Стига вече с тези глупости. Никой не е карал истинския талант да става алкохолик. Всеки човек има право да живее. А този талант няма по-голямо от право от някое дете със синдром а Даун. Всички, които издигат поредната маймуна на пиедестал са глупаци.

Така е,и талантът,и детето със синдрома на Даун имат еднакво право на живот.Не оспорвам това,но помисли си : Пеньо Пенев,Петя Дубарова,Сергей Есенин,Владимир Маяковски,сигурно може да се добавят още имена,но те всички са си отишли от този свят по свой избор,защото не са могли да се справят с обкръжаващата ги действителност.И за още нещо си помисли:колко ненаписани стихове...

Като не са могли, не са могли, аз какво трябва да си помисля?

...Това е цялата история. Отсечка, дълга 27 години, в която има всичко - и стремителни полети, и болезнени падения, слава и забвение, любов на околните /понякога граничеща с идолопоклонничество/ и самота, поетично вдъхновение и алкохолно бълнуване. Алчните за евтини сензации интернет издания и таблоиди няколко дни предъвквали факта на гибелта на поетесата, а после всички забравили за нея. Действително ли всички?
Две тънки стихосбирки, чанта с листове, оставена на пода в московския апартамент, и откъслечни, често противоречиви спомени - това е всичко, което останало от детето-чудо, от малкото момиченце с огромни очи, пълни с недетска тъга.
Кой знае, ако не бяха обявили Ника в ранната й младост пред целия свят за гениална, а бяха обяснили, че талантът е само основа и ще й се наложи да строи зданието на собствената си Личност /не задължително на велик Поет/ с цената на неимоверни усилия, то може би от нея би израснала действително ярка, неординарна, макар и не толкова известна личност.
“Има някаква мистика в съдбата на почти всички руски поети. Почти всички те са бездомни души, често алкохолици, наркомани, психически ненормални и напълно неприспособени към реалния живот хора. И като закономерност - умират млади, за да се превърнат в легенда. Като че ли всичко това е разплата за божия дар. Като падащи звезди те проблясват на небосклона и оставят в сърцата ни своята светлина...” Това са думи от един от форумите по повод Ника и поезията й.



Однажды в снег
К нам пришел человек,
Он был похож на стихи.
Нас было четверо,
Нам было весело.
Был жареный гусь
И не пришедшая
Еще ко мне елка.
А он был одинок,
Потому что был
Похож на стихи.

(Веднъж в снега
при нас дойде човек,
той приличаше на стих.
Бяхме четирима,
беше ни весело.
Имахме печена гъска
и непристигнала все още
при мен елха.
А той беше самотен,
защото
приличаше на стих.)


...А всъщност тя, както и всички ние /с редки изключения/ просто през целия си живот е търсела път - към светлината, към хората, свой път в живота. Не е нужно да си задаваме въпроса “Кой е виновен?” Каква е била - литературен феномен? Ярка личност? Или просто “незаконна комета”, както са я наричали журналистите. Ярка дръзка звездичка, нахлула неканена в нашия свят. Само че не можа да освети и да стопли нашата студена и често зла действителност със своята поезия. Следователно не можа да изпълни своето предназначение на Поет. А може и просто да не е имала време: крехката ранима душа се натъкнала на стоманените игли на хорското равнодушие и злоба....


Ничто не сходит с рук.
Ни ломкий, жесткий звук -
ведь ложь опасна эхом.
Ни жажда до деньги,
ни быстрые шаги,
чреватые успехом.
Ничто не сходит с рук.
Ни позабытый друг,
с которым неудобно,
ни кроха муравей,
подошвою твоей
раздавленный беззлобно.
Таков порочный круг.
Ничто не сходит с рук.
Но даже если сходит -
ничто не задарма,
и человек с ума
сам незаметно сходит.

/Нищо не остава безнаказано,
нито резкият, режещ звук -
на лъжата опасното ехо.
Нито жаждата за пари,
нито бързите крачки,
с които се стремиш към успеха.
Нито забравеният приятел,
с когото се чувстваш неудобно,
нито дребната мравчица,
която си стъпкал
с подметка беззлобно.
Такъв е порочният кръг,
нищо не остава безнаказано -
и даже ако остане,
нищо не минава напразно -
и самият ти тогава
незабелязано полудяваш.../


Един от отзивите от участник във форум:

“Вече живяла много дълго, разбрах едно - животът на човек не е нито лош, нито добър, нито успешен, нито неуспешен - той минава и преминава, както трябва да премине за този човек. Някой е воин, друг - жертва, трети - съзерцател, а четвърти - щастливец.

Най-лошият е Този, който носи зло.
А всичко останало са просто животи, които са ни дадени.”

Проследих темата. Много противоречиви мисли извика у мен, болно ми е за момичето. Неотдавна попаднах на статия за поетите-самоубийци - пускам я тук.



Младост


Самоубийствата сред творците имат своя собствена възрастова динамика, не съвсем съвпадаща с класическата хронометрия на суицида. У нормалните (пощадени от бацила на творчеството) хора се наблюдава завишена склонност към самоубийство през три критични периода. Суицидната крива се вдига нагоре между 15-ата и 24-ата година, после спада, отново нараства към петдесетата година, после намалява, а след 70-ата изчезва напълно. При писателите критичните възрасти са също три, но втората от тях настъпва и приключва по-рано (някъде към 40-ата година). В психиатрията съществува терминът "метафизична интоксикация", обозначаващ отравянето на юношеското съзнание с вечните въпроси на битието. Всеки млад човек с развити ум и чувства в периода на израстването си неминуемо става философ. Юношеският максимализъм, екстремизмът и най-вече все още неизработените житейски навици са главните причини за ранния суицид. Възможно е "метафизична интоксикация" да съществува и с цел да ограничи количеството на творческите личности - един вид естествена филтрация, защитаваща нашия предприемчив и прагматичен биологичен вид от ненужна пасивност. Бог знае колко неосъществени Байроновци човечеството губи ежегодно заради юношески самоубийства. От време на време литературоведите изведнъж откриват ново име измежду онези, които са посегнали на живота си пред прага на влизането си в литературата.

Това например се е случило с швейцарската писателка Лора Бергер (1921-1943), напечатала приживе едва няколко разказа и детски приказки. След като Лора се удавя заради нещастна любов, излиза романът й "Кула на хълма", високо оценен от Херман Хесе, превъзнесен от критиката и влязъл в златния фонд на швейцарската литература.

Много години след смъртта си бива забелязана и оценена австрийската поетеса Герта Крефтнер (1928-1951). Стиховете на девойката, отровила се преди десетилетия, днес са на мода и Крефтнер е смятана за едно от най-ярките имена в следвоенната австрийска поезия.

Славата настига посмъртно и христоматийния самоубиец - младия философ Ото Вайнингер (1880-1903), който страдал от натрапчивото убеждение, че за евреите няма живот на този свят.

Но и ранната пожизнена слава не винаги се превръща в котва, помагаща на младия литератор да преживее екзистенциалните бури на опасната възраст. Френските драматурзи Виктор Ескус и Огюст Лебра се събуждат знаменити след шумния успех на пиесата им "Мавърът Фарук". Първият от съавторите бил на 18 години, а вторият - на 15. Следващите им две пиеси обаче, се посрещнали значително по-хладно и това обидно за пишещия човек обстоятелство се оказало достатъчна причина за самоубийствата на двете момчета. В съответствие с романтичния дух на епохата те се отравят с въглерод и умират, хванати за ръце, оставяйки писмени декларации. Ескус (1813-1832) пише: "Желая вестниците, които ще известят на публиката за моята смърт, непременно да напечатат следното: "Той се самоуби, защото нямаше място тук; защото не му достигнаха сили да върви напред или да се върне назад; защото душата му в недостатъчна степен бе завладяна от жажда за слава - ако душата въобще съществува". Лебра (1816-1832) в предсмъртното си писмо е по-лаконичен: "...Умирам, но не ме оплаквайте: моята участ трябва да предизвиква не съжаление, а завист".

Има още една причина за лекотата, с която се извършват самоубийства в ранна възраст. Младият човек, чието същество е изпълнено от жизненост, просто не вярва в своята смъртност. Мнозина невръстни самоубийци биха могли да повторят след 12-годишния японски поет Синдзи Ока (1962-1975), хвърлил се от покрива, за да види "какво ще стане":



Навярно ще умра.

Е как пък ще умра!



На практика на мнозина от тях се иска не да умрат, а да си поиграят на умиране. Те охотно биха присъствали на собствените си погребения, биха слушали как околните обсъждат отчаяната им постъпка, а после биха възкръснали за живот. За такива самоубийци смъртта е хепънинг, творчески акт. Затова младите суициденти са така красноречиви в предсмъртните си писма.

Още един аспект. Понякога, когато пишещият юноша почувства, че творческият дар е твърде голяма тежест за него, има възможност за спасение - да убие писателя, за да запази живота на човека. Един от най-известните примери за това е Артур Рембо, престанал да пише на 19 години.

статията е от "Литературен форум" бр.18 2002 г

Благодаря ти за линка към страницата за Турбина

http://stih.by.ru/

Переведите на болгарский стихи "Полынь-трава" и "Нет у меня ни преданных друзей" ПОЖАЛУЙСТА!!!

а защо точно тях?
Не знам дали е възможно да се преведе точно - напр. в първото стихотворение изразът и образът "полынь-трава", свързан с фолклора, няма как да бъде предаден на български...

Проба, проба


Аз съм пелин

Аз съм пелинът-билка,
по устните горчилка,
в думите горчилка,
аз съм пелинът-билка...
И над степта съм стон.
От ветровит кордон
тънкото стебло-
скършено е то...
В болката родена
нагарчаща сълза.
Падне ли в пръстта-
аз съм пелин. Трева...


---------------------------
Я- полынь-трава,
Горечь на губах,
Горечь на словах,
Я -полынь -трава...
И над степью стон.
Ветром окружён
Тонок стебелёк,
Переломлен он...
Болью рождена
Горькая слеза.
В землю упадёт-
Я- полынь-трава...