от Сливенския затвор или е пуснат – все още не става ясно от оскъдицата на данни, както преди 10. 11. 1989 г. (което е разбираемо), така и до днес. Свидетелствата сочат, че той става първият партизанин от Врачанско през септември 1941 г., което му носи голяма популярност в района. В новосформираният врачански партизански отряд “Гаврил Генов” Горуня играе ключова роля – той е командир. Но, както се дискутира няколко дена след смъртта му на Пленум, след бягството от Сливенския затвор на тандема Кръстев-Анев (вероятно около 1942 г.) положението в отряда не е много цветущо. Започват крамоли и несъгласия, а през 1943 г. се поставя нуждата от единно ръководство. Горуня става командир, а Кръстев – политкомисар на отряда. На същият Пленум ще се каже, че скоро Кръстев отново проявява жажда за власт и заема командирското място. Дали това е вярно? След 9. 9. 1944 г. Горуня заема ръководни постове във Врачанско, а Кръстев отново играел “разколническа” роля в партийния живот на българския северозапад. Заради допуснати волности – критика и опониране на Живков от крайнолеви позиции през 1959 г. Горуня не успява да стане ръководител на Врачанската окръжна партийна организация и известно време му е забранено да посещава този район, като същият се подвизава в Харманли и други райони. След време отново му е гласувано доверие (защото партията-майка рядко гони, а обикновено премества) и той отново е озарен от светлината на прожекторите: става кандидат-член на ЦК на БКП, а после и член на ЦК на БКП. Не закъсняват и държавните му постове: той е отначало (1961-1962 г.) заместник-министър на земеделието, а после председател на Комитета по водното стопанство при МС (естествено, че като всеки заслужил партиец има познания по водите: що вода е пил от потоците като партизанин…).

През 22-те години след светлия 9-ти кариерите и на другите двама герои – Кръстев и Анев лъкатушат, но напредват. През 1965 г. Кръстев е отговорен кадър в МВнР, а Анев е генерал и военен комендант на София. Според “учудените” висши партийци тези тримата “изверги” са се сдушили на безпринципна основа и ги е водила жаждата за контрареволюция и власт, която се била наблюдавала още преди 1964 г. Интересно е признанието на участник на Пленума от 14. 4. 1965 г., който твърди, че още към 1963 г. е предупредил Кръстев да не се занимава с подмолни дела за да не пострада. Явно не ще да е била много хлабава връзката между гаврилгеновци щом са се намерили и са започнали опасно общо дело. Какви са фактите и догадките за него?

За Анев и други техни последователи делото им е проява на героизъм и опълчване срещу гнилото управление на Живков и връщане към истинските идеи на комунизма. Не са малко и хората, които са склонни да героизират последователите на триото Горуня-Кръстев-Анев. Причините за това са няколко: липса на достатъчно данни за идеите на съзаклятниците, натрупаният негативизъм към Живков и времето му, митологизирането на заговора и особено на мъртвия Горуня, както и, не на последно място, желанието да се впишем в графата “и ний сме дали нещо на света” . Или както една доста неосведомена женица в община “Пирдоп” в екзалтирано слово към пирдопчанина-заговорник Борис Темков нарича неуспелия заговор “Българската Пражка пролет”. Естествено, че е нелепо събития, състояли се по-рано да бъдат окичвани с имена от цели 3 г. по-късно, а и чехите не наричат своята Пролет “Чешкият заговор на Горуня”, защото най-малкото ще е нелепо. Нелепостта в случая не идва дори заради разликата в размаха на двете събития, а заради очевадната разлика в тяхната насоченост и изпълнение.

