Когато обичаш, да –
когато си влюбен
и света е различен
и по-светъл,
а думите
са добри и невинни –
още млади и смешни
и в прошепнатото
„Обичам те”
още има толкова нежност..
Когато си влюбен
и тих и тържествен,
когато минавате бавно
под старите кестени –
ти не чуваш дъжда
и не виждаш дъгата –
тя държи във ръката си
да, във ръката –
твоето малко сърце
и се смее,
а в очите й –
синьо до болка
светлее
небе...
И когато обичаш –
като песен на птици
и тревите са меки,
а земята – езичница,
вие – двама безбожници –
невъзможно сгрешили,
толкова смели и ничии
в този свят на сълзите –
и за всичко простили,
и намерили смисъл
да обичате всичко
и да бъдете истина..

Когато си влюбен
и звездите са близки –
ти си тайна за другите,
но разбираш езика
на реката,
която е пълна
със спомени...

Тик-так
напред-назад –
през жълтите очи на тигъра
/в стените има самота/...
Тик-так, тик-так
и после пак-
по покрвите броди тишина –
до вещици с копривени коси
и счупени антени върху вятъра..
Тик-так –
една изгубена сълза
в крило на птица –
приютена и забравена,
по стълбите се качва
непознат,
понесъл кръст
към своето спасяване..
Тик-так –
в небето има хиляди ята –
звезди,
а никой не разбира как
да бъде тяхната земя
и да ги чака...
Тик-так, тик-так,
когато слизаш тихо в моя ад
вземи парченце вяра
и ела –
аз вече се научих
да съм бряг..

Била съм птица, може би
или змия..
Земята винаги е търсила
ръцете ми
и чакала е –
да се върна удома,
но аз все гоня
дивите небета –
в очите ти,
по кожата от абаносово дърво,
през думите,
които всъщност са пространства,
а времето е стъпило
върху игла
и пропастта е само
глупаво понятие..
Била съм птица, може би
и още знам –
летенето е път до хоризонта,
където чака другата земя..
И после свалям
змийската си кожа.

Помня те –
всеки жест,
всеки смях,
всички думи –
разпиляни от вятъра
пясъци,
всички нощи,
които угасваха
със зората,
която ни чакаше...
Помня те –
всеки допир –
ръцете са корени,
впили своята болка
в земята –
начертани пътеки
към себе си
и до времето,
от което все бягахме..
Помня те –
ти си топлата сила
във вените,
дето всичко руши
и съгражда,
ти си сянката
от поверие,
която зазидах
в душата си.
Помня те!
Чуваш ли?
Жива си!
С всяко вдишване
нося дъха ти,
с всяка стъпка напред
ставаш близка –
като песен на птици
и истинска –
вътре в мен..

Аз пътувам към теб
върху сънища.

Д.

И ето пак сме двете –
вечерта и аз
с бутилка вино
и едно мълчание,
което да споделяме
и самота -
в очите ни –
отдавна знаем
тайните си..
И пак започва
старата игра-
отпиваме от тишината
и се гледаме,
докосвам я-
превръща се в звезда,
аз ставам вещица
и заедно потегляме
към бездните
на общото ни минало...
Отново стигаме
до кръстопътя
на ръцете си,
където има бряг
на сребърна река
и омагьосано от думите ни
цвете
в гора от спомени,
във сребърна гора
и после – девет планини
и чак в десетата,
и кървава,
и тръпнеща земя,
пустиня и море,
умираща комета,
сълза на птица
в мъртъв океан –
пристигаме
на острова
на другите –
на тези,
дето нямат имена
и са добри
и още много влюбени
в живота...
Тези – Ти и Аз,
които сме изгубили
по пътя си..

Щом го докарахме до бутилката, ясна е работата.

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите