|
Анте Маркович имам предвид. За войната основно са виновни сърбите. Милошевич беше изразител на техните щения. Взимаха по-малки заплати от хърватите и словенците което си беше нормално, но пък властта беше тяхна. Смрт фашизму, Слободан народу. Мързи ме сега да пиша, просто ще ти откопирам една прекрасна статия на Даниел Верне:
НЕЩАСТИЕТО НА СЪРБИЯ
Има едни думи на Зоран Джинджич, които прекрасно илюстрират политиката на Милошевич: “С Милошевич сърбите пристигат на танкове и си отиват на трактори.” Бившият кмет на Белград, за кратко време наложен на този пост от демократичната опозиция и от международната общност, говори за войната в Косово, но думите му могат да се отнесат и към изселването на сърбите от Крайна след поражението им в Хърватска. Броят на сръбските изселници, напуснали или прогонени от териториите, обитавани от тях преди разпадането на Югославия, се колебае понастоящем между половин и един милион. В Крайна, присъединена към независимата Република Хърватска, сърбите станаха жертва на форма на етническо прочистване, сравнима по резултат, ако не по методи, с тази, на която самите те подложиха други общности на Балканите.
Слободан Милошевич носи огромна и първостепенна отговорност за трагедията на своя народ, оказал се днес, след последната война на Балканите, победен, обезсърчен и отново унизен с онова същото унижение, от което сякаш продължава да черпи сили и да се изпълва със странна гордост. Милошевич полага началото на своята политика през 1987 г. на Косово поле с една добре организирана от органите за сигурност провокация. “Никой няма право да бие сръбския народ”, заявява той пред едва удържаната от местната полиция тълпа, съставена предимно от албанци, доколкото по онова време Косово има автономен статут в Югославската федерация. Две години по-късно Милошевич чества на същото това място с величествена националистическа постановка шестстотната годишнина от героичното поражение на княз Лазар, отстъпил пред отоманските завоеватели. Тази битка заема централно място в сръбския средновековен епос и е основание за претенциите на нацията върху Косово, независимо че редом с “християните” са се сражавали и многобройни албанци факт, признаван от почтените сръбски историци.
От един конфликт към друг
Войните около разпадането на Югославия завършиха там, където започнаха в Косово. (Ако, разбира се, в летежа си към пропастта, характерен за цялата му десетгодишна политика, Милошевич не се опита да преобърне съдбата с нова агресия в Черна гора или Македония например.) Изкусен тактик, жаден за непосредствени успехи, Милошевич е жалък стратег, загубил всичко в съмнителни битки, на които станаха жертва сърбите и останалите балкански народи и в които въвлече европейците, американците и руснаците. Защото нещастието на сърбите се превърна в нещастие и за всички останали стотици хиляди жертви, милиони бежанци, разрушения за милиарди долари... Може би Милошевич е мечтал да възкреси някогашните балкански войни със съюзите между Великите сили и противоборството между тях. Последните войни в Югославия наистина напомнят с нещо балканските конфликти от началото на века. Противопоставянето, омразата, методите за подчиняване или елиминиране на врага по бързата процедура, местните действащи лица всичко е същото, а и международните покровители на протагонистите са останали почти непроменени. Съединените щати са заели мястото на Австро-унгарската империя, останалите герои до един са налице: Франция, Германия, Русия, Англия, Турция...
Войната в Югославия не прерасна в трета световна война въпреки реторичните заплахи на Кремъл, в които нито един от стопаните му не вярваше нито Михаил Горбачов през 91-ва, нито Елцин през 99-а. Напротив, външните сили се стремяха по-скоро да си сътрудничат в намирането на решения (с подобна предпазливост се отнасяха към Югославия по време на Студената война), отколкото да извличат егоистични облаги от кризата и да рискуват да причинят още по-голям сблъсък. Но това не е единствената разлика в сравнение с войните от миналото. Препратката към някогашните традиции на Балканите е примамлива и често поучителна. Какво по-добро въведение към разбирането на периода 19911999-а, в Югоизточна Европа от доклада на международната анкетна комисия по балканските войни, създадена през 1913 г. от фондацията “Карнеги”? И колко много допринесе историческото невежество на доста западни управници за погрешните оценки и неправилните решения през първите години на войната в Югославия! Но заедно с това идеята, че “Балканите са били винаги такива”, че народите там са всички по-малко или повече виновни, пречи да се схване новото в конфликта, дължащо се на същността на посттитова Югославия, на разпадането на комунистическия блок, на края на Студената война и най-вече на организацията на националболшевишката власт на Слободан Милошевич, за когото трябва да припомним за да оценим връзките му с Русия, че подкрепи московските пучисти през 1991-ва и броженията срещу Елцин в руската Дума през 1993-та.
Югославия на Тито
Преди двайсет години, през 1979-а, Йосип Броз Тито изживяваше последните си дни. В продължение на повече от три десетилетия той бе олицетворявал необвързаната Югославия, която, след като скъса със Сталиновия СССР през 1948-а, си спечели вниманието на Запада и самодоволното възхищение на шепа социалисти, жадни за самоуправление. През цялата Студена война Югославия беше пробният камък на мира в Европа, докато Берлин беше неговият термометър. Тъй като не принадлежеше нито на капиталистическия Запад, нито на комунистическия Изток, тя се радваше на двойната отрицателна закрила на двата блока, доколкото нито един от тях не можеше да си позволи да я докосне, още по-малко да я анексира, без да предизвика другия. Във вътрешната политика относителното икономическо отваряне към Запада създаваше илюзията за известна демократична еволюция, която впрочем бързо се разсея. Най-блестящият успех на Тито като че ли беше равновесието, поддържано между различните етнически групи и национални общности в Югославия. Може би заради отчасти хърватския си произход Тито се бе опитал да задържи относителната тежест на сърбите на едно постоянно равнище (40 % от югославското население през 1991-ва), за да не се стигне във втората Югославия както в първата до “сръбска диктатура”. Той бе съумял да потисне всякакви “националистически” тенденции като терминът често включваше и всякаква опозиционна дейност и да постигне съвместно съжителство и относително добро разбирателство между различните съставки на федерацията. Успехът му се дължи на много причини историческото измерение на собствената му личност, бдителността на политическата му полиция, идеологията на самоуправлението, възприета от Лигата на югославските комунисти, както и балансираното разпределение на властта между републиките и автономните провинции, между народите и националностите. Някои от тях, като националната група на мюсюлманите в Босна, бяха изкуствено създадени, за да доуравновесят общата постройка. За да може тази сложна система от различни видове власт и контравласт да го надживее, Тито включи в Конституцията си от 1974 г. член, предвиждащ ротационно заемане на поста президент от представители на различните републики и автономни провинции, който трябваше да влезе в сила след смъртта му. Постройката удържа с леки разклащания от 1980 до 1989 г., но рухна под ударната вълна, предизвикана от разпадането на международната комунистическа система. Въпреки умерено либералния режим и отварянето към Запада, което позволяваше на стотици хиляди югославяни да работят в чужбина, въпреки частично доминираната от германската марка икономика поне в туризма Югославия трябваше да се сблъска, по подобие на страните от източния блок, на които не желаеше да бъде оприличавана, с процеса на декомунизация. Два пътя се отваряха пред югославяните на демокрацията и на национализма. Грешката на Запада и на Европа, и на Америка се състоеше в убеждението, че югославската идея е достатъчно вкоренена, за да поведе страната по първия път. Илюзията им бе подхранвана от Анте Маркович, министър-председател от началото на 90-те години, чиято политика говореше за разумен преход, опрян на интелигентна икономическа реформа. Всъщност авторитарната структура, наследена от комунизма, подтикваше местните сатрапи да увековечават властта си, обединявайки комунисти и антикомунисти около националистическа платформа. Затова първите свободни избори се проведоха вътре в отделните републики и донесоха победа на “националните” листи.
