|
Думите на социализма
Евгений Дайнов, 48г., професор по политология, село Миндя
Първите ми спомени от соц-а са някъде от 1962-3 година. Подредените ми спомени започват през 1965-та, когато в Москва свалиха Хрушчов, а аз тръгнах в първи клас в 36-то в София. Помня вкусовете, миризмите, опаковките и особено - думите. Всъщност, деградацията на цялата работа може да се проследи по поведението на думите, използвани от комунистите. Започнали като ефективен инструмент за лъжа и контрол, накрая най-важните им думи станаха смешни и излязоха от техния контрол. От самото начало думите толкова постоянно си сменяха значенията - или нямаха отчетливи такива - щото сред тях човек живееше постоянно дрогиран. Основна дума в учебниците на 60-те беше "мандра". Разбрах, що е мандра чак 20 години по-късно. По онова време "мандра" беше нещо, което партизаните от учебниците непрестанно превземаха. След като този обект не беше в населени места и предимно се щурмуваше, представях си, че "мандра" е някакъв укрепен пункт на врага високо в планината. Наистина, правеше ми впечатление, че след всяко превземане партизаните тъпчат пити кашкавал в раниците, а онези, които не могат да вземат със себе си, търкулват по нанадолнището - да не ги ползва врагът. Но, разсъждавах, след като "мадра" е нещо като форт, значи в него има склад за храни, от който очевидно извират въпросните пити кашкавал. Друга такава дума беше "ятаци". Както с мандрите, никой не си даваше труда да обясни на градските деца, що е то ятак. Та тях си ги представях като някакъв под-вид на селянин - нещо като кошничарите при циганите (не, че тогава някой говореше за кошничари). И беше очевидно, че с това племе - или клан - на "ятаците", по някакви причини партизаните бяха много гъсти. Представях си ятаците като небръснати мъжища, с огромни хайдушки мустаци и ямурлуци (това го знаех какво е, бях виждал пастири с такива). "Завод" беше обаче свещената дума на 60-те. Всичко бледнееше пред "завода". Заводите донякъде ги знаех как изглеждат покрай черно-белите кинопрегледи, предшестващи филмите на Гойко Митич в читалище "Светлина". Първият ми сблъсък със "заводски" предмет обаче породи и първата душевна травма, от която започнаха да никнат съмнения в цялостната картинка, която пропагандата предлагаше. В Красно село, на ул. "Природа" до 1969 година имаше частна фурна, почти точно срещу нашата къща. От фурната всяка сутрин излизаха фантастични миризми, съпровождащи тъжния път към училището, а горещия бял хляб с хрупкава кора го ядяхме с шепи, парейки небцата си, още по пътя към къщи, докато ядни баби подвикваха: "Нямаш ли дом бе, уличник такъв" (разбрах, какво са искали да кажат, десетилетия по-късно). Затвориха фурната след чешките събития (не, че някой тогава направи връзката) и казаха, че минаваме на "заводски" хляб. Той се продаваше вече не отсреща, а чак в Борово, в едни фургони. И по нищо не приличаше на хляба, с който бяхме свикнали. Имаше съвсем друга форма, беше сив на цвят и винаги - твърд като мукава и бодлив на вкус. Бях наблюдавал, какво правят в частната фурна, та имах бегла представа, как се появява хлябът. Този, заводският обаче очевидно се правеше от работници в заводите от кинопрегледите - и от съвсем други материали. Представях си как в завода за хляб от едната страна влиза конвейрна лента, натоварена с някакви буци тип - въглища. После по лентата някакви работници нещо правят с буците и от другия край излиза "заводският" хляб. Отвратителен беше. Какво е "негър" пък разбрах едва покрай младежкия фестивал през 1968-ма. Преди това бях виждал в трамвай 5 черни хора, но не им се впечатлявах - хора като хора, само че черни. Тъй като не им се виждаха веждите (черно върху черно), най-вече ги схващах като "чичковци без вежди". По време на фестивала обаче и в училище, и в къщи ни предупреждаваха да не пием неща в сладкарниците, нито вода от уличните чешмички. Защото "американците" щели да ни пратят "негри", заразени с ужасни болести, които да ходят по сладкарниците и да плюят в чашите, и да облизват уличните чешми, за да ни заразят и нас. През 70-те години като че всички магически думи се сляха в една - "Пленум". Нова се появи в началото на 80-те години - "самозадоволяване". Идеята, напомням за по-малките, беше следната. Тъй като в магазините нямаше месо (и периодично изчезваха неща като картофи, чесън и особено - леща, която леля ми ни пращаше от ГДР), Партията реши всяко предприятие (заводите бяха станали предприятия) да си направи свинеферма, за да има месо за работниците. Защо