Вървя,прибирам се към нас.
Краката и ръцете ми треперят.
На прага знам,ще ме посрещнат в този час,
черната жалейка и твоите некролози.
Стоя пред тях с наведена глава…
Със студени пръсти милвам твоите снимки …
От вътре иде ми тъй силно да крещя…
Вратата как да си отключа,Мили Сине?
Празен и зловещ домът ми е без теб!
Влизам в твоята стая опустяла,
гробна тишина надвиснала навред…
Остави ми я с нея да живея!
Сълзите ми се ронят и парят.
Как мога,Сине,аз да ги спра?
Замина си,в очите ми ти ги остави
и кървава рана в моята душа!
В съня ми сега идваш,Синко…
Целувка и милувка искаш ти от мен.
Събуждам се и гушкам твоята снимка,
студена и безмълвна е пред мен!
Със спомените аз как да живея?
А бъдещето-празно е без теб...
Живота мой с тебе аз погребах,
защо не можеш да се върнеш пак при мен?

Беше само на 19год.
Пред теб глава прекланям,Мили Сине!

Много ме заболя :( ...
Навремето, когато братовчедка ми почина, и аз писах тук..и много плаках..И ощеплача.И знам, че болката няма да отмине. Знам,че времето няма да излекува нищо. Аз също съм майкаи те разбирам...Стихът ти е толкова искрено написан, като на един дъх, като безкрайна дълбока въздишка...
Просто не се сдържах да не оставя коментар/ а твърде рядко пиша тук/..

Помни това: че никой любим човек не си отива от нас...никога...

Благодаря!Имах нужда от топли думи,като твоите!УЖАСНО БОЛИ...............;(