|
Гражданската декомунизация
Калин МАНОЛОВ
Арестът на “специалист по нефта №1” в България Людмил Дионисиев миналия месец в САЩ и изправянето му пред съда в Ню Йорк отново направиха актуална темата за непроменения комунистически нрав на Българската социалистическа партия. Очевидно финансирана от режима на Саддам (което е едно от най-малките престъпления в стогодишната й история!), партията на Първанов и Станишев отново се кани да дойде на власт. Независимо дали ще установи това парламентарната комисия “Петролгейт”, или не, и двамата - съответно през февруари 2001-ва и февруари 2002-ра, са писали до “скъпия другар” Рамадан - иракския вицепрезидент, упълномощен от Саддам да подписва нефтените ваучери по програмата на ООН “Петрол срещу храни”. Жарката молба на соцлидерите е била Рамадан да съдейства на ръководителя на делегациите на БСП в Багдад Захари Захариев за оползотворяването на тези ваучери, предоставени на фирмата на Петър Манджуков “Машиноекспорт”, за да може БСП да финансира дейността си.
Виждал съм с очите си тези писма (те са на арабски) и формалната липса на подписите на Първанов и Станишев под тях не е основателна причина “опозиционните” политици, които също отдавна ги притежават, да чакат оригиналите от американското посолство и тогава да започнат да говорят. Ще ги дочакат ли в този парламент? Може би да, може би - не, от посолството на САЩ като че ли също не бързат да ги предоставят, пазейки авторитета на ... кого? БСП? Първанов? И ако ги дочакат, ще говорят ли? Пак може би да, може би не - с очакваното си парламентарно мнозинство БСП ще е желан коалиционен партньор в следващия парламент на ВСИЧКИ други партии, които ще попаднат в него. Осъдена ли е тогава България на комунизъм, докато умре и последният комунист? Да, ако гражданите й оставят декомунизацията на страната в ръцете на политиците.
Благодарение на тях петнадесет години след “падането” на комунизма България все още е посткомунистическа страна и “пост” пред “комунистическа” е по-скоро за благозвучие. Как иначе:
- щеше да бъде възможно политическата власт на всички нива да е толкова престъпна и корумпирана;
- щеше да бъде възможно комунистите да не бъдат наказани за престъпленията си и да не бъдат отстранени от властта и политиката;
- щеше да им бъде позволено да установят почти пълен контрол върху медиите;
- щеше да е възможно да бъде подменена, ако не и изцяло скрита, истината за миналото;
- щеше да бъде така деморализирана неукрепналата българска демокрация,
- ако комунистите още не бяха на власт?
Декомунизацията на България е твърде сериозно нещо, за да бъде оставена в ръцете само на политиците. Гражданите на България трябва да я вземат в свои ръце, за да попречат на забравата и безнаказаността. Миналото няма давност. Декомунизацията няма да е отмъщение. Декомунизацията ще бъде справедливост.
А фактите за престъпленията на комунизма са заплашени от забрава, защото той бе обявен за несъществуващ. Следователно няма враг, срещу който антикомунистите да се борят, което логично води до амнистия на престъпленията на комунистите. А ако не е имало престъпления, не е имало и нужда от борба с тях - това пък е индулгенция за съвестта на тези, които бяха призвани да се борят с комунизма, а не го направиха: духовниците и интелектуалците на България. Господ и Историята ще ги съдят.
Не само в България обаче - в света не може да има модерна политика без дълбоко осмисляне на комунистическия опит от ХХ век. Даже да сме били против комунизма, трябва тепърва да анализираме причините за временния му успех и крайното му поражение. За да не се повтаря никога вече.
Точно тук се проявява най-ярко прикритият комунизъм на т. нар. “българска политическа класа”. Каквото и да правеха някои нейни представители в областта на декомунизацията през всичките тези години, то винаги е било мотивирано от презумпцията “историята да не пречи”. Затова от Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен, приет през май 2000 г., отпадна чл. 6, според който не трябваше да тече погасителна давност за престъпления и нарушения на гражданските права по време на комунистическото управление, дори тези престъпления и нарушения по времето на комунизма да не са били противозаконни. Затова Конституционният съд - политически орган пар екселанс според начина на конструирането си! - 14 години методично отменяше лустрационните текстове в редица закони. Първо в Закона за банките и кредитното дело от 1992-ра, който забраняваше избирането и назначаването в ръководните органи на банките на функционери на комунистическата партия и нейните сателитни организации и на служители на бившата Държавна сигурност. После в първия Закон за досиетата от 1997-ма, когато конституционните съдии изключиха от обхвата на закона себе си, президента и вицепрезидента и всички лица, чиито имена и псевдоними фигурират само в картотеката и регистрационния дневник на Държавна сигурност - понеже нямало достатъчно доказателства за сътрудничеството им. През 1998-ма конституционните съдии отмениха и петгодишното ограничение в Закона за администрацията за заемане на ръководни длъжности в нея от бивши комунистически функционери и сътрудници на Държавна сигурност.
