и имай този миг :)

мислиш ли, че би нарекъл това, което изпитваш в момента щастие?

"Ще ти целуна тъжните очи!
Ръцете ти гальовни ще целуна!
От много студ устата ти горчи,
от много вятър станала си струна.
От дъждове си станала бреза,
от бурите - сразена трепетлика."

..... Аврораааа...пиши, преписвай... не се изморявай, моля те!... дай на тази чистота да дойде и при нас

Мираж? Мечта? Мраз? Мерзост? Мъст?
Не знам кое от всички е жената.
Но името и все започва с "М".
И май е всичко, сбрано във едно, тя.
И все с това проклето "М" край мен
мотае мигновената ми мъка.
Минава "М" - то в мисли нощ и ден:
"М" - мое минало, мой рай, мой пъкъл...
И мое мигновение, дошло,
отишло си във дни незабравими.
Отдавна. Вече ни добро, ни зло
ми носи то. Но неговото име
и неговата първа буква "М"
през мене като метеор премина -
в началото - "Мечта", а после - "Мъст"
и най-накрай - "Мълчание" и мнима
любов, която никога въобще
в живота ми не е била, защото
измисляйки си всичко, щем не щем,
със "М", без "М", и денем и ноще
измисляме самите си животи.


--------
ами това е и аз не се сдържах :)

Та значи: реши и си отиваш!
На добър час! Аз няма да те спра!
Ще потъжа. Ден - два ще ми е криво,
ала от скръб едва ли ще умра!
И мене ако някога ме стопли
усмивката на някой друг човек,
той ще изпие старите ми вопли,
но пътят ми ще стане ли по-лек?
Ще охладнее ли горещата жарава,
която под клепачите гори?
О, знам: не ще съм същият тогава -
очите ще останат без искри,
сърцето ми докрай ще се разнищи,
във него ще пресъхне песента
и то ще заприлича на огнище,
в което ровят с пръчка пепелта...
И го ще заприлича на вратата,
която подир теб мълчи и зей
и през която само нощен вятър
ще носи прах от твоите нозе...
Та значи тъй: реши и тръгваш вече!
Но първо поседни като пред път,
за да погледам в таз последна вечер
четрите ти и топлата ти гръд,
за да запомня в тебе всичко свято,
което си отива с вечерта
и после с песента си недопята
отново да го върна на света.

(това се поколебах дали да препиша, навява много, много тъга...и безнадеждност)

хубаво стана:)
радвам се много, че споделихме това тази вечер!

май всичките дамянови стихове са тъга

Не си отивай! Чуваш ли - не тръгвай!
Не ме оставяй сам със вечерта!
Ни себе си, ни мене не залъгвай
че ще ни срещне някога света!
Светът е свят. И колкото да любим,
и колкото да плачем и скърбим,
като деца в гора ще се изгубим,
щом за ръце със теб не се държим.
Ще викам аз и ти ще се обръщаш -
ще стига ли до тебе моя глас?
Ще викаш ти, гласът ти ще се връща,
и може би не ще го чуя аз.
И дните си така ще доживеем
във викане, във зов "Ела! Ела!",
Ще оглушеем, да, ще онемеем!
Ще станем глухонеми викала!
Ще се превърнем в статуи, които
една към друга вечно се зоват,
но нямат глас, но нямат слух в ушите
и нямат сили да се приближат.
Че пътища, които се пресичат,
когато някога се разделят,
като ранени змии криволичат,
но никога от тях не става път...
Не си отивай Чуваш ли, не тръгвай!

споделихме една вечер

и си спомнихме ненадейно за една болка и една красота, която може би днес цял ден се опитвахме да зърнем зад някой студен ъгъл.... аз поне със сигурност "да!"

но са като музика.
музика и скръб в едно...
и съдържат толкова истина. и най-красивата любов навява тъга. не зная защо? но чувствам, че е така...

не беше ли?

по дяволите.... иде ми да викам...