|
Горещо препоръчвам това есе на Владимир Свинтила ("Идеята за равенство сред българите")
Тук - някои извадки в контекста на последните експерименти по "социална и стопанска политика":
___________________
"...не се развива земеделието, доходите на селяните са нищожни, от 200 кг. за декар той не може да забогатее. Когато през 1928 г. правителството вижда, че българското зърно е 4 или 5 пъти по-скъпо от това на световния пазар, то създава една организация "Храноизнос", която не е изнесла и 1 тон жито, никога не се занимавала с износ, това е също една лъжа. Нейната цел е следната: взима се в ръцете на държавата търговията с хляба. "Храноизнос" изкупува житото и го продава на хлебопроизводителите. Тя го купува на една сравнително висока цена, за да даде възможност на селяните да произвеждат малко и скъпо. Хлябът в България в 30-те години струва 2.5-3 пъти по-скъпо, отколкото в Германия или Франция. Създават се едни високи цени за хляб за градското население, като докладът на министъра Христов, който създава тази история, гласи, че градското население ще приеме тази цена, то няма къде да ходи и това ще спаси селото. И се създава уравнителен фонд, от парите, които постъпват при хлебопроизводителите в градовете, се заделят суми за допълнително дотиране на селото. След 1944 г. - една традиционно земеделска страна като нашата живее благодарение на италианската фуражна пшеница, която доведе до добиви от около 400 кг. от декар. Но италианците добиват един тон от декар. Каква е работата? Това семе изисква определена агротехника, да се сее на определена дълбочина, при определена топлина на пръстта, при определена влажност, в строго определени дни. Изисква определено предварително торене. Нито едно от тези агротехнически предписания не се изпълнява от българска страна. И не може да се изпълни, защото българското ТКЗС почива на принципа на простия труд. Но България е заплашена от липса на млечни продукти още преди 1944 г. Тогава овцевъдството още не е унищожено, така че проблемът за сиренето е що-годе решен, но не е решен проблемът за млякото, кравето масло. При тия ниски добиви не може да се създаде кравеферма. Тя иска т. нар. сочни фуражи, декари със зеле само за кравите. Трябва да има кладенци с питейна вода за обилно поене на добитъка, за оросяване на тревни площи, за високи добиви на детелина и на други сочни растения, млекодайни. И се създава цяла една "теория на еднокравето стопанство", която се преподава в Икономическия институт. Тя се състои в следното: че селянинът не може да гледа отделно крава, но той трябва да има мляко, добре, значи ще употребим кравата и за оран, ще впрегнем една крава и един вол. Тази крава няма да дава 25-30 л, тя ще дава малко, 4-5 л, колкото една санска коза. Но все таки, тя ще дава мляко. Това е теорията на еднокравето стопанство, която е една сериозна основа за запазване на маразъма в българското селско стопанство. Да се запази маразъмът е една държавна политика.
......
Но полека-лека се възлагат на "Храноизнос" осем монопола и на БЗК Банк към осемдесет. На БЗК Банк е даден монополът върху ориза, върху захарта, върху фасула. Безбройните разпоредби за създаването на тези монополи не са били никога публикувани от икономисти и изучавани от тях. Няма нито една публикация върху историята на българските държавни монополи и какво означават те. Тези български държавни монополи препречват пътя на всякакво предприемачество, на всяка конкуренция, на всяка свободна търговия и индустрия, защото нещата стигат дотам: за да отвориш индустриално предприятие, трябва да получиш периметър. Примерно, разрешава ти се на 50 километра от Първомай да направиш тъкачна фабрика и материалите, които ще получаваш, ти можеш да изкупуваш от определен район - има райониране. Дейността на стопанските камари е тази - разпределят клиринга, износа. Т.е. ако има капитализъм, той е абсолютно контролиран. Така наречената кооперация "Напред" на социалдемократите имаше шейсет на сто от вътрешната търговия с хранителни продукти.
.....
Тези монополи са същинската организация на тази псевдонародност, за която говорим. В синтеза си с администрацията тя образува в себе си цялата видимост на общественост. По същество общественост тя не е! Но има и видимостта, и функциите на обществеността. Това псевдообщество не поражда нищо. Конституират се форми на колективно живеене, всички от архаичен тип, но които са обезпечени стопански и които, от друга страна, като че имат хуманен вид, едва ли не комунистичен, защото спасяват дребните съществувания от глад, от унищожение, от катаклизми. Дават една сигурност в живота на социалността. Един човек, който няма елементарното разширено възпроизводство на село, той си знае - като си свие нуждите, той си ги посреща. Нуждите са нещо духовно, те са нещо психологическо. Но вечното българско спасение, вечното оцеляване е в орязването на всички духовни нужди. И в името на оцеляването не само можеш, но си и длъжен да ги орежеш. Оттук нататък ти и ще се наядеш, и ще се наспиш. И ще имаш възможност и да се напиеш. Това скотство не може да бъде основа за никаква култура.
.....
Така се изгражда вече една строго завършена система. Но тази система не може стопански да еволюира. Тя несъмнено търпи през Възраждането едно голямо развитие, то се състои в разширено възпроизводство, в завземането на нови пазари, в намеса вече на световния пазар: от Лайпциг и Виена до Измир и Кайро, а също и в Делхи и в далечната Адис Абеба, да не говорим за Багдад и Иран, това е една голяма дифузия. Но тая намеса в туй, което днес бихме нарекли световна търговия, е и привилегия, и задължение. Защото там трябва да участвуваш на нивото на неумолимата конкуренция. Точно това българският продукт не е могъл да направи никога. Стигаме до един абсурд, който никой историк на нашето стопанство не се е опитал да обясни: не се подобрява качеството на продукта. Примерно абите и шаяците от 1820 г. са същите и в 1880, и в 1900 г. Известно е (това го има и у Христо Гандев), че българските продукти почват да си пробиват път поради най-ниската си цена. И се стига до парадокса, че при все още съществуващото робство в Щатите, в Гвиана, в Западна Африка и Латинска Америка големите робовладелци купуват българските аби като най-евтини, за да обличат робите си. Известно е, че в 1854 г., когато тука нахлуват извънредно много европейци - това е една коалиция от 12 държави - всички те са потребители на българските стоки. Но как: купуват примерно българските терлици и ги слагат върху ботушите си, за да не се хлъзгат по цариградските улици, за кално време, когато трябва да пестят своето добро облекло. И същата продукция в голямо количество България предлага на Суецкия канал, където работят около 40,000 европейски работници и всички те са снабдявани с български стоки. Но не се въвеждат дори кангарните платове, които също така не са качествени, да не говорим за по-висш тип. Това положение се запазва след Освобождението. Стига се дотам, че понеже тази продукция не може да се пласира, тъй като не е качествена, Петко Каравелов създава закон, според който българският чиновник, щом е на държавна работа, се облича с българска материя. Този, който си шие костюма от европейска материя, се уволнява директно и такива уволнения е имало не малко. Самият Петко Каравелов е ходел с костюм с европейска кройка от български шаяк. Това е и държавна политика - замразяване на качеството. Т.е. в цялата общност не се извършва никакъв пробив към едно ново качество..."
And if you tolerate this
Then your children will be next
|
[