Но това ли е дъното?
Виж!
И смъртта вътре в мене,
която
се усмихва лукаво –
болиш
и ми липсваш,
но само понякога
(си мечтая да имам
ръцете ти)...

***
не изплаках скръбта си –
донесох я
пред олтара
на мъртвите спомени
в невъзможната битка
за себе си...

***
все я губя –
онази надежда,
дето трябваше
да ме пази,
а нощта е
злокобна вещица
и луната се пълни
с проклятия...

***
ти не вярваш, нали,
че те чакам,
че те търся в очите им –
стъпките
са отворени рани
в кървящото
и не виждам посока
за връщане...

***
зная как е започнало
всичко,
как ще свърши
и знам, че те няма,
търся път
през следите на странници
и купувам на едро
вяра...

***
по пълнолуние
си отварям кутията
с думите
и мълча,
ти си сянка от друго,
ти си късче
забравена лудост.
Нямаш име.
Не съм те загубила.

И няма никой, Никой,
а Любов
чертае драсканици
по листата,
не е останал Послеслов,
че Епилогът
чака зад вратата…
И няма Никой
с моите очи
да те погледне
и да ти разкаже
къде се скитат
слепите звезди –
опитомените
в мига пред зазоряване.
И няма Никой –
в локвите, с душа
на риби
ще си построя море,
а светлина
за лунния спектакъл
ще донеса
от уличен фенер.
И ще измисля Теб
за главната си роля,
декорите ще бъдат
без криле,
ще си изпиша публика
от хората
и две завеси
в черен креп…
И няма Никой –
прави коридори –
пълзят-
ръце на Великан…
Как стана, че изгубих
Бога си?
Любов дълбае
пътя ми натам.

Битката за себе си е най-важната от всички битки,които водим и,въпреки че е изгубена "онази надежда, дето трябваше да ме пази", въпреки че раните са още отворени,а скръбта все още неизплакана,се радвам,че търсиш път и купуваш на едро вяра...Много искам надеждата да се върне в душата ти.Поздрав !

много, много добро!

Като врати са тия фрагменти - отварят ми разни неща..без да затварят...
Обичам многоточия..

А ти..

ми липсваше

Усещам те при четене Неточица! Думите ти не са просто написани.........
Оставям ти обич за онази кутия. Да си имаш. Една дума е, но да е за теб!

Не сега. Не сега.
Още имам следи
върху себе си,
още имам в очите си
нея,
още пазя червените думи
по ръцете си,
още е влюбено
в домовете на птиците…
Чуваш ли?!!...
Не сега. Не сега.
Не пристъпвай
през вратата
на моите спомени –
там е кърваво,
там е кърваво
и самотно без нея,
самотно е…
Не сега. Не сега.
Има нощи,
през които луната
будува
и се пълни със сенки
и призраци
по стените на моята
лудост
се завръщат отново –
сънувам я…
Не сега. Не сега.
Още помня
тези чужди целувки
в устата си
и горчи от сълзи
тишината ми,
а рисувам лицето й
в себе си.
Не сега!
Аз съм късна и есенна.
Пролетта ме прегазва
с живота си.
Аз съм смърт
и куплети от песен –
ще боля нелечимо
в ръцете ти.

Раз, два.
Единия пред другия.
И така докога?
Докогато ми свърши времето.
А кучетата все ще си лаят
керваните,
всеки влак
ще си има пътници...
Раз. После два.
Пролетни улици,
по които са плакали
вещици,
тротоари измити
от локвите
и са цъфнали
дивите кестени...
Раз...
Ще вали през очите им –
буреносно надвиснали
думи
ще се срещат за миг
покрай ъгъла
на отминали дни
и ще губят
свойте тайни
в праха от обувките...
Два...
Не забравяй
да се завръщаш
в този град
с оживелите кестени,
под стрехите
на старите къщи,
за да търсиш следите ми
в пясъка
на изтеклото време
в капчуците...

поздрав приет и предаден нататък
а надежда има

благодаря...
много