Отивай си, аз няма да заплача,
като дете оставено сред път;
сълзи отронват мъжките клепачи
когато само за другар скърбят.

И аз не викам яростно и властно,
сърцето ми не може да те спре;
защо да бъдем двамата нещастни -
отивай си - така е по-добре.

Обичах те, и още те обичам,
за тебе мисля често до зори,
макар това пред всички да отричам -
пред всички - и пред себе си дори.

Не знам дали ще те забравя скоро,
ще пари ли в сърцето ми тъга,
но знам че има на земята хора,
които любят цял живот една.

Дамян Дамянов

другар изпращаше на дълъг път
и през сълзи очите ти зовяха
и през сълзи очите ти съзряха
единствено възможния ти връх.

Засмей се, не плачи като прокуден,
не е възможно да се заличиш,
не е възможно себе си да губиш
не е възможно себе си да губиш,
а някой друг да искаш да спасиш.

Не само той. И аз беззвучно плаках.
Следите й загубил във небето...
И кой от двама ни сега очаква
тръпен зов, изпратен от сърцето?...