Веднъж в годината се случва
по есенните тротоари
да тичат босите ми мисли
на юг, покрай брега, без навигатор,
на няколко чертички от екватора,
щом спре дъждът, веднага вляво.
Едно на сто е да пристигнат,
а друго е да се завърнат читави,
донесли кост от моите родители
за вписване в семейния хербарий,
във който трябва да положа цели поколения
така, че
синът ми да научи да изписва правилно
местата, по които е зачеван...
В годината за миг се случва
и пак за миг се изпарява
като роса по стъпките ми сутрин,
запътили се към забрава..
В безпътица от неоткрити територии
е лесно да изгубиш пътя си,
и не, че някога си го намирал,
но все по-невъзможно ще е връщането...

много е добро това -
точно аквото исках да прочета..
поздравления!

Благодаря ти :)