Муфлон

Някъде в Азия
ловците срещнали
един странен муфлон -
с опасно извити рога,
които растат навътре
и пронизват самия него...
Един скоклив,
пълен със живот
самоубиец -
където и да скита,
каквото и да прави,
два остри върха
приближават към сърцето му...
Ден след ден,
нощ след нощ...
Простете
за внезапното сравнение -
но това е поетът.
Където и да скита,
каквото и да прави,
стиховете му опасно растат -
уж растат навън,
а са извити навътре...
Уж търсят други сърца,
а бавно
пронизват
сърцето му.
С убийствения навик
да растат през него...
А може би -
и след самия него.

Мизийски пейзаж

Дървото
се перчи на хълма
със своята горда самотност,
а долу житата покълнали
надигат връхчета остри.
Дървото
все още не вижда,
че в общата пролет участва,
че наоколо
тихо приижда
едно необятно богатство.
Ще мине априлският вятър.
Чак после, през кроткото лято,
дървото
като император
ще заплува
в море от злато.

Фамилна къща
На моя син Константин

От нея е тръгнал
моят бащин род.
В нея е роден баща ми...
А сега голямата къща
под вардарско небе
е пуста и тъжна -
като душата на бежанец...
Прадядо ми Христо Манасиев
още не сее върнал
от безкраен гурбет.
Неговият брат Аргир Манасиев
броди нейде из Пирина -
самотен войвода,
останал без чета.
Дядо ми Георги,
пронизан от пневмония,
и до днес лежи
в някой кален окоп
на Първата световна.
Моят баща Константин
потъна
в плевенските гробища -
неуспял да зърне отново
родната си къща...
Аз пък имах късмета
да мина оттам.
Пророних една късна сълза
и отминах...
Сега пийнали призраци
чукат на вратата.
Но няма кой
да им отвори.

Град Гевгелия, Македония

Винаги нещо по-друго...

Какво е поезията?
Според поета -
вечерно слънце,
бяла мъка
и любов без име...
Според лекаря -
една
щастлива форма
на неврастения.
А според филолога Хикс -
поезията
не е нищо друго,
освен глаголи,
съществителни
и тук-там епитети...
Не, Поезията
е нещо по-друго
казва народната песен...
Тя е като сурия елен
над извора:
"С рогата си го мътеше,
с очите си го бистреше."

Мерси за късмета

Крадци в лимузини.
Мафиотска управа.
Съдебни абсурди.
Улична дрога...
Не ми се живее в такава държава.
А в друга държава да бъда -
не мога.
Не мога без Витоша в моя прозорец.
Без звук на камбана от черквата
близка.
Без чашата вино
с обичани хора.
И даже кавгата отвън ще ми
липсва...
Но как да си плащам
парното, тока
и как да се храня с речи-ментета?
Е, трябва да гледам на себе си
по-нашироко:
в Европа живея! Мерси за
късмета...
Мерси за късмета,
за грижата висша...
Навярно в глобален проект се
намирам:
напълно ограбен,
свободен да дишам...
И в болна държава -
да не умирам.

Селска панахида

Умира тихо българското село.
И няма кой за него да заплаче...
Там някъде зад билото изчезват
последните
орачи и сеячи.
А младите, доколкото ги има,
отчаяни, отлитат от
гнездата -
висят по гари,
търсят хляб в чужбина,
по чуждите полета са аргати.
Тук къщите сами мълчат
по залез,
коминът към земята е
наклонен...
И хищни сенки нощем обикалят,
за да откраднат стока или
спомен.
Умира тихо българското село.
И вместо школският звънец
да бие,
камбанен звън обажда се
несмело...
А ние?
Доколко живи сме и ние?
Какво че в хитър бизнес
ни е провървяло?
Какво че можем чак в Париж
да идем?..
Умира тихо нашето начало.
А пък какъв е краят ни,
ще видим.

***

Когато падна,
се хващам за земята -
за Дунавската равнина.
За Балканския полуостров.
За континента Европа.
За планетата Земя...
Държа се и знам:
по-ниско от земната пръст
и да искам -
не мога да падна...
Имам само
една възможност -
да се вдигна
и да поема нагоре.

След големия дъжд

И в миг изчезна звездното небе.
Превърна се
на водопад от капки...
И ти вървиш сред мокри гласове,
разперили чадъри
като шапки.
Ако си блестял
като звезда преди,
сега и теб
е приземил потопът...
Я, колко
паднали звезди
проблясват
в уличната локва!

Жадна река

Сред зноя летен
сънно тя шуми -
едва потрепват дребните
вълни.
Докосвам я,
обзет от мисъл странна:
реката също може да е жадна.
Жадува тя
за бистри дъждове,
за ласката на буйни ветрове,
за плясък на криле и звънки
думи,
за хладни изгреви и сенки лунни,
за цветен ден и пухкав небосвод,
за бряг зелен, за повече
живот...
Протягам шепа...
Ето че и аз самият
от тази жажда
мога да отпия.



Георги Константинов, стихотворения от новата му стихосбирка "Врана в снега".