Накрая, когато обслужващата въпросните функционери и служители функция на Конституционния съд стана прекалено явна, политиците взеха нещата в свои ръце. Преди три години Народното събрание отмени втория Закон за досиетата, разтури комисията “Андреев” и запечата архива на Държавна сигурност. На практика частична лустрация в България бе извършена само в две области - в науката (чрез “Закона Панев”), и в ръководствата на радиото и телевизията (чрез Закона за радио и телевизия). Първата обаче бе прекратена през 1995-та, преди да изтече законовият срок, а във втория случай проверката на агентурното минало на тв и радиобосовете бе премахната със Закона за класифицираната информация. С това като че ли политиците сметнаха процеса на декомунизация в България за приключен.
Не можем да ги виним - какво по-естествено от това бивши комунистически ченгета и номенклатурчици и да пазят себе си и уреждащото ги статукво?! Всъщност дори не се налага да го пазят, защото никой не го застрашава. Не можем да виним и обществото - то не осъзна липсата на декомунизация в България като проблем, защото не му бяха обяснени последиците от отказа му да скъса с комунистическото минало. Всъщност какво значи “обществото” - обществото се състои от индивиди. Индивидите не възникват от общността; общността възниква от индивидите. Щом индивидите не желая да научат истината да миналото си, няма да я научи и обществото.
Няма и да я напише. Многобройните и крайно опасни последици за демократичния процес в България, произтичащи от несъстоялата се радикална декомунизация, бяха описани не от българска партия, правителство или парламент, а от Съвета на Европа в неговата Резолюция 1096 от 27 юни 1996 така: “...установяване на режим на олигархия вместо на демокрация, на корупция вместо на правова държава и на организирана престъпност вместо зачитане правата на човека”.
Така че за живия още български комунизъм са виновни същите хора, които не се бориха с него, докато беше силен - те не настояха и за преодоляване на последиците му, когато той падна. И тази им вина е дори по-тежка, защото не е фактическа или политическа, а метафизична. Това е вината на съвременниците на престъплението, независимо от тяхното участие или неучастие в това престъпление и независимо от идентификацията им с него.
Това е вината на българските духовници и интелектуалци. Това е вината на всички, които сме или се смятаме за такива. Това е НАШАТА вина. Ако искаме да я изкупим, не трябва като политиците да искаме комунизмът да не пречи. Трябва да искаме да не се повтаря.
За целта без политическо посредничество трябва да издигнем гражданския си глас за декомунизацията на България. Трябва да настоим за приемане на закон за преодоляване последиците от комунистическото управление, с който да се даде възможност за търсене на съдебна отговорност от комунистически функционери, от офицери от БНА и от щатни служители и сътрудници на органите за сигурност за действия, които макар и да не са били престъпления по действащото в посочения период законодателство, биха представлявали престъпни актове в рамките на едно цивилизовано общество (напр. т.нар. “възродителен процес”, “въдворяването на местоживеене”, трудово-изправителните лагери и т.н.). Трябва да поискаме независимо разследване на масовите убийства без съд и присъда непосредствено след 9 септември 1944-та и признаване на недействителността на Закона за народния съд, съпроводено с обезсилване на издадените по него присъди. Трябва да упражним граждански натиск архивът на бившата Държавна сигурност и Разузнавателното управление на Генералния щаб да бъде предаден в Държавния архивен фонд и да се забрани унищожаването на архиви преди тяхното разсекретяване и предаване в Държавния архив. Трябва да наложим на политиците нова лустрация. Трябва да отстраним напълно комунистическото учение или негови елементи от учебните програми в началния, средения и висшия курс на обучение и да направим възможно резултатното разгръщане на демократичните идеи.
Длъжни сме да направим всичко това - ако не заради себе си, то заради децата си, които също обричаме на комунизъм, ако продължим да бездействаме. Обричаме ги вероятно не на лагер - но със сигурност ги обричаме на лъжа. “Лъжа” бе тайното име на комунизма.
Затова антикомунизмът е борба за истината. И тъй като решителното и същевременно рационално обосновано отхвърляне на комунизма винаги е било присъщо само на малцина, просветените антикомунисти са длъжни да дадат тон на един рационален и аргументиран дебат за комунизма и нанесените от него поражения върху обществото. Антикомунистите трябва да покажат моралната несъстоятелност на комунизма. Да се разобличават лъжите на комунистите и да се защитава истината заради самата истина е похвално. Това придава на антикомунизма философско достойнство.
Колкото повече такива граждански структури се появяват, толкова по-бързо България ще намери верния път към по-доброто си бъдеще. Време е да разберем, че така повече не може, и да се преборим за едно по-справедливо и по-добре построено общество.
Време е да сложим ново начало
|
