“Русофили” сега?

Цанко ЖИВКОВ


Миналото лято по случай хилядолетието от победата на болярина Кракра над Василий II Българоубиеца в Перник се състояха тържества: изложби, концерти, театрален спектакъл сред стените на средновековната крепост, спортни игри и състезания. Проведе се и международна конференция с гости от побратимени с Перник градове от Португалия, Полша, Чехия, Украйна, Литва, Черна гора, Турция – “Партньори в изграждането на общия ни европейски дом”. Бях на тая конференция в Двореца на културата и ми беше драго да слушам как след десетилетията тоталитарен мраз родният ми град помъдрява и се отваря за общохуманните човешки ценности.
Но не мина и седмица, звънят ми от Перник и ме канят да участвам в създаването на някакво сдружение “Русофили”. Като че ме заляха с ледена вода. Дълго не можех да повярвам правилно ли го чух и разбрах. Не за приятелство с Русия или с народите от ОНД, ами направо... “русолюбци”. Види се някой в града силно се е разтревожил, че перничани премного са се увлекли по Европата, та трябва да приведат нещата в равновесие, като съживят атавистичното в много българи русофилство. Дълбоко сбъркано ми се видя това начинание. Все едно в казармата да организират кръжоци на “войнофилите” или в пожарната – на “огнефилите”. Съгласно елементарната диалектика, рекох си, други перничани са в пълното си право да пристъпят към създаването на сдружение “Русофоби”. Защото едното предполага другото.
Така за жалост се е случвало неведнъж в нашата история и това домашно разделение на “монтеки” и “капулети” е водело до драматични и дори трагични сблъсъци и недоразумения.
Митът на русофилията се е насаждал у нас векове – и целенасочено, и от само себе си, особено през мрачните векове на робството. Вярата, че Белият цар от север ще долети на коня си и като свети Георги от иконата ще прободе с копието триглавата ламя на робството, е била фанатична.
Ами освобождението ни с руска кръв и пот! – ще възразят мнозина.
То беше стъпка на имперския стремеж към юга. При това прибързана и недообмислена. Преди да тръгнат руските полкове и нашите опълченски дружини (вечна слава и поклон пред саможертвата им), тогавашните българи бяха извоювали и султанът узаконил с нарочен ферман църковната ни независимост и единение на народа ни в етническите му граници. Последва го масовото и кърваво Априлско въстание, което с цената на десетки хиляди убити и стотици изгорени села и градове показа на света, че часът на българската свобода е близък. Конференцията на европейските посланици в Цариград от края на 1876 г. потвърди тая реалност и необходимост и начерта картата на Санстефанска България. Русия се обезпокои, че освобождението ни може да стане и без нейно участие. И се реши на война, макар и неподготвена, неизяснила докрай целите и резултатите й с другите Велики сили. Ето кое предизвика Берлинския конгрес и разпокъсването на земята и народа ни завинаги. Услугата на северната мечка за нас се оказа мечешка.
Митът обаче си е мит и ние осеяхме поля и върхове със стотици паметници на благодарността и почитта ни към русите. Дори свалихме имената на първоучителите Кирил и Методи от най-големия ни храм и го нарекохме на техен светец. Такова чудо не можеше да се случи и види другаде по света. Както и следващото: че издигнахме внушителни паметници на Червената армия, донесла ни най-кървавата тирания.
Митът продължаваше да живее и за сетен път го видяхме в новоучредено пернишко сдружение на русофилите.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

Редактирано от Cиньoтo лъвчe на 13.03.04 07:25.