небесна нощ,
просторна нощ
небесен плащ
едва ли стон
дочул се би
или пък вик
тъй топъл,крепко е обвит
стон, мисъл, миг…
в мек черно-синкав мрак

Дори и писък на звезда
в далекото на таз завеса
е само запетая на невидим лист
изписан със космическо сребро
и ледено студено злато

Най-черната катранена коса
расте безмълвна с аромат
на нещо сладко и безименно
почива в сън безименна жена
и в хиляди легла
и стаи
някой диша
В тази стая
крехък звън,едва едва
отвътре в мен се чува
трепти полека някакво звънче,
не дава сън,
безкраен звън в небесна нощ
сега изсъхва мокрото пране
сега мечтите се подреждат
и висят,опънати
в невидими въжета от надежда
които утре ще спасят
вярващите в царството небесно

Много ми хареса това, което си написала. Точно каквото харесвам е и мисля, че неслучайно си го пуснала на 22.12 :)

И аз исках да напиша нещо по повода, ама нямах вдъхновение. Иначе твоето е хубаво. Третата "строфична цялост" определено е особено -- метафората с прането малко смъква градуса, но пък последният стих оправя нещата :)

Под бледото мълчание на покриви засипал сняг
копнеех да позная аз невидимите тайни скрити
във тъмните обятия на нощ на искрометен мрак.

От синьото на чистото, покрито със звезди небе
опиваше се моята душа; и със очи четях
във книгата разтворена на нейното добро лице.

Усмивката загадъчна и погледът, навярно плах,
едната половина, потопена в тишина и хлад,
в високото ме гледа и навява красотата страх.

Зениците поглъщаха спектакъла чудесен с жад,
но диреше отчаян, без успех, да разбере умът
вълшебството върховно, вестяващо велик поврат.

Омайните прашинки като сребърни искри блестят,
посипани по свода кадифен от тъмносин кристал...
о! -- силно ме желание гори да полетя отвъд!