|
Боби Величков
сряда, 20 декември 2006
Дарина
Или каква е истината…… Решавайки да се присъединя към хората, запалили искрата на save-darina.org, аз преди всичко се доверих на хората, които споделиха за болката на това дете и неговото семейство. Изключително болно, гадно и гнусно е, когато видиш едно тригодишно същество, попаднало в лапите на една изключително шибана болест като левкемията. Но два пъти по-гадно и N на брой пъти по-гнусно е, когато видиш отношението на огромна част от хората към въпросната случка. Ето защо, тук нямам намерение да разгледам медицинските аспекти на случката, но ще направя това с човешките и най-вече морални такива. За какво иде реч? Накратко - след серия от странни заболявания и сиптоми, след неуточнен брой изследвания и консилиуми на мъдри глави, на малката се поставя окончателна диагноза “остра нелимфобластна левкемия-М5.” Била изключително рядка, лечението - трудно и безумно скъпо. Всичко това, обаче, го има в сайта. Нека да разгледаме скритото, защото то всъщност е съществено. Като за начало се почва от там, че никой от лекуващите лекари в болницата не е в състояние да каже какво следва. Никой не е в състояние да информира семейството за стъпките, които е необходимо да предприемат от тук нататък. В пълно неведение са оставени и откъм информация по отношение на това до каква степен собствената им държава и прилежащите и отговорни органи са в състояние да се ангажират за случая. Не е ясно колко пари са необходими за трансплантация на костен мозък, не е ясно къде е най-удачно да бъде извършена въпросната трансплантация, не е ясно нищичко!!! Подкарваме химиотерапията, пък, ако през това време намерите начин за спасение, спасявайте се!!!! Безумната цифра от 300 000 евро е подхвърлена от лекуващата лекарка, без въобще да бъдат дадени необходимите разяснения. Оказва се, че тези евра могат да бъдат и повече, могат да бъдат и по-малко. Всеки от вас може да види на сайта Дари преди и след началото на химиотерапията. Рисковете от нея, от съпътстващото я кръвопреливане и други дребни подробности ще ги спестя, защото са достатъчно тежки. Снощи видях малката. Най-общо - детето е изтощено до крайност и изключително изнервено при контактите си с непознати. И, въпреки това, намери сили да се усмихне. Не се учудвам на паниката на семейството, учудвам се на безхаберието, което са проявили всички, отговорни за случая. Да, наистина, майката на Дари твърди, че в болницата са безкрайно мили и внимателни с тях. Но…. Дали това е достатъчно??? Дали тази ужасена жена не възприема нормалното отношение, което е редно да го има лекар към тригодишен пациент за мило и внимателно??? И дали това отношение, освен милите и внимателни думи, не трябва да съдържа и чисто професионална ангажираност по отношение на случая и неговото бъдещо развитие??? Както и да е…. Да приемем, че хората във варненската болница са мили и внимателни професионалисти, но са объркани от така любимата ни здравна система. Нека разгледаме случая от нейната страна… Все ми се струва, че, при подобен род казуси, е редно държавата да мобилизира целия си наличен ресурс за спасяването на детето. Нищо подобно. Не се намира дори един човек, който да каже на семейството какви стъпки /правни, практически/ се очаква да бъдат направени. Никой не счита за нужно поне да обясни пътя, който трябва да бъде изминат до достигането на заветната трансплантация. Всичко се кара на добра воля и случаят в момента търпи раздвижване единствено благодарение на шума, който бе постигнат. Трябваше Прокредитбанк във Варна на своя глава да отвори благотворителна сметка, за да започне събиране на средства, трябваше половината българско интернет пространство да се запали и много хора да се ангажират съвсем доброволно персонално, за да се задвижи изобщо процедурата по търсене на варианти. За да се стигне до там, че някаква патка заспала /без извинение/ от администрацията Варненската болница да изквичи по телефона: “Стига сте се обаждали за това дете, бе, побъркахте ни тука!!! Колко хора и колко пъти ще се обадите още?!?!?!?” Колкото трябва, шемет нещастен! Толкова, колкото ти трябва да си размърдаш задника и да обясниш на това разревано семейство процедурата от тук нататък. Да си свършиш работата, за която ти се плаща, демек… Вчера семейството беше в София, в Исул, при професор Бобев. Той е човекът, който се явява нещо като републикански консултант по тая тема и имал властта да придвижи официалните документи по случая. Да ги придвижи??? Дръжки… Мне, професор Бобев, доколкото разбрах, ще даде едни документи, с които семейството ще придобие права да легализира официално болестта на дъщеря си, каквото и да значи това, по дяволите!!! Червена точка за професора, обаче - изпратил е цялото семейство на изследвания, които да определят дали някой от тях е подходящ за донор на малката. Втора червена точка - благодарение на него изследванията са направени безплатно, защото в противен случай струват над 700 лева. Да му турнем и една черна точка - на въпроса имат ли право да събират пари от дарения, професорът е отговорил нещо от рода на: “Ама, разбира се, отваряйте си сметки, събирайте си пари, въобще, правете каквото искате….” Какво следва от тук нататък??? Никой не знае. Възможно е някой от родителите или каката да се окаже подходящ донор. Възможно е да се намери такъв и в огромната национална донорска база данни, която май наброявала около 700 души. Възможно е да се намери такъв отвън. Възможно е и…………… /това няма да го напиша…/ Болестта на Дари по последни изследвания в момента е в ремисия. Най-общо това означава, че е забавено развитието й. Това е радващо, но не задълго, тъй като в никакъв случай не означава излекуване или дори възможност за такова. Просто означава забавяне…. Родителите избягват публичните изявления. Не, защото не искат. Те са готови да се хвърлят по очи в краката на всеки, който може да помогне на малката. Но избягват изявления именно защото не могат да дадат смислен отговор на логичния въпрос “Какво следва от тук нататък?” Те просто не знаят. Не защото не искат да знаят, а защото няма един идиот в тая шибана държава, който да им обясни. Така че –> не ги съдете. Ако можете, помогнете –> http://www.save-darina.org
Срам ме е, гадно ми е, тъжно ми е и ми е страшно, че хубавите ни деца живеят в такава кочина.
|
