Напусна ни един от най-нежните български поети. Поклон пред паметта му !

Изплъзващата се следа
отчаяна потъна в бяло...
Една невярна свобода,
наречена от нас раздяла,
запълва всичко. Мрат звезди.
Изчезват есенните шарки.
Мълчат вечерните води
изпод оголените арки.
И бели мигове горят.
И лунен въздух се разлива
над изоставения път...
Къде си?
Беше ли щастлива?
Умопомръкващата степ
ме вика тая късна вечер.
Не зная пак дали при теб
или от тебе по-далече.
Там, дето думите ни спят,
в неозвучените полета,
където птиците мълчат,
защото не мълчи сърцето...
И аз се движа - слаб и сам -
подир съдбата си човешка.
И вече чувствувам и знам,
че тази свобода е тежка.

Поклон!
Поезията му е светла..какъвто ще остане и споменът за него- светъл..

Привечер.
И нищо не се чува.
В здрачината - селска тишина.
Добър вечер!
Мама ме целува.
Дюлята излъчва светлина.
Мама ме целува -
в двете длани
мъжко, необръснато лице.
Две сълзи, запазени от лани,
скрити в най-дълбокото сърце.
Уж съм вещ във българското слово,
а не мога да усетя сам
как се ражда този странен говор
на човек от щастие люлян…
Ябълки във шепите събрани.
Прясно сирене и стар ошав.
Думите й - малко неразбрани -
слушам аз
и ням, и гологлав.
Някъде детинството ми плува.
Кучета, волове и жита…
Добър вечер!
Мама ме целува.
Мене ме целува вечността.

Павел Матев