Каква всъщност е идеята на заговора? Очевидно той е инспириран от хора, които са спомогнали за утвърждаването на системата и се намират в нея. Не се забелязва, а и би било не особено близко до здравия разум, тези хора да са се отрекли от партията-майка и социализма въобще. По-скоро, явно същите имат някакво доста различно виждане от това на ръководството на партията, чиито членове са те. Вариантите са два: През 1956 г. антикултовската вълна отнася вожда Червенков. Наистина Червенков остава един от ръководните трима в държавата, които по онова време са Югов-Живков-Червенков, но вече с доста поотслабнали позиции. Служи на останалите най-вече за затягане на дисциплината и за помирение между про и антисталинистки настроените членове на партията. С две думи: от камбанарията на Живков просто не му е дошло времето да бъде изметен съвсем. Живков започва определена либерализация. През 1961 г. Червенков е изцяло свален, а година по-късно съдбата му сполетява и Югов. Живков остава сам на кормилото. Сталинистките уклони без да са окончателно заклеймени са отрязани. Сталинистите и “правоверните” комунисти започват тихо да роптаят. Те смятат, че ръководството и лично Първият предават България. Ако може да се вярва на съзаклятника Петко Цонев, думите на Горуня, казани към него са: “Два пъти в годината… масонски клуб събира президентите на най-богатите и развити страни като Америка, Англия, Франция, Германия, Япония, Италия и Канада. От представителите на тези държави масоните искат отчет и им поставят нови задачи… Затова аз смятам, убеден съм, че Тодор Живков е вече заклет масон и върши това, което те му нареждат.” Ето ти стройна логика: щом викат големите и богатите, как няма да извикат наш Тошо… Значи и ние сме големи и богати...

И ето сгода: на 14. 10. 1964 г. Хрушчов е свален и новият господар на половината свят Леонид Брежнев се оказва тих сталинист. Още преди да падне от власт Хрушчов трябва да преглътне и идеологическо разцепление на соцлагера. Докато в Москва връх вземат антисталинистките водачи, то в Пекин, Тирана и на други места сталинистите продължават да бъдат велики кормчии. Наистина идването на власт на Брежнев би трябвало да успокои обстановката, но това така и не става. Към края на 1964 г. Москва и Пекин са все така враждебни и счепкани в идеологическа схватка. Сега някои автори отричат възможността (която е и един от основните лайтмотиви на Пленума от 14. 4. 1965 г.) заговорниците у нас да са подтиквани от прокитайски убеждения, а го отдават на опит за леко посплашване на новите в Москва и за изтъкване на предаността на Живков към тях, но едва ли тази възможност може да се отхвърли с лека ръка. Дори у нас да няма силно изявени прокитайски чувства позицията на ККП и ставащото в Китай едва ли е било подминавано от сталинистки настроените комунисти.

През октомври се състои Пленум на ЦК на БКП, който трябва да даде насоката на сверяване на часовниците с новия господар на Кремъл. Според някои партийци тогава у Горуня-Кръстев-Анев се било създало убеждението, че решенията на Пленума са отстъпление пред китайската позиция и решили да действат. От октомври, според изнесените официални данни, е и мнението, че започва заплитането на конспиративната мрежа. Факт е, че през декември 1964 г. на нов Пленум ген. Иван Бъчваров (също доста известен в партията и страната) – завеждащ Административния отдел на ЦК на БКП предлага Живков да бъде свален поради липса на качества. Бъчваров е първоначално критикуван, а после свален от поста си и преместен като посланик в ГДР. Няма данни Бъчваров да е бил съзаклятник, а само е имал, може би, представа за ропота на триото срещу Живков, но преместването му отнема един важен лост на заговорниците за контрол върху армията и милицията.

След като по легален път да бъде свален Първият не успява, се налага убеждението, че трябва да бъде заставен. И ето, че тримата, уж каращи се, застават в центъра на делото. Позициите им са нелоши: Горуня е член на ЦК на БКП и член на МС, т. е. знае какво се говори там и може да вербува членове на ръководството на партията. Цоло Кръстев, макар и със средно образование е в МВнР и има наблюдения върху международното положение, както и важни връзки. Ген. Анев е живата връзка с армията. Вярно, комендантската рота не е голяма, но може да свърши добра работа и има възможност да установи контрол върху някои от важните центрове на властта. Край тях има и други – например полк. Велчев – началник на кабинета на военния министър Добри Джуров, който смята, че е недооценен достатъчно. Като се прибави и това, че ръководителите са известни фигури, че са имали на свое подчинение партизански отряд и връзки със стари бойни другари от различни краища като Севлиево и Русе може да се обясни защо у ръководството на БКП се появява известно безпокойство.

