Умираме –
по средата на пътя
и назад-
няма връщане,
а напред вече сме чужди..
Умираме, като кучета -
изоставени, тъжни бездомници,
не приличаме на мечти,
няма спомени,
няма пътеки към себе си,
нито обич,
(когато ръцете се уморяват
от чакане)..
А имената ни са написани
върху камъни,
върху мъртва земя
и тогава,
и само тогава сме корени,
и само за малко –
истинни...
Умираме –
непознати,
простени,
поискали
да открием големия смисъл,
да се втурнем
към всичките „други”,
да крещим светли думи
за вярата
и да плачем от болка
за живите
(за онези,
които оставали)..
А небето е просто започване,
само пясък в очите –
от вятъра
и смъртта не е страшна, когато
сме разбрали,
че е кръг
(а краят е само понятие)..

защо "издържаш" на болката
защо не отидеш при някого,
при нея

яко

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

не те разбирам съвсем, при кой трябва да отида?
всъщност историята не се отнася само до мен, по - скоро до човека, който вчера блъснаха пред очите ми и изведнъж просто (но не просташки) осъзнах колко сме трайни и временни и как се изтрепваме един друг като кучета
абе кво ли обяснявам
та, при кой трябва да отида?

Съдържаниет е скрито
Влезте за да го видите

да де... няма значение, моя интерпетация, сега ще добавя:

защото желанията им ги подтикват да карат бясно
рискът за тях е удоволствие, изправяйки другия пред смъртта
и пак и пак, докато не го убият наистина

? м акат лавтипо ис илад ит има
е овкак шеанз шакяс

.ечевоп аровогзар в макръб ес ив ад амян едйА .): онитог огонм

mnogo e hubavo. imah nujda tochno takiva razmisli da procheta tochno sega. blagodarq za koeto!