Мечтата за “Велика Сърбия”
Бедата на сърбите бе, че краят на Титова Югославия им се стори толкова очакваният случай да се реваншират за унижението и дискриминацията, които смятаха, че понасят от 1945 г. насам. Убедени, че не са били оценени по достойнство, те решиха, че е дошло времето да изградят една нова Югославия, обединена около Сърбия, или пък да съберат всички сърби, разпръснати в различните републики (през 1991 г. повече от четвърт от тях живееха извън границите на Сърбия), в една-единствена държава Велика Сърбия. Сега беше моментът да се размаха меморандумът на Академията на науките от 1986 г., който даваше теоретичната основа на Велика Сърбия, така както девет години по-късно писанията на Васо Кубрилович (от 1937 г.) ще послужат за историческо оправдание на етническото прочистване в Косово. На фона на тези сръбски претенции опитите за реформиране на Югославската федерация, продължили до есента на 1991-ва, когато войната в Словения вече беше завършила и бушуваше войната в Хърватско, бяха обречени на неуспех. Словенците и хърватите, които се бореха за своята независимост, не бяха недоволни от този неуспех, но спомените на Борислав Йович (последният сръбски представител в колегиалното президентско ръководство на Югославия) показват, че Белград е бил решил съдбата на федерацията предварително и без да пита другите участници. Премахвайки автономията на Косово (и на Войводина) през 1989 г., Слободан Милошевич вече бе дал зелена улица на сръбските амбиции. Защото в Сърбия повече от другаде най-доброто средство да се спасят властта и привилегиите на комунистическата номенклатура беше да се прегърне националистическата кауза, да се насочат митическите и човекоубийствени енергии към Косово и да се използват сръбските бежанци там (вече!) като боздуган.
“Защо искате да бъда малцинство във вашата държава, след като вие можете да бъдете малцинство в моята?” Този доста разумен в крайна сметка въпрос е най-простото обяснение на войната в Югославия. Човек винаги е част от малцинство сред някакво мнозинство. В една федерация от сравнително равноправни републики сърбинът от Краина живее в област, формално принадлежаща на Хърватско, но се чувства гражданин на по-голямо цяло, на чиято подкрепа разчита. “Съставните народи” на многоетническата Босна и Херцеговина много по-лесно намират решение на проблемите си в рамките на федерация, отколкото оставени сами на себе си. Точно затова босненският президент Алия Изетбегович, както и македонският Киро Глигоров, до последния момент пледираха за запазване на една реформирана федерация. Напразно, защото най-могъщите народи на Югославия бяха решили да се отделят. В спора, в който влязоха още през юни 1991 г. Франция (и Великобритания) и Германия по повод признаването на отделилите се републики, и двете страни имаха и право, и грешаха. Признаването на независимостта на Словения и Хърватска нямаше как да не повлече разпадането на Босна и Херцеговина; в името на какво можеше да се приеме правото на самоопределение на хърватите в Хърватско и да се откаже това право на хърватите в Херцеговина (или на сърбите, или на мюсюлманите...)? “Имахме чувството, че ходим по въже.” Любимият израз на Юбер Ведрин, докато беше дипломатически съветник на Франсоа Митеран и по-късно, като генерален секретар в Елисейския дворец, добре предава усещането за предстояща катастрофа и неспособността да се направи каквото и да било за предотвратяването є.
Грешките на Слободан Милошевич
В Босна и Херцеговина Слободан Милошевич игра и загуби. Но там той не участваше пряко. Когато разбра, че играта не се развива в негова полза, той предаде съюзниците си от Пале Радован Караджич и Радко Младич. И подписа в Дейтън споразумението, с което подготви своето бъдеще единството на Босна и Херцеговина ни най-малко не бе осигурено и договореностите не изключваха, извън международния протекторат, едно бъдещо присъединяване на Република Сръбска към Сърбия и на Херцеговина към Хърватска, отдавна планирано от двамата съратници Милошевич и Туджман. И главно Дейтънското споразумение утвърди сърбо-югославския президент като миротворец, като събеседник, с когото Европа трябва да се съобразява и на когото може да разчита. “Очарователен човек, който, ако беше роден на Запад, можеше да стане велик демократичен ръководител” това се думи на бившия държавен секретар Уорън Кристофър, цитирани от Ричард Холбрук. Дали не е бил убеден, че благоразположението на Запада ще му помогне в деня, когато се нахвърли върху друго някое парче от “свещената земя на сърбите”, но вече не чрез подставени лица, а пряко? Ако е вярвал в това, значи е направил няколко грешки.
Първата е, че международната общност успя да преодолее разделението си по балканската тема. Трябваше є време, почти три години, но го направи. Дори създаде за тази цел работна структура Контактната група, замислена, за да обединява силите, способни да постигнат решение на босненския конфликт, без да се съобразяват със закостенелите структури на Съвета за сигурност на ООН, на който нито Германия, нито Италия са редовни членове. По ирония на историята по време на кризата в Косово руснаците сметнаха, че Контактната група се е дисквалифицирала, подготвяйки, без да ги уведоми, военната намеса на НАТО в Сърбия, затова поискаха пренасянето на преговорите от Контактната група в Г8. Така страните от Контактната група се озоваха в Г8, плюс Канада и Япония последната не е редовен член на Съвета за сигурност и дотогава не бе проявявала особен интерес към Балканите, но пък щеше да даде ценен принос към бюджета за възстановителните работи.
Балканите може да са залог или повод за враждуване между великите сили, но те не са достатъчно важни, за да си струва да се предизвика голяма криза и още по-малко въоръжен конфликт между тях. След Босна и Косово доказа това. Дори в моментите на най-яростни разногласия между Запада и руснаците последните предпочитаха дългосрочните си стратегически интереси пред непосредствените облаги, които можеха да извлекат от евентуална подкрепа на Милошевич; да не говорим за православната солидарност или за славянското братство, от което в Москва се интересуват само някои изостанали в развитието си депутати. А дългосрочните стратегически интереси на Русия изискват продължаване на сътрудничеството със Запада, главно със САЩ. Това не є попречи да изпрати войски в Югославия за пръв път след Първата световна война по време на босненския конфликт и по-късно да участва в миротворческите сили в Косово. Противоречията на света от периода след Студената война излязоха наяве в солунското пристанище. Руските сили дебаркираха в Солун през юли 1999 г. (за последен път това е станало през 1916-а при присъединяването им към сръбския фронт); там те бяха благословени от православните гръцки попове и поръсени с позиви на гръцката компартия, която ги призоваваше да не предават идеалите на “великата октомврийска болшевишка революция”, като подкрепят НАТО!
През 1991 г. югославската криза все още действаше в Европа като проявител тогава внезапно изплуваха на повърхността историческите рефлекси, традиционните съюзи, спонтанните приятелства, които би следвало да са се поизтъркали през трийсетте години на европейска интеграция. Франция и Германия се заеха да защитават традиционните си съюзници. С различни обяснения първата в името на бойното братство, втората заради правото на самоопределение, чието спазване следва да бъде всеобщо. Според Жак Рюпник правото на самоопределение, предвидено в заключителния документ на конференцията в Хелзинки през 1975 г., се отнася до зависимите от СССР държави от Централна и Източна Европа, а не до многонационалните федерации. С други думи, онова, което важи за Полша или Унгария, не важи за Хърватска. За отбелязване е, че международната общност прави същото разграничение и за Косово (със съгласието на Германия) косоварите имат всички демократични права освен правото на самоопределение, защото прилагането на последното ще доведе до независимостта им, а това вече безпокои попечителите им. Косоварите искаха независимост под протектората на ООН и получиха протекторат, чиято функция е да попречи на получаването на независимост. Поне формално и за неопределено време.
Разногласията между европейските държави за Балканите не ги доведоха до конфликт както в миналото, защото те имаха друг проект задълбочаването на европейската интеграция, на който дадоха приоритет през цялата 1991 г., макар и от различни позиции. Именно за да спасят Маастрихт, партньорите на Германия начело с Франция се съгласиха да признаят въпреки дълбоките си убеждения независимостта на отделилите се югославски републики. Планът ЖюпеКинкел от 1994 г., приет от 12-те, беше първото упражнение в областта на външната политика и на общата сигурност. Скромно наистина, тъй като не успя, но достатъчно сериозно, за да послужи за основа на Дейтънските споразумения. Това, което липсваше на европейците, беше необходимата убедителност, за да осъществят предложеното от тях разумно решение.
