Топъл глас,
учуден поглед,
смях.

Локви от топящ се сняг...
ръцете му издигат ме над тях.

Вървим и си говорим нещо...
държи ръката ми.

Хубаво ми е просто така...
без интимност.

...

Повика ме ...
не се обърнах...

...

Погледнах назад и
залитнах в пропастта -

ров от мълчание
отдавна изоставен
првърнат в песен
и забравен...

Търкалях се дълго и
продължих да изравям...
себе си.

Намерих и него-

изглежда щастлив
скитащ без цел
истински жив...

Сега му шепна и...
...не знам...
...не ме е страх...,

...но...

не искам да го спра...

В това да ти държи ръката аз виждам интимност, от тази.... дето ти е хубаво
Пиши....

Ръката ми
държеше, за да
я стопли...

Топлината
не използва, за да
ме има...

А можеше.

страхът пречи на много неща , не му позволявай!.
Добро ти е стихотворението.

а искал ли е?

не знам...
не мога
да повярвам -
такава доброта...?!

не го познаваш добре?

Малко факти и истории,
предполагам
показателни за някои,
за мен –
недостатъчни...
Малко време
заедно –
толкова хубаво ...
И усещането, че
обичам
не-хормонално:)...

платонически му се вика:)))
ужас

prepare for attack, your body will burn
prepare for attack, there is no return

Бях млада - хората не съдех.
За себе си намирах красота
в разговори за каквото дойде
без да търся от характери следа.
Опивах се от чуждите ми мисли
опитвах да попия другостта
смеех се понякога жестоко
на глупост тайно скрита в суета.
Чувствата ми бяха топли
не криех злоба и вина
за никого от мене срещнат
усмивката си не пестях.

Видя ме в тъмата на прозата
заговори ме и каза „красива си”
онемях за секунда и спомних си
клишетата често подхвърляни.

Изсмях се и хукнах да бягам
отсъдих за пръв път в живота си
май...

Спомних си
и разбрах

страха си.