|
и хората, които пишеха тук, които имаха поезия в себе си. Но напоследък много неща липсват. Дори не зная защо правя това, тук на този толкова безнадежден къс земя
За всички онези,
които останаха,
които не извървяха пътя
и се отказаха,
за всички онези,
които спряха,
които гледаха отстрани
и дори не посмяха
да влязат в живота.
За всички онези,
които избраха другото,
които крещяха,
когато никой
не чуваше,
които боляха,
когато никой
не виждаше.
За всички онези,
които си тръгнаха,
които без бой
се предадоха,
които скърбяха,
които се давеха,
които тихо
напуснаха сцената,
защото знаеха
горчивия край
на пиесата.
За всички онези,
които се спъваха,
падаха,
молеха милост,
които се чупеха –
дълго и бавно
и се срамуваха
и се криеха,
и тъгуваха
в самота.
За тези,
които помнеха,
когато искаха
да забравят,
които плакаха
и мъчително
губеха вярата,
за тези,
които така и не станаха
пример за подражание,
но бяха учители
и бяха водачи
във тъмното
и имаха толкова много
нептунови думи –
болящи и живи,
мълчани до дъното,
жестоки,
кървящи,
обсебващи,
страшни
и толкова истински..
За всички онези –
безименни,
анонимни,
съвсем непознати
и никому неизвестни –
обикновени човеци,
които носят
душа на поети,
които все още
носят душа –
вътре в себе си.
|
[