Какъв е планът за действие и какви са пречките пред заговорниците? Според изнесеното на Пленума от 14. 4. 1965 г. от Боян Българанов, идеята е била в деня, в който заседава ЦК на БКП в бившия сега Партиен дом, група офицери с армия да проникнат в сградата и да заставят членовете на ЦК да приемат определени решения под тяхна диктовка. При съпротива се предвиждало и проливане на кръв, а по-нататък следвало разширяване на спечелените позиции. По места били възложени задачи да се завземе властта, а заговорниците от Русе трябвало да завземат “Дунав мост” (те дори имали и специална парола за това), за да не допуснат съветски войски да навлязат през него !?! Очевидно изнесеното от Българанов на места е пародия на някакъв сериозен план, но истината изисква да се каже, че и заговорниците не достигат до някакъв оригинален замисъл или степен на организация. Най-общо по българска традиция е следвало планът да се реализира на Пленум в съботен ден, когато в София няма много армия и милиция, а само дежурни. Ген. Анев ще овладее Партийния дом и ще арестува Живков, а полк. Велчев от името на министъра ще извика в МНО командирите на армии, които да бъдат задържани, а на тяхно място да се изпратят посветени в заговора нови. Представителната рота на столичното комендантство и охранителният батальон на МНО ще овладеят щаба на I армия и МНО, а подп. Димитър Костов от Главния команден пункт на ВВС ще блокира всички летища и ще предотврати излитането на бойни самолети.

Пречките обаче пред тях са много и ясно видими: те имат срещу себе си една цяла държавна машина, много по-добре устроена от тази преди 1944 г., която не допуска и не се церемони с опити за партизански действия. Зад тази машина стои и една още по-голяма машина – съветската. Връзките по места не се оказват нито толкова много, нито лесни за поддържане, а доносничеството бързо си казва думата. Горуня не успява да вербува за заговора членове на ЦК на БКП, а и важни кадри в администрацията и армията не успяват да вербуват и Кръстев и Анев. Една от големите пречки пред съзаклятието е както невъзможността да увлекат по-голяма част от армията, така и липсата на лост, с който да си гарантират участието на тяхна страна или поне неутралитета на милицията. Или поне на софийската. Точно последното ще им изиграе най-лоша услуга.

Иначе по места се организират конспиративни групи, според някои сведения дори са разпределяни и бъдещи постове. Връзките между съзаклятниците са строго конспиративни. Използват се и пароли (русенската била “само Дунав”). Така например интересно е, че Иван Тодоров е бил известен с любопитния псевдоним “Доктора”, а Велчев “Болното момче”. Говори се предимно на открито с пароли като “кашлям малко” (не е опасно), “вдигане на температурата” (опасност) и др., заради възможност от подслушване. Само Горуня и вероятно Кръстев са знаели какво правят другите заговорници. На Пленума от 14. 4. 1965 г. се изнасят твърдения от самия Живков, че Горуня е имал доста любовници, които са му станали проводници. Такива например били преподавателка в Партийната школа, съпруга на следовател и др. Някои от заговорниците като ген. Динов твърдят, че заговорът е трябвало да се осъществи на 14. 4. 1965 г. по повод Пленума, но не им е достигнала само седмица. Интересно как ли си е повярвал, че могат да го сторят?

Преди да стигнем до момента на най-лошия провал в едно малко лирическо отклонение ще се спра на два любопитни въпроса. Остава все още открит кой е самото сърце на заговора. В историята ни е останало името “Заговорът на Горуня”, но според някои сведения (например стенограма от Пленума, Ангел Солаков и др.) главен заговорник е бил опърничавият Цоло Кръстев. Причините за фаворитизирането на Горуня като главен е вероятно заради по-голямата му енергичност, харизматичност и не на последно място поради факта, че Кръстев остава жив, а Горуня не.

Друго, което колкото и да е маловажно има своето значение, е, че душата на заговора са стари бойни другари от врачанския партизански отряд “Гаврил Генов”. Наистина те са много известни във Врачанско, но основното действие сега трябва да се развие не на тяхна почва, а в София. А в София властта се намира в ръцете на хора, една важна част, от които се числи към друг партизански отряд – небезизвестният “Чавдар”. Дори да спомена само Живков и Добри Джуров, това е достатъчно да отбележа, че на практика местата на про и антипревратаджиите се заемат от гаврилгеновци и чавдарци. Така събитията стават сблъсък между два партизански отряда, които сякаш след 20-тина години отново възкръсват за живот.