тези неща не се отнасяха за "народната интелигенция" никой не обясни. Очевидно трябваше да ставаме вегетарианци. Та по онова време, вече глава на семейство, припечелвах с преводаческа дейност. Непрестанно се налагаше да превеждам на профсъюзни деятели от западните страни това "самозадоволяване". На какъвто и език да го почнеш, винаги излизаше онанизъм. "Self-satisfaction", например, или - "Satisfier de soi-meme". Превеждащите на немски казваха, че при тях звучало още по-зле. Връщах си го на системата обаче в писмените преводи, от руски на английски, на международни конференции. Езикът на всички международни научни конференции в София си беше руски. В записите на дискусията винаги фигурираше по някой руснак, описван като "ответственний товарищ". Бре, питах се известно време, кой е пък този отговорен другар - докато накрая не се сетих. Всяка руска група, отиваща в чужбина, пък дори съставена само от професори, си имаше агент на КГБ за отговорник. Той беше въпросният отговорен другар, а аз пък с хъс го превеждах буквално като "responsible worker". Така ги и публикуваха тези сборници, толкова им е бил акълът... Пак покрай група, но полска, чух и едно шокиращо словосъчетание, което буквално раздра мрака на социализма като светкавица. Действието се развива в Карлово някъде през 1980-та. Размотавам се по главната ("Чаркът") вечерта, минава полска група, тяхното ченге се опитва да ги натика да се прибират в хотел "Москва", а те, подпийнали, не щат. Ченгето нещо им изръмжа да ги стресне, но една полякиня като кресна, та се чу чак в съседен Сопот: "Червона швинья!" Ау... Бре, тия поляци. Цяла нощ не спах - размишлявах за хората и ситуациите, в които можеш да кажеш на агент на службите, че е червена свиня - и да оцелееш. Стихоплетството беше основна част от социалистическата пропаганда и там думите ставаха все по-смешни с течение на времето. В учебника за 4-ти клас фигурираше стихотворение за един, който носил хляб на партизаните. Хванали го фашистите и почнали да го налагат, да си признае. Той - мълчи. Те: "Донесли отнякъде някаква брадва" (само това помня дословно). Както и да е, отсякли му ръката, дето давала хляб на шумкарите. Дотук - според очакванията. В последния стих работата обаче стана съвсем севернокорейска - дошла свободата и човекът го направили директор на хлебозавода... През 70-те години партизанският епос постепенно беше заместен от партийния такъв. Партията стана майка, закрилница, кърмилица и какво ли не още. В края на десетилетието публикуваха сборник стихчета за някакъв кръгъл рожден ден на Тодор Живков. Там имаше следното покъртващо стихотворение, жалко, че не го помня дословно. Та, тръгва др. Живков към някакъв селски събор, ама закъснява, та трябва да лети с хеликоптер. Майка му, баба Маруца (точно така се казваше, живя към сто години), го настига по пътя към въртолета и му вързва шалче, което сама изплела ("Да не ти става студено, Тошо, чедо"). Следва смяна на кадъра - хеликоптерът се снишава над поляната пред селото в едни облаци и мъгли. Перките ги усукват и правят нишка, както вретеното прави нишка от вълната. Изводът, накрая: както баба Маруца изплела шалче за др. Живков, да не му е студено, така др. Живков изплел с хеликоптера шалче за цялата страна, да не им е студено на трудещите се. Честен кръст, да пукна, ако лъжа. Бяхме го докопали това томче в казармата и си устройвахме шумни литературни четения в дългото лято на 81-ва.
Както може и да се очаква, Дайнов демонстрира изключителна наглост характерна за деца от висшите комунистически семейства. Тоя червен изтърсак не е знаел думите "няма" и "не може" - по времето на Т. Живков за такива като Дайнов имаше всичко и всичко можеше. Нали е син на видния комунист Ал. Дайнов. Впрочем, ако не беше 9 септември 1944 г. Дайнов щеше да е Никой. На тази "светла" дата едни гащници слизат от горите с потурите си и почват да ходят по жълтите павета в София. Избиват интелигенция и въобще елита и им вземат жилищата. И тая пасмина и досега е на далавера. От средите на тая пасмина е Дайнов. Същият дори и не продумва, че по време на соца е бил в Англия. Кои по ония години можеха да отидат в Англия ? Ами баща му на кой отдел на ДС е бил сътрудник - нали беше кор. на "Р. дело" в Лондон ? Отгоре на всичко Дайнов лъже, че е професор.
Това комунистическо копеле всичко е имало по време на комунизма заради датата 9 септември 1944 г. ! И сега има всичко заради парадията "мирен преход". Дайновци, Минчевци и други ...овци продължават да се правят на интересни.
|