Слободан Милошевич направи и втора грешка повярва, че американците задълго ще стоят далеч от конфликта и че освен някой и друг въздушен удар над Босна, на който сърбите мислеха вече, че ще могат да устоят, няма да пожертват живота на нито едно свое “момче” за Изетбегович. Сърбите сгрешиха по много причини, които няма да анализираме тук. Грешката им беше фатална за Милошевич и в Босна, и в Косово.
В момента Балканите отново се намират под международно попечителство ситуация, която в крайна сметка не им е навредила в миналото. Но войната в Югославия коренно промени международните отношения, оформяйки света след Студената война по начин, който не може да се нарече ред. Югославските войни подчертаха централното място на НАТО в системата на европейската сигурност. След изчезването на Варшавския договор Атлантическият съюз си търсеше роля. Намери я и я утвърди, включително спрямо ООН, чиято репутация нищо не спечели в Босна и чието мнение не беше официално поискано за ударите срещу Сърбия. И все пак кризите на Балканите показаха също, че е невъзможно да се мине напълно без ООН и нейния Съвет за сигурност и че е необходимо да се търси консенсус, за да се избегне ветото на някоя от петте велики сили.
Поуките за Европа
Кажем ли Атлантически съюз, казваме Съединени американски щати. От войните в Югославия стана ясно, че въпреки желанието си европейците не са способни да се справят с подобни кризи без водачеството или поне подкрепата на американците. Приемайки през 1992 г. т. нар. Петерсбергски мисии, 12-те, станали 15 през 95-а, възнамеряваха да се справят с регионалните кризи. Но се оказа, че и за тях, когато прераснат във въоръжен конфликт, е необходима помощта на САЩ. От тези свои слабости европейците могат да извлекат две поуки или да се облегнат на Щатите в областта на сигурността (в борбата срещу регионалната дестабилизация) и на отбраната (в случай на вече по-малко вероятната външна заплаха), или да направят необходимото за изграждането на европейска отбранителна система, допълваща НАТО, но независима от нея. След войната в Босна, както и след конфликта в Косово, официалните гласове не спират да твърдят, че вторият път е единствено достойният. Остава да се конкретизират задълженията, поети в Сен Мало и в Кьолн.
Третата поука се отнася до отношенията с Русия. Несъмнено е желателно и полезно да се въвлече Москва в гарантирането на европейската сигурност. Но руснаците заемат двойствена позиция. Погрешно би било да се каже, че играят двойна игра. По-скоро самата им природа е двузначна те са едновременно част от проблема и част от решението му, както ясно се видя в Косово.
Последната поука е по-скоро въпрос: може ли международната общност дълго да поддържа протекторат в Босна и в Косово, като заедно с това финансира възстановяването и развитието на Албания и Македония, че и на други балкански страни? Държавите от региона са слаби, нестабилни. В тях обикновено живеят малцинства, чиито “братя” са мнозинство в някоя съседна страна. Политиката на етническо прочистване не създаде и не можеше да създаде еднородни държави. Балканите трябва да се научат да съжителстват със своите малцинства и да разрешават противоречията си по цивилизован начин. Национализмът е преддверието на войната.
Картата на немския географ Паул Ден от 1909 г. илюстрира териториалните претенции на регионалните сили. Всички линии на пространствените им фантазми се кръстосват и пресичат което обяснява войните между тях. Само линиите на Гърция и Сърбия едва се докосват което пък обяснява поддържаното и до днес разбирателство между тези две страни. В центъра на плетеницата е разположена Македония. Като член на Европейския съюз Гърция се стреми повече да навлезе в зоната на еврото, отколкото да завладява територии. Българите са се напатили в миналото, когато, както твърдят те, на няколко пъти са били наказвани за национализма си. Сърбите придобиха същия болезнен опит, след като посяха опустошение около себе си. В Европа, към която народите от региона желаят да се присъединят, няма място за “Велика България”, “Велика Сърбия”, “Велико Хърватско” и пр. Може би е ред на албанците, където и да живеят, да си извадят заключенията от този урок.
|