И ето, че стигаме до големият провал на гаврилгеновци: опитът им спечелят милицията на своя страна. На 11. 2. 1965 г. полковникът от МНО Цанко Цанков (Бончук) посещава своя стар партизански другар, сега началник на Софийско градско управление на МВР, ген. Съби Стефанов. От Цанков последният научава, че има план за свалянето на Живков и иска неговото съдействие. По следите на разплитането на мрежата върви и авторът на много добрата книга “50 най-големи атентата в българската история” Крум Благов, който при разговори с главните заговорници установява 5 различни версии: че Бончук е предател (в сайта, посочен по-долу пише за негово писмо, отправено до “Политбюро” след съмнение у него след сондаж на Велчев или както други твърдят Велчев сондирал Бончук, а Бончук издал всичко на Стефанов), че предателски сигнал идва от Пловдив, че такъв идва от Русе, че сътрудничка на ДС е предала мъжа си-заговорник и тази, която ще разкажа по-надолу.

Стефанов се колебае цяла нощ как да постъпи. Надделява (а може би и поради страх от провокация за лоялността му към Живков) идеята да докладва на началниците си – ген. Диков и полк. Солаков. Живков е известен почти на минутата. Той изразява безпокойство и иска всекидневна информация за заговора. Образувана е контраразузнавателна операция “Дураци”, която бързо тръгва по следите. Пръв е разконспириран бившия командир на чета в “Гаврил Генов” полк. Иван Велчев, който веднага е поставен под наблюдение от ДС. От подслушан негов разговор контраразузнавачите стигат до някогашния заместник-командир на “Гаврил Генов” ген. Цвятко Анев. Вероятно на 6. 3. ДС и Живков вече знаят сред заговорниците и името на Горуня. Междувременно мрежата се разплита и в нея личат имената на ген. Мичо Ерменков – заместнки-началник на ГПУ на армията и ген. Любен Динов – началник на отдел в МНО. Същият Динов, който почина неотдавна и в некролозите беше възхваляван от роднините си като борец за справедливост, е следвало да направи и предложението за смяна на Живков на самия Пленум.

Живков решава да действа с кадифена ръкавица и прави нещо, с което да отрезви заигралите се на съпротива гаврилгеновци. На Пленум на 23. 3. 1965 г. той намеква за опити за смяна на курса от авантюристични елементи. Успоредно с това по негова поръчка “Работническо дело” критикува Горуня, което кара Горуня да поиска среща. Живков твърди, че Горуня дошъл въоръжен и охраната не искала да го пусне, но той все пак го приел. Срещата прераства във взаимно дебнене. Пърият твърди, че Горуня бил нервен, но той се постарал да го успокои, казвайки му, че ще напише опровержения и дори предлагайки му сам да ги напише. Пред Пленума на 14. 4. 1965 г. Живков отново говори за унилия и доста изнервен в последните си часове гаврилгеновец.

Скоро след започването на наблюдението наблюдаваните разкриват наблюдателите си. На свой ред наблюдаваните стават наблюдатели. Самият Бончук съобщава, че заговорът е разкрит (как ли е разбрал?). У съзаклятниците се проявява нервност и нетърпение. Някои (Цоло Кръстев, ген. Динов) искат да се действа веднага, но не е направено. Дори Горуня получава съвет да си признае всичко пред Живков и да отърве кожата, но той също не го прави.

В играта на нерви и власт Живков вече повежда много на нула. Кълбото започва да се разплита мълниеносно с наближаване на 14. 4. На 5. 4. Горуня казва на ген. Анев, че са разкрити. Анев унищожава писмения план на заговора и имената на офицерите и другите заговорници. Двамата решават да минат в нелегалност. Плануват среща на 10. 4. във Врачанско откъдето да се прехвърлят в Румъния, както и резервен вариант. На Пленума след 9 дни ще се говори и за бягство по албанска линия.

Поне един бял косъм остава в главата на всеки от ДС, когато на 6-ти срещу 7-ми април мистериозно изчезва ген. Анев. Генералът, замаскиран в един камион, се укрива в дома на кума си Борис Коларски. За щастие на ДС те знаят почти всичките му явки и дори са монтирали подслушвателно устройство във фуражката му. На 8. 4. 1965 г. ген. Анев е заловен без да окаже съпротива с два заредени пистолета и 52 патрона до себе си.
Но да се върнем при Горуня. На 7. 4. той научава за бягството на Анев. По сина си той праща бележка на заговорник, в която му определя на следваща вечер среща до родното си село. Вечерта в дома му на бул. “Димитър Благоев” № 2 в София при него идва полк. Велчев, с когото поради страх от подслушване си говорят с бележки. Според книгата на Крум Благов Горуня пише: “След разкриването ни положението сега ни се усложнява”, а Велчев му отговаря: “Усложнява и утежнява”. Велчев предлага на Горуня да поиска среща с Политбюро на ЦК на БКП. Горуня се колебае между това и минаването в нелегалност, защото се опасява, че ще го арестуват ако излезе.

Краят на тази агония на заговора (заедно с този по залавянето на Анев) настъпва в 4 ч. сутринта на 8. 4. 1965 г. В дома на Иван Тодоров проехтява изстрел. Синът на Горуня Виктор го открива застрелян в спалнята с един куршум в дясното слепоочие. Пистолетът му “ТТ” е на гърдите (!), а ръцете му са покрай тялото (?!). Намерено е и предсмъртно писмо, със следния текст, което е прочетено и на самия Пленум:

“След като подготви идейния разгром на партията, се започва физическата кървава разправа с кадрите.

Жив в ръцете на враговете на партията не съм свикнал да се предавам. Блокиран съм!

Умирам, но не се предавам.

8. IV. 1965 г.

подпис”

Въпреки смъртта на Горуня безпокойството в партията остава. Врачански окръг е блокиран от милицията. Също толкова голям хаос е и в мненията какво точно е станало в 4 ч. сутринта на бул. “Димитър Благоев” № 2: Анев и Велчев са убедени, че съратникът им е убит, според Петко Цонев в линейката Горуня бил още жив, но Мирчо Спасов го пробол с нож. Къде ли е успял да се укрие стрелецът ако е убийство и защо изстрелът е в слепоочието, а ръцете на убития са покрай тялото, а оръжието му е на гърдите?… През 1989 – 1990 г. се образува следствие, Горуня, погребан тихомълком в родното му село, е ексхумиран, а Живков, Спасов, Солаков и ДС служители са разпитани. Следствието приключва със заключение за самоубийство. На 15. 6. 1990 г. всички осъдени по този случай са реабилитирани.

Но през 1965 г. последиците не закъсняват: до 26. 4. са задържани 14 души. Живков не иска излишен шум и мъченици и нарежда съд само за главните виновници, но броят им да не е голям. 9 души са осъдени. Полк. Велчев получава 15 г. лишаване от свобода, ген. Ерменов – 10, а ген. Анев, ген. Динов и Цоло Кръстев учудващо по 8. Военните са разжалвани, интернирани са 11 души, а 192-ма получават партийни и административни наказания. Във Врачанско от БКП са изключени 189 комунисти, има и интернирани. 250 офицери са уволнени заради подозрения, че имат негативно мнение към Живков. Стават размествания в командния състав на армията, разжалвани са 19 старши офицери от БА и трима от НМ. Дори ген. Съби Стефанов е уволнен, защото забавил информацията с една нощ. Началникът на политотдела на Танковата бригада в Горна баня подп. Йордан Воденичарски е уволнен защото разговарял няколко пъти с началника си ген. Ерменов, без обаче Ерменов да е успял да го въведе в плана. За да се покаже лоялност към Москва се раздухват и лъжи, че Танковата бригада щяла да нападне Партийния дом заради маоистките си позиции. “Заговорът на Горуня” според ДС е обхващал общо 105 души, но Солаков не може да си отговори дали това е самата истина, или цифрата е преувеличена за да се развържат ръцете за евентуална разправа с неудобните. Поне ако се гледат наказанията и мерките властта е имала доста големи подозрения. Дори ДС е основно реорганизирана и зорко следи за маоистки и проалбански настроения, както и следи партийни членове и вербува агенти.

И ето ни в наши дни. Това, което Живков и ДС разплетоха за 2-3 месеца ние не можем да разплетем вече 41 г. напълно. Гаврилгеновци се оказаха по-конспиратори за нас, отколкото за чавдарци, но пък и последните им помогнаха много в това. И все пак сблъсъкът между чавдарци и гаврилгеновци, може би предопредели това, кой ще води България в следващите 24-25 г.

Каква ли е цялата истина за намеренията на Горуня и следовниците му: път назад или път напред със СССР? По всяка вероятност по примера на Енвер Ходжа в Албания се е предвиждало сближение с Китай. Или е имало от всяко течение по малко? Все още не съвсем ясно, освен едно смяна на комунистическата система не се никога предвиждала.

Текста не е автентентичен, наред с ползваното от разни източници позволих си на места да включа и преразказано от това което знам по случая.